Смъртоносно

16. Хана Мерин, момичето от плаката

Същия следобед Хана се взираше в безизразното око на телевизионната камера. Когато червената светлина, която показваше, че снима, започна да мига, тя се усмихна ведро.

— И затова подкрепям плана на Том Мерин за нулева толерантност — произнесе тя бавно и отчетливо. Това беше вече шестият дубъл от цикъла „Том и Хана Мерин срещу шофирането в нетрезво състояние“ и този вече трябваше да остане.

Баща й, който седеше на стол до нея, произнесе репликите си с представителен тон. Камерите го хванаха в близък план и Хана зърна отражението си в огледалото, което беше закачено на другата стена в превърнатия му в студио кампаниен офис. Тя носеше морскосиня прилепнала рокля и перлена огърлица, която беше взела назаем от майка си. Кестенявата й коса беше професионално издухана и се спускаше в лъскав водопад по гърба й. Зелените й очи проблясваха, а кожата й сияеше, благодарение на скъпия крем от чантичката на гримьорката. Определено трябваше да научи името му.

Камерата се обърна към Хана.

— Трябва да пазим децата на Пенсилвания — рече натъртено тя. — Знам го не само като пенсилвански тийнейджър… но и като жертва на преследвач и на шофиране в нетрезво състояние.

Пауза. Усмихни се сияйно. Изглеждай откровена и патриотична.

— И… край! — каза режисьорът, който седеше на столче зад камерата. — Мисля, че този е най-добрият!

Всички в стаята заръкопляскаха. Господин Мерин потупа Хана по рамото.

— Добра работа.

— Наистина се получи страхотно — съгласи се Кейт, появявайки се до Хана. — Държиш се адски естествено пред камера, Хан. Впечатлена съм.

— От мен го е наследила — похвали се майката на Хана. Момичето беше сигурно, че майка й и Кейт никога не се бяха озовавали заедно в толкова малка стая, но по всичко личеше, че се разбират добре. Обаче Изабел стоеше в отсрещния ъгъл и стискаше картонената си чаша толкова силно, че Хана се изненада как не я бе смачкала досега.

Сидни, главният съветник на господин Мерин, се приближи до тях.

— Мислех си дали да не извъртим нещата така, че да обвиним за това бара, в който са сервирали алкохол на Хана и Мадисън. Това ще се приеме добре от гласоподавателите ни, Том — каза той. — Хората ще си помислят: Ако бяха проявили по-голяма строгост при проверката на личните им карти, този инцидент никога нямаше да се случи.

— Точно така. — Лицето на господин Мерин придоби сериозно изражение. — Как се казваше барът, в който ви сервираха алкохол? Трябва да го затворим. За пример.

— „Кабана“. — Хана беше мислила много за долнопробната кръчма на Саут Стрийт, в която се беше шмугнала в онзи съдбовен ден. Отново усети миризмата на цигарен дим и чу звънката кънтри песен. Спомни си алкохолния дъх на Мадисън и как подметките на обувките й лепнеха за пода, след като се върна от тоалетната.

— Намерих го. — Господин Мерин написа нещо в айфона си. — Добре, Хан. Готова ли си за фаза две?

Хана се размърда смутено. Фаза две беше поднасяне на извинение на Мадисън в университета „Имакулата“, където тя се беше прехвърлила след катастрофата. Мадисън се беше съгласила да говори с Хана, но въпреки това момичето се чувстваше неспокойно. Как нямаше начин това да се избегне!

Усещайки нерешителността на Хана, господин Мерин я прегърна през раменете.

— През цялото време ще бъда с теб, скъпа, обещавам. Ще го направим заедно.

Изабел се намеси.

— Но, Том, днес, в четири, имаме среща с новите ти дарители.

Господин Марин стисна зъби.

— Отложи я.

Лицето на Изабел помръкна.

— Ти загуби огромно дарение след смъртта на Гейл Ригс — имаме нужда от средства. — Тя се прокашля. — Като стана дума за Гейл, чу ли новините? Има развитие по случая. Полицията ще претърси къщата й за нови улики.

