12. Татковата малка Хана


Хана се прибираше от „Уауа“, откъдето си беше взела едно адски сладко, неустоимо вкусно капучино. Докато отпиваше от него, тя поглеждаше в огледалото за обратно виждане към черния шевролет събърбън, който се движеше зад нея. Махна с ръка на шофьора Бо и той й махна в отговор. Въпреки че Бо имаше счупен нос, убийствени мускули и татуировки на пламъци, които се подаваха изпод яката на ризата му, по-рано, когато Хана беше отишла до колата му, за да го попита дали иска нещо за пиене, мъжът слушаше Селина Гомес. Освен това на огледалото за обратно виждане беше сложил снимката на мъничката си дъщеричка Грейси.

Телефонът й изпиука. Когато спря на светофара, Хана го извади. НОВА ПУБЛИКАЦИЯ ЗА ТАБИТА КЛАРК, пишеше на екрана. Сърцето й подскочи.

Но се оказа, че това е просто статия за това как властите се опитват да се сдобият със записите от охранителните камери на съседните хотели — очевидно някои от тях срещаха трудности при намирането на толкова стари записи.

Телефонът иззвъня. На екрана се изписа МАЙК. Тя натисна бутона на волана си, за да активира блутуута.

— Твоят пич следва ли те? — попита той, без да я поздрави.

— Да — отвърна закачливо Хана.

— И моят! — пропя Майк. — Това е жестоко! Смяташ ли, че носи със себе си огнехвъргачка?

Хана изсумтя.

— Това не ти е някой филм за супергерои.

Майк изпръхтя разочаровано, което се стори абсолютно очарователно на Хана. Тя беше поласкана, че Фуджи беше изпратила охрана и за него. След като Ноъл едва не беше умрял, а Айрис беше изчезнала, Майк сигурно беше следващият в списъка на А.

— Отидох аз до клиниката за изгаряния и там беше фрашкано с ченгета — каза Майк. — Това сигурно означава, че търсят следи от Али, не мислиш ли?

— Сигурно — отвърна Хана. Ченгетата щяха да намерят следите й за нула време. Имаше изключително много ДНК — коса, люспи кожа, кръв — от времето, когато се беше преструвала на Кайла. — Има ли и много новинарски микробуси?

— Да, но чух един репортаж. Ченгетата направили изявление, че убиецът на Кайла е някакъв избягал пациент с психични отклонения. Не споменаха ни дума за Али.

— Това е добре — отвърна Хана с облекчение.

Тогава Майк се прокашля смутено. Телефонът изпука.

— А ти… добре ли се чувстваш?

Хана се изкиска.

— Тоест питаш дали имам мускулна треска? — Двамата с Майк бяха успели да си откраднат малко време предишната вечер, докато майка й не си беше вкъщи. Цели два часа не станаха от леглото.

— Не… — Майк се прокашля. — Имах предвид есемеса ти.

— Какъв есемес? — Хана не му беше писала изобщо.

— Ами онзи, в който казваш, че сутринта си се чувствала адски гадно и ти идва да се самоубиеш?

Какво? — Хана натисна рязко спирачките и хондата изсвистя. Телохранителят й едва не я блъсна отзад. — Получил си съобщение от моя телефон?

— Ами да. Някъде към девет без петнайсет.

Мислите препускаха в главата на Хана. Тогава беше в час по английски. Без да си мисли за самоубийство.

Тя отби от пътя и угаси двигателя. Шевролетът също отби.

— Майк, не съм го писала аз. Някой сигурно се е добрал до телефона ми и ти е изпратил съобщението, за да ни обърка.

В телефона отново се чу статично пропукване.

— Работата е там, Хана, че не за пръв път чувам, че сте искали да се самоубиете. Слуховете се разпространяват. А и на теб ти дойде много. Нали ще ми кажеш, ако нещо те притеснява?

Хана облегна чело на волана. В колата изведнъж замириса силно на кафе.

— Дори няма да те удостоя с отговор на този въпрос. Трябва веднага да изпратиш есемеса на агент Фуджи.

Хана му даде номера на Фуджи и затвори. Когато се вля отново в трафика, главата й пулсираше така, както когато тя и Мона Вандерваал, някогашната й най-добра приятелка, която се оказа откачалка, бяха изпили твърде много текила. Защо му е на А. да изпраща на Майк фалшив есемес за самоубийство?

Но когато отби в алеята, водеща към новата къща на баща й, притесненията й внезапно поеха в друга посока. Предишната вечер, след като всичко в полицията беше преминало, й беше хрумнало нещо. Али и помощникът й нямаше просто да седят със скръстени ръце, щом разберат, че момичетата са разказали всичко на полицията. Въпреки че обвиненията им бяха свалени, полицията не можеше да направи нищо, за да попречи на А-отбора да разкаже тайните им на всички. А ако А. пуснеше снимките от катастрофата на Хана, с бъдещето на баща й щеше да е свършено.

