Смъртоносно

15. Момичето от галерията

Четвъртък следобед Ариа сви по пътя към Стария Холис и си намери място за паркиране на улицата. След това слезе от колата, взе портфолиото си от задната седалка и се изправи пред галерията на майка си. Тя беше разположена в голяма викторианска съща с еркерни прозорци и голяма веранда. На предния прозорец висеше фигурка-слънцеуловител, а от стряхата висяха камбанки. Цветните лехи в предната полянка бяха пълни с цъфнали лалета. Днес беше първият й работен ден и тя опитваше да изпита радост, но чувстваше единствено вцепенение. Портфолиото натежа в ръката й. Тя се съмняваше, че Джим, собственикът на галерията, ще започне да продава творбите й, но майка й настоя да донесе всичко, върху което работи.

Ариа изпъна рамене и тръгна по пътеката към сградата, като внимаваше да не се спъне с чисто новите си розови обувки. Когато мина покрай големия клен с неговите люлка-гума и птиче гнездо на един от по-ниските клони, телефонът й се обади от чантата. Тя го извади. На екрана пишеше „АГЕНТ ФУДЖИ“. Сърцето на Ариа подскочи. Да не би да са направили пробив в случая?

— Здравей, Ариа, обажда се Джасмин Фуджи — разнесе се спокойният, професионален глас на агента. — Спенсър също е на линия. Можеш ли да ни отделиш една минутка?

— Разбира се. — Вниманието й бе привлечено от някаква помръдваща сянка от другата страна на улицата, но когато Ариа се вгледа по-внимателно, човекът беше изчезнал. Телохранителят й не се виждаше никъде.

Фуджи се прокашля.

— Първо, момичета, искам да благодаря, че ми препратихте съобщенията си от А. Много ни помогнаха.

— Снощи получих едно, Ариа — намеси се мрачният глас на Спенсър. — Ти получавала ли си?

— Не — отвърна Ариа. — Какво пишеше в твоето?

— Заплашваше един мой приятел, Чейс — момчето, което поддържа сайта с конспирациите. Боя се, че може да е в опасност. Няма да е зле да осигурите охрана и за него.

— Ще видя какво мога да направя — каза Фуджи. — Но всъщност се обаждам, за да изясня с вас нещо относно Греъм Прат. Ариа, ти си издирила Греъм, нали?

Ариа облегна портфолиото на близката улична лампа.

— Съвсем не. Оказахме се в една група на круизния кораб.

— Хмм — рече Фуджи. — Значи едва по-късно си разбрала, че Греъм е бившият на Табита Кларк?

— Точно така — отвърна Ариа, извръщайки се настрани, когато едно момиче с колело мина по улицата. — И получих съобщение от А. почти в същия момент, когато го разбрах, сякаш той ни беше наблюдавал.

— Добре — въздъхна Фуджи. — Иска ми се да бяхме могли да поговорим с Греъм, преди да умре.

— Преди да бъде убит — поправи я Спенсър. — Между другото вие проверихте ли онзи Н, който той е споменал на Хана в клиниката?

Фуджи се засмя.

— Проверяваме всичко, не се притеснявай.

— Ами списъка на пациенти в Убежището по времето, когато Али е била там? — продължи Спенсър. — Той сигурно е доста дълъг.

— Работим по него. — В гласа на Фуджи се появи нетърпелива нотка. Накъде край нея се разнесе приглушен глас. — Добре, момичета, трябва да вървя — каза тя. — Благодаря за отделеното време.

— Почакайте! — каза Спенсър, но Фуджи вече беше затворила.

Ариа завъртя очи и също затвори. Спенсър не отстъпваше по нищо на А.

— Ариа! Слава богу, че си тук.

Вратата на викторианската къща беше отворена и Ила стоеше на прага й. Майка й беше облечена в „работната униформа“ на галерията — дълга, съшита от различни парчета плат пола, бяла селска блуза и сини кадифени сандали „Бъркенсток“. Тя въведе Ариа в къщата, която беше изтърбушена и превърната в една голяма зала. В нея бяха изложени безброй картини на пенсилвански плевници и фауна.

— След няколко минути ще дойде един нов художник. Дебютът му ще бъде представен в частна изложба. Много е вълнуващо.

Ариа докосна стария чекрък, който стоеше в ъгъла на залата, откакто тя се помнеше — също както повечето картини тук.

— Как се казва? — попита тя:

Ила погледна навън през прозореца.

— Ашър Третюи.

Ашър Третюи. Колкото и да се опитваше, Ариа не можеше да измисли по-подходящо име за някой пенсиониран адвокат, който беше решил да става художник. Направо си го представяше как, стиснал кутията с пастели, се поти над някоя пасторална сцена на долината на река Брендиуайн.

— Имате ли нужда от помощта ми? — попита тя.

— Всъщност да. — Ила погледна часовника си. — След петнайсет минути ще обядвам с друг художник — затова трябва да тръгвам. Чудех се дали не можеш да разговаряш с господин Третюи вместо мен.

— Аз? — Ариа се удари в гърдите. Това си беше голяма отговорност.

— Просто трябва да вземе няколко документа. — Ила посочи към купчината листове на бюрото. — Трябва само да му ги дадеш, става ли? — Тя отново погледна часовника си, след което грабна ключовете и чантата си от бюрото. — Трябва да бягам. Сигурна съм, че ще се справиш.

Ила изхвърча през вратата. Ариа отиде до прозореца и изпрати с поглед майка си, която слезе забързано по стъпалата и се качи в колата си. Двигателят забоботи и след миг Ила вече я нямаше. Улицата се умълча зловещо. Една катеричка се спря на близкия клон и вирна главица. Камбанките на стряхата се залюляха, но не зазвъняха. В небето се рееше самолет, който се намираше твърде високо, за да се чуе бръмченето му.

Ариа се обърна към голямата стая и се загледа безучастно в покритата с акварели стена, след което разгледа документите на художника. Те бяха пълни с разни правни глупости, които не можеше да разбере. Ами ако художникът имаше въпроси? Толкова типично за майка й. Когато живееха в Исландия, тя беше помолила Ариа да откара техния сааб до бакалията. Нищо, че Ариа беше само на четиринайсет и през живота си не беше сядала зад волана. „Ще се оправиш! — беше настояла Ила. — Само се придържай към лявата страна на пътя и спирай на червените светофари!“.

На вратата се почука и Ариа се обърна. Изпъна рамене, прекоси стаята и се опита да си подготви репликите, които да каже — само че нямаше представа какво да каже. Когато отвори вратата, на прага стоеше млад мъж с черна тениска и тесни сиви панталони, който носеше голямо черно портфолио. Той имаше широки рамене, поразителни леденосини очи, идеален нос, силна брадичка и чувствени устни. Изглеждаше като смесица от сексапилен английски футболист и манекен от рекламата на автършейв „Поло“.

Ариа повдигна вежди.

— Ъм, здравейте?

Той протегна ръка.

— Здравейте. Аз съм Ашър Третюи. Вие ли сте Ила Монтгомъри?

— О! — заекна Ариа. Тя отстъпи назад, като едва не се спъна с високите си токчета. — Ами, не, аз съм дъщеря й, Ариа. Но мога да ви помогна. Моля, заповядайте. — В края на изречението гласът й леко се изви нагоре, правейки го да звучи като въпрос. — Документите са тук — продължи тя, приближавайки се до бюрото.

Ашър влезе в залата и сложи ръце на хълбоците си.

— Всъщност мислех да покажа картините ми на майка ти — да видя кои, според нея, ще са най-подходящи за изложбата.

— О. — Ариа стисна зъби. Видя ли? Знаеше си, че нещо такова ще се случи. — Ами, тя скоро ще се върне, мисля…

Ашър я погледна и й се усмихна.

— А може и ти да погледнеш, ако желаеш.

Той остави портфолиото на бюрото и го отвори. Вътре имаше няколко фотографски изображения. Всичките притежаваха някакво въздушно, нефокусирано усещане и повечето показваха хора, уловени в движение — скачане, въртене, премятане върху трамплин. Ариа се наведе и огледа отблизо снимката на малко момиче, което притичва през градинска пръскачка. Изобщо не беше снимка, но беше направено от малки пиксели, почти като мозайка.

— Леле — рече Ариа. — Ти си дигиталният Чък Клоуз.

Крайчето на устните му се повдигна в усмивка.

— Няколко критици казаха същото.

— Той ми е любимец — призна си Ариа. — Опитах се да направя няколко картини в негов стил, но талантът ми не е достатъчен. — Беше получила вдъхновение след като предишната пролет посети ретроспективната изложба на Чък Клоуз във филаделфийския Музей на изкуствата. Ноъл беше отишъл заедно с нея и прекара там часове, докато тя внимателно изучаваше всяка творба, без нито веднъж да се оплаче, че му е скучно.

Ариа се вцепени. Не си мисли за Ноъл — пропя си тя наум, удряйки си въображаема плесница. После се прокашля.

— Не ме разбирай погрешно, но… защо си в Роузууд?

Ашър вдигна глава и се засмя.

— Дойдох в Холис, защото трябваше да изпълня обещание, дадено на приятел. Преди това живях в Сан Франциско.

— Наистина ли? — Ариа вдигна една подложка, на която бе изобразена муха, запечатана в кехлибар, и почувства нещо като съжаление към бедното насекомо. — Винаги съм искала да отида там.

— Яко е. — Той протегна дългите си, мускулести ръце над главата. — Кажи ми истината. Очакваше да съм някой от онези художници, които рисуват амишки каруци и пасища, нали?

— Ами, може би — призна Ариа. Погледът й отново се насочи към картината на Ашър. — Имал ли си много изложби?

— Имам агент в Ню Йорк, така че извадих късмет. — Той сведе дългите си мигли. — Няколко знаменитости проявиха интерес към творбите ми, така че се получи добре.

Ариа повдигна вежди.

— Някой, за когото да съм чувала?

Ашър затвори портфолиото.

— Много инди музиканти, стари играчи на арт-сцената. Най-голямото име сигурно е Мадона.

— Онази Мадона? — Ариа не можа да сдържи писъка си. — Наистина ли се срещна с нея?

Ашър изглеждаше смутен.

— О, не. Разговаряхме по телефона. Направо се е вманиачила по фалшивия си британски акцент.

— Да, вярно — рече Ариа, опитвайки да си възвърне хладнокръвието.

Ашър затвори капака на портфолиото.

— Значи ти също си художничка?

Ариа се заигра с кичур коса, който се беше измъкнал от опашката й.

— Ами, не точно. Не сериозно. — Погледът й се стрелна към собственото й портфолио в ъгъла. То изглеждаше толкова опърпано в сравнение с кожената папка на Ашър. — Продължавам да експериментирам с някои неща.

Сините очи на Ашър грейнаха.

— Мога ли да видя?

Преди Ариа да успее да му разреши, той отиде до папката, вдигна я и я положи до своята на бюрото. Когато я отвори на първата картина, лицето на Ариа пламна. Това беше пъстроцветен, сюрреалистичен портрет на Ноъл. Кожата му лилавееше. Косата му беше зелена. Тялото му се разтапяше в локва. Но това си беше Ноъл — неговите очи, неговата усмивка, неговата щръкнала коса. Нещо зажужа в гърдите й.

Ашър отгърна на друга картина на Ноъл. След това на още една. Ариа погледна настрани, неспособна да ги понесе. Ноъл обичаше да я дразни заради това, че непрекъснато го рисува; беше я попитал дали може да получи картините след изложбата в „Роузууд Дей“, която се провеждаше в края на всяка година.

— Ще ги вземеш ли в колежа с теб? — беше се пошегувала Ариа.

— Ха — беше отвърнал той. — Ще си ги закача в стаята редом до порно-плакатите на съквартиранта ми.

Тя предположи, че това вече нямаше как да стане.

— Добре ли си?

Ариа примигна. За неин ужас очите й бяха пълни със сълзи. Тя се опита да се усмихне.

— Съжалявам. Всички тези картини са на бившия ми. Все още не мога да го забравя. Всъщност мразя всичко това. Трябва да го изгоря.

Ашър се взря за миг в лицето на Ноъл, след което затвори папката.

— Аз също вписвам хората, в които съм влюбен, в картините си. Това е човешка черта, знаеш. — Той се обърна към нея. — Не ги изгаряй. Някой ден ще струват доста.

Ариа го погледна ошашавено.

— Да бе, да.

— Сериозно говоря. В тях има невероятна дълбочина. Наистина си много талантлива.

Слънцето се показа иззад един облак и лъчите му заструиха през прозореца. Ариа преглътна тежко, без да е сигурна дали трябва да се усмихне или да избухне в сълзи.

— Благодаря ти — каза тихо тя.

Ашър сплете пръстите на двете си ръце.

— Трябва да продължиш да работиш. Покажи ми нещата, които завършиш. Бих могъл да те свържа с агента ми.

— Какво? — изтърси Ариа.

Но Ашър се усмихна уверено.

— Познавам таланта, когато го видя. — След това грабна снопчето документи от бюрото, прибра ги в портфолиото и го пъхна под мишница.

— Така. Ще поддържаме връзка. Кажи на майка ти да ми се обади.

— Добре — отвърна Ариа.

Докато го гледаше как се отдалечава и тръгва надолу по улицата, тя почувства как я обзема топло, приятно чувство. Искаше й се да се обади на някого и да му каже, че прочут художник я е окуражил да рисува още — ами ако наистина я свърже с агента си?! В този момент тя осъзна, на кого иска да се обади: на Ноъл.

Но когато Ашър се скри зад ъгъла, настроението й се промени. Внезапно улицата стана ужасно тъмна и сенчеста. Една кола профуча по страничната уличка, без да забави ход. В нечия невидима алея измяука котка.

Зън.

Телефонът й завибрира в ръката й. Ариа потрепна и погледна екрана. „ИМАТЕ ЕДНО НОВО СЪОБЩЕНИЕ ОТ НЕПОЗНАТ НОМЕР“. Тя го отвори.

Не се сближавай твърде много с новия си приятел, художника, Ариа. Или той също ще пострада.

А.

Стомахът й се сви. Как беше разбрала Али? Дали беше подслушвала? Да не би да смяташе да заличи всеки, когото Ариа познаваше?

Имаше само един начин да разреши този проблем. Тя препрати съобщението до Фуджи. След това пъхна телефона в чантата си и се насили да се върне в галерията с високо вдигната глава. Ти си в безопасност — не спираше да си повтаря наум. — Всичко свърши. Най-после можеш да продължиш напред.

Или поне тя така се надяваше.