Хана се размърда. Разбира се, че ще има развитие. Заради тях.

Господин Мерин тръгна към вратата.

— Сигурен съм, че дарителите могат да изчакат един ден, Из. Казах на Хана, че ще направя това заедно с нея и смятам да удържа думата си.

— Браво на теб, Том — изпадна във възторг майката на Хана и стрелна Изабел с гадничка усмивка. Между веждите на Изабел се появи дълбока бръчка. Хана имаше усещането, че ако не се махнат скоро оттук, ще станат свидетели на епизод от „Истинските съпруги: Роузууд, Пенсилвания“.

— След секунда съм готова — каза бързо Хана на баща си. — Просто искам да се обадя на Майк. — Цял ден не го беше чувала и искаше да се увери, че с него всичко е наред. Обикновено той непрекъснато й пращаше съобщения, дори по време на уроците.

Тя излезе от офиса на баща си, застана на пътеката, която гледаше към големия атриум е бълбукащ фонтан, и набра номера на Майк. Отново беше препратена към гласова поща. Хана затвори, без да оставя съобщение. Къде беше той?

Наблизо се затръшна врата и Хана подскочи. Звукът беше толкова силен, сякаш се беше разнесъл зад гърба й. Самото й присъствие в сградата я караше да настръхне; преди няколко месеца А. — Али — беше заключила Хана в асансьора. Лампите бяха угаснали, електричеството прекъсна и когато Хана се освободи и отново стъпи на твърда земя, тя видя, че контролната кутия на асансьора зее отворена, а ръчките и превключвателите бяха пипани. Издайническият ванилов парфюм на Али се носеше във въздуха и дразнеше ноздрите й. Защо ли не беше извикала полицията още тогава?

Хана погледна през прозореца, търсейки Бо, нейния телохранител, но не видя колата му на паркинга. Обади се на агент Фуджи.

— Знаете ли къде е Бо? — попита тя, след като жената се обади. — Не го виждам никъде.

От другата страна се чуваше звук от писане на клавиатура.

— Това, че не го виждаш, не означава, че не е там — отвърна Фуджи.

— Но не съм го виждала цял ден.

— Хана, нямам време да наглеждам непрекъснато охраната ти. Сигурна съм, че няма от какво да се притесняваш.

— Просто чух, че полицията отново разследва убийството на Гейл — рече тихо Хана. — И знам, че това сигурно ще изнерви Али. Освен това се притеснявам и за приятеля ми. Страхувам се, че Али може да го нарани, защото той знае твърде много неща.

Изведнъж тя си спомни за съня си от предишната нощ. Телефонът й беше иззвънял и съобщението от А. гласеше, че Майк е в опасност и Хана трябва да го намери. Тя бе изтичала на улицата и се беше огледала. Незнайно защо къщата на Дилорентисови се издигаше в съседство — и старата дупка, която бяха изкопали за строежа на газебото, отново се беше появила. Хана беше изтичала до нея и беше надникнала вътре… а на дъното й лежеше Майк, свит в зародишна поза. Очевидно беше мъртъв.

— Ами ако му се случи нещо? — каза Хана, ужасена от спомена за съня. — Сигурни ли сме, че всички са в безопасност?

— Хана, успокой се — прекъсна я Фуджи. — Всички са в безопасност. Всеки път, когато вие, момичета, ми се обаждате, ме откъсвате от разрешаването на случая. Сигурна съм, че ме разбирате.

На екрана проблеснаха думите „КРАЙ НА РАЗГОВОРА“. Хана отстъпи назад, чудейки се дали да се чувства оскърбена или успокоена. Но Фуджи си вършеше работата — трябваше да вярва в това. Скоро всичко щеше да приключи.

* * *

Трийсет минути по-късно джипът на господин Мерин паркира пред портала на университета „Имакулата“, училище по свободни изкуства недалеч от Роузууд. Момичета в ръгби пуловери и карирани поли се разхождаха по училищния плац. Момчета с метнати през рамо стикове за лакрос изкачваха стълбите към общежитието. Почти всички носеха обувки „Спери топ-сайдър“.

Джипът паркира пред общежитието на Мадисън и те слязоха от него.

