Смъртоносно

1. Колкото повече отговори, толкова повече въпроси

— Хей! — Гласът се носеше над главата на Ариа Монтгомъри. — Хей, Ариа.

Ариа отвори очи. На ниската масичка срещу нея седеше Хана Мерин, едната от най-добрите й приятелки, и гледаше към димящата чаша с кафе в ръцете й. Ариа толкова се беше отнесла, че дори не си спомняше как си е взела кафе, преди да задреме.

— Щеше да го разлееш в скута си. — Хана взе чашата от ръката й. — Последното нещо, от което имаме нужда сега, е и ти да се озовеш в болницата.

Болницата. Разбира се. Ариа се огледа. Намираше се в препълнената чакалня на интензивното отделение в болницата „Джеферсън“. По стените бяха закачени акварели на зимни горски пейзажи. Плоският телевизор в ъгъла показваше сутрешно токшоу. Две от другите й приятелки, Емили Фийлдс и Спенсър Хейстингс, седяха на диванчето до нея с картонени чаши кафе в ръце и разглеждаха броеве на „Ю Ес Уикли“ и „Гламър“. В другия край на залата седяха родителите на Ноъл Кан, които разсеяно разлистваха „Филаделфия Инкуайърър“. В средата на помещението се намираше бюрото на медицинските сестри, което имаше форма на подкова, а жената зад него разговаряше по телефона. По коридора забързано преминаха трима лекари в сини престилки, с увесени на вратовете хирургически маски.

Ариа се надигна.

— Пропуснах ли нещо? Ноъл да не се е…

Хана поклати глава.

— Все още не се е събудил.

Предишния ден един хеликоптер беше докарал тук Ноъл от Роузууд и оттогава той не беше идвал в съзнание. От една страна Ариа очакваше с нетърпение събуждането му. От друга, тя нямаше представа какво да му каже, след като се върне в съзнание. Причината се криеше в това, че макар двамата да ходеха вече повече от година, Ариа съвсем наскоро беше открила, че Ноъл е имал тайна връзка с Алисън Дилорентис, докато тя се е намирала в Убежището. Той знаеше истината за размяната на близначките Дилорентис и не беше обелил и дума пред Ариа — или пред който и да е друг. Да се твърди, че Ариа внезапно бе установила, че не може повече да вярва на Ноъл, беше меко казано. Тя дори стигна дотам, че започна да се чуди дали Ноъл не е Помощникът А., тайният приятел, който помагаше на Али да тормози четирите момичета. Но след това бележката на А. упъти момичетата до бараката. Те бяха убедени, че това е капан, устроен им от Ноъл и Али, затова се обадиха в полицията. Намериха Ноъл със запушена уста и завързан за един стол, почти мъртъв. След това се появи и нова бележка от А.: „Ноъл не беше помощникът“. А. — Али — отново ги беше манипулирала. Ноъл беше просто поредната жертва.

— Госпожице Монтгомъри?

До Ариа беше застанал един висок полицай с щръкнала коса.

— Д-да? — отвърна тя със заекване.

Полицаят — който имаше ръце като на Попай Моряка и червеникава ниско остригана коса — пристъпи към нея.

— Казвам се Кевин Гейтс, от полицейското управление на Роузууд. Можете ли да ми отделите минутка, момичета?

Ариа се намръщи.

— Вчера разказахме на полицията всичко, което знаем.

Гейтс се усмихна мило и кожата около очите му се набръчка. В него имаше нещо, което му придаваше излъчване на плюшено мече.

— Знам. Просто искам да се убедя, че моите хора са ви задали правилните въпроси.

Ариа се ухапа силно от вътрешната страна на бузата. След като Ноъл пострада, тя отново чувстваше, че трябва да си мълчи за А. Не можеше да рискува още някой да се превърне в жертва.

Гейтс ги отведе настрани, в по-уединената част на залата, до една ваза с изключително изкуствено изглеждащи лилии. След като всички насядаха по диваните, той погледна в бележника си.

— Вярно ли е, че сте получили есемеси, в които е пишело, че Ноъл се намира в бараката?

Макар да се намираха доста встрани, Ариа не можеше да се отърве от усещането, че всички в чакалнята ги гледат. Господин Кан надникна иззад списанието. Едно момче с пуловер на Епископалната академия ги гледаше изпод качулката си. Мейсън Байърс, едно от приятелчетата на Ноъл от отбора по лакрос, който седеше до масата в другия край на стаята, спря да разбърква тестето карти и вдигна глава, поглеждайки към групичката им.

— Аз получих ръкописна бележка, не есемес — поясни Хана. — И в нея пишеше да отида в бараката. Обадих се в полицията за всеки случай, ако се окажеше, че наистина има заплаха.

Гейтс си отбеляза нещо в бележника.

— И добре си направила. Онзи, който ви е изпратил това съобщение, най-вероятно е наранил господин Кан — или поне е видял кой го е направил. Носиш ли бележката със себе си?

Хана го погледна притеснено.

— Вкъщи е.

Гейт спря да записва.

— Ще ни я донесеш ли колкото се може по-скоро?

— Ами, да. — Хана потърка носа си със смутено изражение.

Гейтс се обърна към Ариа.

— Господин и госпожа Кан казаха, че същата сутрин си им звъняла няколко пъти, за да ги питаш дали Ноъл се е прибрал. Имало ли е причина да се притесняваш за него?

Ариа положи всички усилия, за да не се спогледа с приятелките си. Беше се обадила онази сутрин, защото възнамеряваше да предаде Ноъл в полицията. Като съучастник на А.

— Не си вдигаше телефона — отвърна просто тя. — Аз съм приятелката му.

Гейтс погледна към Спенсър и Емили.

— Вие двете също сте били при бараката, нали?

— Точно така — отвърна нервно Емили, чоплейки картонената си чаша с кафе.

— Видяхте ли някой, който да изглежда подозрително? Двама души, които може да са откарали Ноъл там?

Спенсър и Емили поклатиха глави.

— Видях само група деца, които играеха футбол — отвърна Спенсър.

— Чакайте малко. — Емили се наведе напред. — Двама души?

Гейтс кимна.

— Екипът криминалисти изследва внимателно снимките на господин Кан в бараката. Сложният начин, по който е бил завързан и му е била запушена устата, може да бъде постигнат само от двама души.

Момичетата се спогледаха. Очевидно са били Али и помощникът й. И това беше доказателство, че Ноъл наистина не беше съучастникът на Али.

— Имате ли поне някаква представа кой може да е направил това? — настоя Гейтс.

Настъпи продължителна тишина. