Смъртоносно

18. Затворнически блус

Ариа рязко се надигна и се огледа. Намираше се на пода на мръсна бетонна килия. Вонеше на урина и пот, а през стените се чуваха гневни викове и ругатни. Тя беше в затвора.

— Ариа? — Това беше Спенсър, която се намираше в съседната килия.

— Д-да? — Ариа се обърна към стената.

— Бърбореше доста силно — прошепна Спенсър. — Да не би да спеше?

Ариа прокара пръсти през сплетената си коса. Сигурно бе заспала, смазана от страха и шока. Но се съмняваше, че това е продължило дълго — през малкия прозорец на тавана все още проникваше дневна светлина.

Спомените от последните няколко часа се вихреха в главата й като торнадо. След фиаското в „Роузууд Дей“, полицията беше натикала четирите момичета в отделни коли и ги беше откарала в отделни килии в затвора на Роузууд.

Това не можеше да е истина. А. беше организирал всичко. Само че… как? Ариа отново си спомни думите на Фуджи, че всяко съобщение от А. беше изпратено от техните телефони. Всичко бе излязло сякаш от онези нейни сънища, в които тя се опитваше да набере телефона за спешни случаи отново и отново, но бутоните непрекъснато падаха. Чувстваше се в капан. Безпомощна. Безгласна.

Ариа погледна към прозореца, който се намираше близо до тавана на килията й. Светлината бе помръкнала, може би бяха минали няколко часа. Дали родителите й знаеха за ареста й? Дали новините бяха подхванали историята; дали лицето на Ариа се появяваше във всички рубрики на Си Ен Ен? Тя си представи как Ноъл гледа със зяпнала уста, седнал на дивана. Представи си как художникът Ашър пребледнява, докато чете новините в Гугъл, и артистичното й бъдеще постепенно се изтрива като нарисувана с тебешир картинка. Представи си как родителите й и Майк получават обаждане и бавно се отпускат на колене.

Някой почука по решетките и Ариа скочи. Пред килията й стоеше познат мъж със скъп костюм.

— Татко? — прозвуча гласът на Спенсър.

— Здравей, Спенсър. — Гласът на господин Хейстингс беше много сериозен.

— Какво правиш тук? — извика Спенсър.

— Фирмата ми ще те представлява. Ще представлява всички ви. — Той огледа килиите. — Съдружникът ми дойде заедно с мен и работи по въпроса да ви изкараме под гаранция. Скоро ще се махнете оттук, не се притеснявайте.

Ариа прокара език по зъбите си. Тя не познаваше добре господин Хейстингс — дори през уикендите той винаги се занимаваше с нещо, участваше във велосипедни маратони, косеше ливадата или играеше голф — но той винаги се бе държал приятелски и грижовно. Той щеше да се погрижи за тях, нали?

Господин Хейстингс погледна надолу по коридора, след което се наведе напред.

— Но докато сте тук, искам да поговорим за някои неща. Съдружникът ми господин Годард иска да ви разпита — криминалните случаи са повече в неговата област. Но знайте, че сте в добри ръце.

Криминални случаи. Ариа едва не повърна.

— Позволиха ни да използваме конферентната зала — кара господин Хейстингс, плясвайки с ръце. — Разполагаме с двайсет минути.

Затръшна се врата и се чуха стъпки и подрънкване на ключове. Късо подстриганият полицай Гейтс се появи и започна да отключва килиите на момичетата една по една.

— Конферентната зала е натам — каза той, сочейки с пръст към края на коридора.

Ариа се опита да се изправи. Краката й бяха омекнали и слаби, сякаш бе прекарала в затвора години, а не часове.

Тя последва господин Хейстингс в малката, квадратна бетонена стая, в която тя и останалите бяха седели преди малко повече от година, малко преди тялото на Джена Кавана да бъде открито в задния й двор. Вътре беше много студено. В средата на масата стоеше кана с вода и няколко пластмасови чаши. Стаята миришеше леко на повръщано.

Втора в стаята се появи Спенсър, последвана от Хана и Емили. Всички изглеждаха замаяни, ужасени и изтощени. Момичетата седнаха, без да се поглеждат. Господин Хейстингс говореше с някого в коридора и след това в стаята влезе висок мъж с оредяваща тъмна коса.

— Здравейте, момичета — каза той и се ръкува с всяка една от тях. — Аз съм Джордж Годард.

Господин Хейстингс затвори вратата зад себе си. Годард придърпа един стол и седна. Минаха няколко напрегнати секунди.

— И така — рече най-накрая той. — Да видим какво става тук.

— Колко пъти трябва да ви казваме, че съобщенията на А. не са изпратени от нас? — избъбри Спенсър. — Изпратили са ги Али и нейният помощник. Те са ни подготвили капан.

Господин Годард изглеждаше смутен.

— ФБР — и останалата част от света — са сигурни, че Алисън е мъртва, момичета.

— Но откъде знаят? — попита настоятелно Спенсър.

— Не съм сигурен — отвърна Годард. — Просто са убедени, че тя вече не е сред живите. — Докато ги оглеждаше, той щракна закопчалката на куфарчето си и измъкна отвътре някакви папки. — Вие, всъщност, виждали ли сте я? Говорили ли сте с нея?

Ариа се спогледа с останалите.

— Имаме я на кадри от охранителна камера — призна Спенсър. — Или поне на някой, който прилича на нея.

— Друго доказателство, че е жива? — попита Годард.

Момичетата наведоха глави.

— Ами бележката от момичето, което се преструваше на Кайла, която Хана даде на ченгетата? — попита Ариа, предполагайки, че Годард си е написал домашното и знае коя е Кайла. — По нея нямаше ли отпечатъци на Али? Ами кръвните проби на Кайла — те не отговарят ли на Алините? Не намерихте ли коса, кожа, нещо?

— Ами в дома на Гейл? — Емили отметна коса от лицето си.

— Ами верижката с емблемата на „Акура“, която им дадох? — изписка Спенсър.

Годард прегледа записките си.

— Според информацията, оповестена от ФБР, единствените проби от клиниката принадлежат на истинската Кайла, момичето, което е било убито. Що се отнася до верижката, единствените отпечатъци по нея са твоите, Спенсър.

— В това няма никакъв смисъл — рече Ариа с треперещ глас. — Защо ни е да си изпращаме есемеси за нашите собствени тайни?

Годард сви рамене.

— И на мен ми се струва безсмислено. Но техният подход към случая е, че вие сте се опитали да се изкарате заплашвани, за да спечелите съчувствието на останалите.

— Съчувствие за какво? — изписка Хана.

— Искали сте да го изкарате така, сякаш някой ви е натопил. Например за убийството на Табита.

— Но някой наистина ни натопи! — извика Емили.

Ариа закима яростно.

— Никога не бихме направили нещо такова.

Годард сви устни.

— Имат доказателство, че точно ти си човекът, който би могъл да направи нещо такова. Например, да си блъснала някакво момиче от ски лифта?

Ариа скочи. Ставаше дума за инцидента с Клаудия. Как беше научила Фуджи за това? Но в този миг се досети: имаше го в едно от съобщенията от А. А Ариа беше предала всичките на полицията.

Тя притисна длан към устата си.

— Имат показания на очевидци, че ти, Спенсър, си нападнала някакво момиче на име Келси Пиърс на училищното парти преди няколко месеца — каза мрачно господин Годард, поглеждайки в записките си. — Бо Бразуел се съгласи да свидетелства. А сега госпожица Пиърс е в психиатрична клиника.

— Но не заради мен — избъбри Спенсър. Брадичката й затрепери.

След това Годард погледна извиняващо се към Емили.

— Някой на име Маргарет Колбърт може да свидетелства за твоите криминални прояви.

Емили примигна.

— Майката на Айзък? Т-тя ме мрази!

— Тя твърди, че си опитала да продадеш бебето си. — Той леко изви глас в края на изречението, правейки го да прозвучи като въпрос.

Емили посърна. Лицето й пребледня.

Годард отново погледна към записките си.

— Сигурен съм, че издирват хора, които смятат, че вие, момичета, сте емоционално нестабилни. — Той се обърна към Хана. — Разбрали са, че си откраднала от парите за кампанията на баща ти, за да подкупиш някого.

Хана изписка.

— Баща ми ли им го е казал?

— Не е било необходимо. — Годард се почеса по носа. — Имало го е на телефона ти. Но разполагат и с друго срещу теб. След смъртта в клиниката по изгаряния, полицията направи пълно разследване, включително разпита очевидци за това кой е влизал и излизал от стаята на Греъм Прат. Според немалко хора ти си била последната при него, преди да получи фаталния си припадък.

Хапа се отдръпна назад.

— Не съм го убила!

Годард кимна.

— Те си мислят, че Греъм може да е видял как Ариа поставя бомбата в трюма на кораба. Можете да изгубите много, ако бе останал жив.

— Не съм взривявала онзи кораб! — извика Ариа.

— Вече си признала, че си била долу. — Годард изглеждаше отчаян. — Дори се опитват да те свържат с нападението над Ноъл Кан. Господин Кан очевидно е работил заедно с Фуджи по случая Табита. Трябвало е да го разкараш от пътя си.

Ариа се хвана за главата.

— Ноъл не е изпращал онези имейли на Фуджи — някой беше хакнал акаунта му. Фуджи разговаряла ли е изобщо е Ноъл или просто си е измислила всичко?

Годард сви рамене.

— Вероятно по малко и от двете. Вижте, това са само доказателствата, които склониха да споделят с мен. Кой знае с какво разполагат още, с неща, които не искат да узнавам.

Хана въздъхна.

— И въпреки това не виждам смисъл. Не сме убивали Табита. Някой друг го направи.

— Откъде са толкова сигурни в това? — попита Ариа, надявайки се, че гласът й е прозвучал спокойно. — Ние се тревожехме, че А. може да направи нещата да изглеждат така, сякаш ние сме виновни. И да, наистина я бутнахме — Фуджи го знае. Но когато слязохме долу, на плажа, за да я спасим, тя беше изчезнала. А. я беше завлякъл някъде.

Годард опря ръцете си на масата.

— Точно затова искам да поговоря с вас, момичета. Появи се едно ново доказателство.

Настъпи продължително мълчание. Хана присви очи.

— Какво още?

Годард извади един лаптоп от куфарчето си. Вдигна капака и размърда мишката, за да го събуди. На екрана се появи размазан, черно-бял кадър от запис на охранителна камера. Вълни се разбиваха в девствен бял плаж. В далечината се виждаше голяма сграда с тераси пред всеки прозорец. Ъгълът бе по-различен, но беше ясно кое е това място: курортът „Скалите“ в Ямайка.

Спенсър рязко си пое дъх.

— Откъде се сдобихте с това?

— Това е официалният запис от „Личи Нът“, съседният на „Скалите“ хотел. ФБР го е получило снощи.

Ариа се вгледа в екрана. Миг по-късно нещо падна от небето и се удари в пясъка със силно туп. Ариа видя неподвижна глава, ръка.

— Това ли е…? — попита тя с треперещ глас.

— Табита — отговори вместо нея Годард. — Това е запис от онази нощ.

Ръката на Табита потрепна. Тя надигна глава. Устата й се размърдаха, изглеждаше така, сякаш вика.

— Видяхте ли! — извика Емили. — Видяхте ли, била е жива!

Устата на Табита отново се отвори и затвори, като риба на сухо. След това отдясно се появиха четири фигури. Едната беше висока, с мръсноруса коса и носеше синя плажна рокля. Другата имаше силните рамене на плувкиня и беше облякла тениска с надпис „МЕРСИ БОКУ“ на гърдите. Третото момиче носеше саронг. А четвъртото… Ариа би разпознала навсякъде собствената си черна коса и дългата си пъстроцветна плажна рокля навсякъде.

Само че това бе невъзможно. Защото когато четирите момичета се събраха около Табита, те започнаха силно да я ритат. Спенсър я удряше с юмруци в корема. Емили бъхтеше краката й. А после Ариа вдигна парче плавей и го стовари върху главата й.

Ариа се извърна настрани, твърде ужасена, за да може да гледа. Емили приглушено изпищя. На Хана й се пригади. Ариа погледна през пръсти към клипа. Наистина изглеждаше така, сякаш това са те.

— А — Али — е направила това — каза Ариа. — Така си отмъщава, защото замесихме полицията. Знаела е, че трябва да направи нещо и това е единственото й оръжие.

— Това е доста убедителен клип, дами. — Гласът на Годард прозвуча мрачно. — Вижте сега, според мен най-добре е да поискаме споразумение. Вие сте били психически травмирани от тормоза през миналата година. Очевидно не сте знаели какво вършите. Можете да получите драстично намаляване на присъдата, ако изберем този курс. Освен това тогава всички още не сте били навършили осемнайсет години, което означава, че може да не ви съдят като възрастни.

Спенсър се ококори.

— Баща ми съгласен ли е с тази стратегия?

— Все още не съм я обсъждал с него, но мисля, че ще се съгласи.

Спенсър поклати глава.

— Никакви споразумения. Никаква присъда, точка. Ние сме невинни.

— Вярвате ни, нали? — попита Хана с насълзени очи. — Ще се борите ли за нас?

Годард забави отговора си, като не спираше да върти брачната халка около пръста си.

— Вярвам ви — каза най-накрая с пораженчески тон. — Но още отсега ви казвам — ще бъде трудно. — Той се изправи. — Съжалявам. Скоро ще внесем гаранцията — можете да изчакате тук. Ще поговорим утре.

Миг след това вече го нямаше.