Хана трябваше да се погрижи за това и то скоро. Тя паркира под плачещата върба и погледна към новата къща на баща си, събирайки смелост.

С треперещи крака тя бутна вратата и влезе вътре. Погледна се в голямото огледало, което висеше на стената в дамската тоалетна. Кестенявата й коса беше бухнала и лъскава, очите й сияеха, а гримът й беше идеален. Поне изглеждаше великолепно.

Баща й и новата му съпруга Изабел бяха в кухнята. Изабел, чиято кожа беше избледняла значително през последните няколко месеца — тя непрекъснато използваше фалшив тен, но Хана подозираше, че съветниците по кампанията й бяха казали, че пред камера изглежда твърде оранжева — зареждаше чинии в миялната машина. Господин Мерин седеше до плота и разглеждаше разни снимки. Погледна я и се усмихна широко.

— Хана! — извика той радостно, сякаш не я беше виждал от месеци. — Как се чувстваш?

Хана го изгледа подозрително. Не се случваше всеки ден баща й да се радва толкова да я види. Не му казвай, обади се някакво гласче в главата й.

Но тя трябваше да го направи… преди А.

Хана се приближи до него.

— Татко, трябва да поговорим.

Той се облегна назад и на лицето му внезапно се изписа уплашено изражение. Изабел се спря до мивката.

— Какво става? — попита тя.

Хана я изгледа гневно.

— Казах, че искам да поговоря с татко, не с теб.

Господин Мерин погледна неуверено първо към Изабел, след това към Хана.

— Каквото имаш да ми казваш, можеш да го кажеш пред Изабел.

Хана затвори очи. Секунди по-късно в коридора се разнесоха стъпки и доведената сестра на Хана, Кейт, се появи с мокра от банята коса. Идеално. Цялото семейство се беше събрало, за да чуе последната й издънка.

— Хана? — рече окуражително господин Мерин. — Какво има?

Хана се ухапа от вътрешната страна на бузата. Кажи го.

— Има нещо, за което не съм ти казвала — рече тихо тя. — Нещо, което направих миналия юни.

Докато думите се лееха от устата й, тя просто не можеше да гледа баща си. Буквално усещаше как объркването му преминава в шок и накрая в разочарование. Изабел ахкаше тихо. Накрая дори вкопчи ръка в гърдите си, сякаш получаваше сърдечен удар.

— И сега ми го разказваш… защо? — попита баща й, когато Хана най-после свърши.

Тя се поколеба. Не можеше да му разкаже за А.

— Ами някои хора знаят за това. И ако решат да съсипят кампанията ти, биха могли да ме издадат. — Хана преглътна тежко. — Реших този път да постъпя правилно — Мадисън беше толкова пияна. Ако беше решила да се прибере сама, сигурно щеше да пострада — и да нарани някой друг. И когато някой навлезе срещу мен в моето платно — просто не знаех какво да правя. А когато катастрофирах, направо откачих. Не си признах, защото исках да предпазя теб и кампанията ти. Но сега вече знам, че сбърках.

Изабел се плесна по бедрата.

— Сбъркала си? — изпищя тя. — Хана, това е много повече. През цялото време беше просто бреме за тази кампания. Осъзнаваш ли, че непрекъснато трябва да оправяме бъркотиите ти? Знаеш ли колко пари сме похарчили, за да разчистваме кашите ти?

— Съжалявам — рече Хана с тъничко гласче и очите й се напълниха със сълзи.

Изабел се обърна към бащата на Хана.

— Казах ти, че това ще се случи. Казах ти, че е лоша идея да приемеш отново Хана в живота си.

— Изабел… — Господин Мерин очевидно се разкъсваше вътрешно.

Очите на Изабел се разшириха.

— Знам, че ти си мислиш същото! Знам, че и на теб ти се иска също толкова силно да се отървеш от нея!

Хана ахна.

— Мамо! — Гласът на Кейт отекна в стаята. — Хана му е дъщеря!

— Кейт е права — каза господин Мерин.

Стомахът на Хана се сви. Изабел изглеждаше така, сякаш е получила плесница.

Господин Мерин потърка челото си с ръка.

— Хана, ще излъжа, ако ти кажа, че онова, което ми разказа, не ме е разстроило. Но това няма значение. Стореното-сторено. Просто искам да си добре.

Изабел се приближи до него с решителна крачка.

— Том, какви ги говориш? Не бива да й се размине просто така.

Дори Хана беше изумена. Тя си мислеше, че баща й ще й се развика, ще я изхвърли от къщата или нещо подобно.

Той я погледна иззад ръката, която покриваше лицето му.

— Мислех, че ще ми кажеш нещо друго. — Той изглеждаше виновен. — Тази сутрин получих едно писмо. Още ми се вие свят от него. Там пише, че искаш да се самоубиеш.

