Смъртоносно

23. Извън списъка

Същия петък Емили стоеше във фоайето на роузуудската болница. Край нея минаваха лекари, които изглеждаха важни и заети. Емили отиде до окачения на стената справочник и намери кардиологичното отделение, където майка й се възстановяваше след спешната сърдечна операция. Не че баща й или сестра й бяха казали нещо по въпроса — те почти не се мяркаха у дома. Емили трябваше сама да се ориентира в мъглявината от лекари и сестри, които изглеждаха шокирани, че не е получила информацията от семейството си. Всъщност тя не трябваше да напуска къщата, но какво биха могли да й кажат от полицията, ако я завареха тук? Че не й е позволено да види болната си майка?

Емили се опитваше да види хубавата страна на нещата. Наистина бе гадно, че гаранцията струваше толкова много пари, че сега щеше да се наложи да се справят без коли — и няколко други неща, които различни яки мъже бяха изнесли от къщата пред изминалите две седмици, включително старинната бебешка количка на бабата на Емили и статуята на бебето Исус, която Емили й майка й бяха реставрирали миналата година след като тя пострада от група вандали. Но Емили все още беше част от семейството, за бога. Освен това тази сутрин тя най-после успя да се свърже с господин Годард и той й беше казал, че след процеса, независимо от присъдата, парите от гаранцията щяха да бъдат върнати на семейството й. Те щяха да си вземат обратно колите. Всички щяха да се върнат в университетите си. Всичко щеше да бъде наред.

Сърцето й тупкаше ускорено, когато се качи в асансьора и пое към третия етаж. Веднага щом се озова в отделението, тя забеляза баща си и Карълайн да спят на столовете в чакалнята. В скута на баща й лежеше разтворено списание „Спортс илюстрейтид“. Палтото на Карълайн бе наполовина съблечено. Емили леко се усмихна, отбелязвайки колко мили и дружелюбни изглеждат в съня си. Това й даде някаква надежда. Може би всичко щеше да се оправи.

По телевизията започна новинарска емисия: Обвинението на седмицата, гласеше заглавието. На екрана се появи ученическа снимка на Емили, последвана от подобни на Спенсър, Ариа и Хана. След това се появи бащата на Табита, с когото Емили се беше озовавала лице в лице няколко пъти през изминалите месеци.

— Дълбоко съм опечален от развитието на това разследване — каза мъжът с наведена глава. — Искам правосъдие за тези момичета, но това няма да ми върне дъщерята.

Емили потрепна. Горкият господин Кларк. Тя си го представи как лежи в леглото през нощта, сам в голямата си къща, мислейки непрекъснато за онзи ужасен клип от брега. Али не беше навредила само на тях. Имаше толкова много други жертви. Толкова животи бяха съсипани. Емили отново се сети за Айрис. Възможно ли бе тя да е поредната жертва? И ако беше, трябваше ли Емили да поеме вината за това? И без това я обвиняваха за всичко останало.

По телевизията започна реклама за новия форд пикап. Емили погледна към сестра си и баща си, но двамата не помръднаха. Тя се обърна и тръгна към стаята на сестрите. Една жена с уморен вид, облечена в престилка с щампа на големи балони, пиеше кафе от стиропорена чаша.

— Можете ли да ми кажете в коя стая е госпожа Памела Фийлдс? — попита Емили. — Аз съм дъщеря й.

Сестрата внимателно огледа Емили.

— Дъщеря й Бет?

Емили примигна.

— Не. Дъщеря й Емили.

Очите на сестрата се разшириха.

— Но вас ви няма в списъка на госпожа Фийлдс. Не можете да я посетите.

— Но аз съм й дъщеря.

Сестрата взе телефона от бюрото си.

— Много съжалявам. Но ми казаха, че ако се появите… — Тя притисна слушалката към ухото си. — Трябва ми охраната.

Емили отстъпи от бюрото. Охраната? За части от секундата тя не можеше да разбере… но след това се осъзна. Семейството й бе поискало да бъде държана настрани.

Емили се обърна сковано.

— Тръгвам си — каза тя, точно когато на прага на чакалнята се появи една фигура. Господин Фийлдс се беше събудил, рядката му, прошарена коса стърчеше от върха на главата му, очите му бяха още сънени. Очевидно беше чул целия разговор. Емили го погледна жаловито, умолявайки го мълчаливо да поправи сестрата.

Господин Фийлдс погледна жената, след това и Емили. Погледът му беше студен и безизразен, но твърд и упорит. Той просто се обърна и се върна обратно в чакалнята.

Добре тогава. Потискайки хълцанията си, Емили се затича покрай него към асансьора. Едва си спомняше как слезе във фоайето и бързо се затича с наведена глава към колелото си.

Когато го отключи от рампата, телефонът й изпиука. Тя го извади и видя името на Джордан. Нов материал се беше появил по Си Ен Ен: Модният крадец задържан на Карибите.

Емили остана без дъх. Тя натисна връзката. Появи се снимка на Джордан, загоряла и красива, но зашеметена и разстроена. Водеха я окована с белезници през някакъв паркинг. Катрин Делонг, обявена за издирване от месец март, най-накрая бе заловена в малко рибарско градче в Боиер. Активността й в Туитър доведе до нейния арест.

Активността й в Туитър. Емили отново погледна снимката на Джордан. Тя гледаше право в камерата, сякаш право в очите на Емили. Лицето й излъчваше гняв. Знам, че ти си виновна — като че ли казваше тя на Емили. — Онази твоя снимка, на която ми изневеряваш, ги доведе право в скривалището ми.

Емили се отпусна върху седалката на велосипеда си; имаше усещането, че всичко се върти ужасно бързо около нея. Внезапно телефонът й отново изпиука. Беше получила гласова поща, а тя дори не го беше чула да звъни.

Набра номера за достъп до гласовата поща и вкара кода си. Когато чу първото и единствено съобщение, телефонът едва не се изплъзна от пръстите й. В слушалката отекна пронизителен кикот, от чийто звук сърцето й спря. Би познала този смях навсякъде. Той беше подигравателен. Дразнещ. Измъчващ. Смехът на Али.

Тя се огледа трескаво, чудейки се дали да не отиде направо в офиса на ФБР и да пусне смеха на Фуджи. Но тя нямаше да я изслуша. Фуджи вярваше в онова, което искаше да повярва. Тя смяташе, че Али е мъртва, че момичетата лъжат.

Това обясняваше защо Али се смее толкова силно. Тя знаеше, че ги е победила. И това адски я развеселяваше. Хана беше права. Те просто стояха и чакаха примирено.

В главата й изкристализира една идея. Тя написа есемес до Спенсър, Ариа и Хана. Писна ми и се уморих Андерсън Купър да съсипва всичко — написа тя, използвайки кодовото име, което си бяха избрали за Али. — Подхващам отново лова. С мен ли сте или не?

Тя им изпрати есемеса и зачака, дишайки дълбоко и равномерно. Единственото, което й оставаше, бе да чака. Да се надява и да се моли, че ще кажат да.