— Хайде. — Господин Мерин хвана Хана за ръката и я поведе към входа на общежитието. Вътрешността на сградата миришеше на смесица от парфюми и беше пълна с момичета.

— Ето това е — каза господин Мерин, когато стигнаха до вратата с номер 113. На нея висеше бяла дъска, запълнена със съобщения за Мадисън. Хана се спря и прочете някои от тях. Вечеря, 6? и Ще ходиш ли на срещата утре?, и Написа ли си домашното по химия? Това означаваше ли, че Мадисън води сравнително нормален живот?

Хана се поколеба, преди да почука; ужасът беше стегнал гърдите й като корсет.

— Можеш да се справиш — каза господин Мерин, сякаш бе прочел мислите й. — Аз ще бъда до теб.

Хана се почувства толкова благодарна, че едва не избухна в сълзи. Събра смелост, протегна ръка и почука. Вратата веднага се отвори и пред нея застана едно русо момиче с кръгло лице и силно оскубани вежди.

— Хана? — каза тя.

— Точно така. — Хана погледна към баща си. — А това е татко ми.

Мадисън сбърчи вежди, без да отмества поглед от Хана.

— Ха. Аз си мислех, че си русата Малка сладка лъжкиня.

— Това е Спенсър.

Мадисън се облегна на касата на вратата.

— Леле. Май наистина не си спомням нищо от онази нощ.

Тя отстъпи встрани и пусна Хана и баща й в стаята си. До прозореца имаше оправено легло с пухкаво бяло шалте. До отсрещната стена бе поставено бюро, затрупано с книги, тетрадки и лаптоп „Дел“. До вратата на банята имаше купчина дрехи за пране, а до гардероба бяха струпани купчина обувки.

— Получила си единична стая — обади се Хана, забелязвайки, че леглото е само едно. — Късметлийка.

— Това е заради крака ми. — Мадисън дръпна нагоре дънките си и показа скобата, обхващаща прасеца й. — Предполагам, че им е станало жал за мен.

Хана усети тежест в гърдите си. Наоми й беше казала, че кракът на Мадисън е бил потрошен при катастрофата. Повече никога нямаше да може да играе хокей на трева.

— Боли ли? — попита тихо Хана.

Мадисън сви рамене.

— Понякога. През лятото ще ми правят операция за наместване на костта. Лекарите казват, че след това ще съм като нова.

Операция. Хана погледна към вратата, изкушена да избяга през нея и никога повече да не се връща. Но след това погледна към баща си. Той й кимна окуражаващо.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Виж, Мадисън, сигурна съм, че вече знаеш какво ни се случи в онази нощ, нали? Карах те към къщи… и тогава някой сви в моето платно, ние катастрофирахме и аз избягах. Не трябваше да те изоставям.

Мадисън седна на стола до бюрото й.

— Няма нищо, Хана. Прощавам ти.

Хана повдигна вежди. Е, това се оказа лесно.

— Добре, тогава — рече тя и се накани да си тръгва. Готово!

Но изведнъж се сепна. Може би беше твърде лесно.

— Чакай. Да не би да не го мислиш наистина? Ако си наистина ядосана, можеш да ми кажеш. Няма проблем. Аз щях да съм.

Мадисън въртеше един молив между пръстите си.

— Гадно е, че катастрофирахме. Гадно е, че реши да ме зарежеш. Но що се отнася до мен, може би нещата щяха да се развият много по-зле, ако бях шофирала аз.

— Трябваше по-настоятелно да те накарам да си вземеш такси. — Хана седна на ръба на спретнато оправеното легло на Мадисън. — То нямаше да катастрофира.

Мадисън се завъртя на стола си.

— Няма как да знаем със сигурност. Същият човек можеше да се опита да се блъсне и в него. — Тя се поколеба и очите й грейнаха. — Знаеш ли, че намерихме видеоматериал?

— С другия шофьор? — Хана се наведе напред. — Видя ли кой е? Али ли беше?

— На него се виждаше част от регистрационната табела и известно време смятах, че са напипали нещо, но накрая не можаха да разберат кой е шофьорът — отвърна Мадисън. — Единственото нещо, което ченгетата разбраха бе, че колата е „Акура“.

Пред очите на Хана се появиха петна. Акура? Не беше ли намерила Спенсър верижка с емблемата на „Акура“ в рекламната къща на доведения си баща?

Мадисън потри носа си.

— Ще ми се да можех да си спомня кой е шофьорът. Ще ми се да можех да си спомня каквото и да е от онази нощ. — Тя грабна телефона си от бюрото. — Едва си спомням как влязох в онзи бар. Бях пила две питиета на друго място, където никога не проверяват личните карти, преди да отида там, но помня, че онзи готин барман много искаше да вляза вътре.

Хана се напрегна.

— Да, Джаксън. И е мен се случи същото.

Тя си спомни: бе минала край бара и Джаксън стоеше на входа. Днес питиетата са на половин цена, беше рекъл той с флиртуващ тон, заслепявайки я с ултрабялата си усмивка. Имаше вид на младеж, който бе играл лакрос и беше тренирал гребане в гимназията, макар че в очите му имаше хищнически проблясъци. Много по-късно, след като Хана и Мадисън се бяха сближили, Хана се беше навела напред, за да подхване Мадисън, преди момичето да падне от бар-стола. Когато вдигна поглед, тя зърна Джаксън, който надничаше в пазвата й с мазна усмивчица.

— Иска ми се тоя тип да ми падне в ръцете — рече мрачно бащата на Хана.

Мадисън, изглежда, се двоумеше.

— Може да не е знаел, че съм непълнолетна.

Хана отвори уста, но не каза нищо. Джаксън може би не знаеше, че Мадисън не е навършила двайсет и една години, но той й наливаше питиетата по-бързо, отколкото тя успяваше да ги изпие. А когато Хана беше предложила да й извика такси, той просто се беше изсмял.

Господин Мерин потупа устната си с показалец.

— Можеш ли да ми го опишеш?

Мадисън се усмихна смутено, след което потупа телефона си.

— Имам снимка. Направих я тайно, защото си помислих, че е много готин.

Хана погледна в телефона. Видя тъмна снимка с профила на привлекателен младеж с къса коса. Мадисън го беше уловила, докато й забъркваше маргарита.

— Да, това е той.

След това Мадисън погледна часовника си.

— Всъщност трябва да отивам на репетиция с оркестъра. — Тя тромаво се изправи и протегна ръка. — Приятно ми беше да се запознаем, господин Мерин. И се радвам, че те видях отново, Хана.

— И аз се радвам — отвърна Хана, разтърсвайки ръката й. — Желая ти успех… във всичко.

— Успех с рекламата ти — изсумтя Мадисън. Ще се справиш по-добре от мен.

Хана и баща й тръгваха мълчаливо по коридора, но господин Мерин внезапно я прегърна през раменете.

— Толкова се гордея с теб — каза той. — Трудно е да се изправиш лице в лице с демоните си и да излезеш чиста от ситуацията.

Хана отново почувства как очите й се напълват със сълзи.

— Благодаря ти, че дойде с мен.

Внезапно телефонът й изпиука. Сърцето й подскочи. Беше Майк, който най-после отговаряше на съобщенията й. Извинявай, денят ми беше много зает, беше написал той и тя въздъхна с облекчение. Всичко беше наред.

Но тогава забеляза, че има и второ съобщение. Погледна към екрана и изтръпна. Второто беше от непознат подател.

Точно когато се сдобриш с татко, аз ще ти отнема всичко. Да не кажеш, че не си получила предупреждение от мен.

А.

— Хана? — Господин Мерин се обърна към нея. — Добре ли си?

Ръцете на Хана трепереха. Това заплаха срещу баща й ли беше?

Тя препрати съобщението на Фуджи. След това погледна баща си, който я гледаше разтревожено от края на коридора.

— Добре съм — отвърна уверено тя. И наистина беше така. Щом Фуджи работи толкова усърдно по случая, че да не може да приема обажданията на Хана, значи се грижи всички да са в безопасност.

Дано наистина да е така.