— О, господи! — ахна Кейт. — Хана!

Хана отвори устата си и я затвори. Първо Майк, сега баща й? Това беше абсурдно.

— Обадих се на майка ти, но тя ми каза, че не си вкъщи. Звънях на телефона ти — два пъти — но ти не вдигна.

Хана изкриви устни. Беше видяла обажданията от баща си. Но не му се обади, защото още не беше готова да разговаря с него.

— Толкова се притеснявах, че ще… — Гласът му секна и той стисна устните си. Брадичката му потрепери и когато преглътна, адамовата му ябълка подскочи силно.

Изабел се оттегли в ъгъла. На лицето й се изписа кисело изражение, но тя не каза нищо.

— Татко, добре съм — отвърна тихо Хана, приближи се до него и го прегърна през раменете.

Господин Мерин я притисна силно към себе си.

— Искам да си щастлива — каза той с дрезгав глас. — И ако този инцидент е причината да напишеш онова съобщение, ако си се страхувала да ми кажеш заради начина, по който ще реагирам, то няма защо да се притесняваш. — Той подсмръкна силно. — Сигурно съм бил твърде фокусиран върху кампанията. Може би трябва да се оттегля.

— Том, да не си си изгубил ума? — изпищя Изабел.

Хана се отдръпна от баща си. Щеше да е правилно да признае, че никога не е възнамерявала да се самоубива, но вниманието му я караше да се чувства толкова добре. А и тя наистина се чувстваше съкрушена. Наистина имаше нужда от помощта му. И макар че умираше от желание да помоли баща си да види есемеса, тя не искаше да събужда подозренията му, че може да се е появил нов А.

Вместо това каза:

— Не се отказвай от кампанията. Добре съм, наистина. И ужасно съжалявам. Ще направя всичко, което е нужно, за да оправя нещата.

Господин Мерин потупа Хана по гърба. Лицето на Изабел все по-силно почервеняваше и накрая да изстена през затворените си уста и изхвърча от стаята. Кейт се спря на вратата. Хана улови погледа й и й се усмихна с благодарност. Всъщност й се искаше да прегърне доведената си сестра, но все още се страхуваше да се измъкне от ръцете на баща си.

Очите на господин Мерин бяха червени и влажни; Хана не го беше виждала да плаче от много време.

— Мисля, че е най-добре да се помириш с това момиче. Как й беше името, Мадисън?

Хана кимна.

— Допреди няколко седмици не знаех как да я намеря. Но нейна братовчедка е Наоми Циглър, от нашето училище. — Тя предположи, че баща й ще се сети коя е Наоми — Хана често се беше оплаквала от нея, когато двамата разговаряха. — Тя може да ми каже как да се свържа с Мадисън.

— Добре. Искам да откриеш семейството й и да се срещнеш с нея. След това си мисля двамата с теб да направим публично изявление за шофирането след консумация на алкохол. Ако си съгласна, имам предвид.

Хана присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Да признаеш какво си направила по телевизията. Ще организираме медийно обсъждане.

— Искаш да привлечеш внимание към случилото се? — Може би баща й наистина си беше изгубил ума.

— Ще привлечем вниманието по правилния начин. Не забравяй, че една от темите в кампанията ми е консумацията на алкохол от деца. Ако нямаш нищо против, ще разкажеш историята си и ще подкрепиш по-строгите наказания за шофирането в нетрезво състояние, които предлагам.

Хана сви устни. Само загубеняците искаха по-строги закони срещу пиенето. Но точно сега не беше моментът да говори за това.

— Добре. Мисля, че мога да го направя.

— Значи имаме план. — Сивите очи на господин Мерин зашариха по лицето й. — О, Хана, едва не те загубих.

Голяма буца заседна на гърлото на Хана. Ти ме изгуби, искаше й се да му напомни. Беше я изгубил, когато напусна нея и майка й, намери Изабел и започна нов живот. Но както и да е. Може би това вече нямаше значение.

Господин Мерин разпери ръце.

— Ела тук.

Хана го прегърна и облегна бузата си на гърдите му, вдъхвайки мириса на перилен препарат и сапун. Усмихна се в раздърпания му пуловер. Това беше спокойствието, което бе очаквала, след като признаха всичко на полицията. Вече нищо не човъркаше съзнанието й. Нямаше ги тревогите, които я бодяха като трески и спираха всичките й начинания.

Но нещо край прозореца привлече вниманието й. Тя се обърна точно, когато нечия сянка се изплъзна от погледа й. Дали не беше Али, която подслушваше? Или помощникът й, който я наблюдаваше? Но тогава Хана си спомни, че дори да бяха те, това вече нямаше никакво значение. Тя се изправи и погледна открито към стъклото, след което се изплези и завъртя очи. Така ти се пада, произнесоха устните й.

Усещането беше невероятно.

Загрузка...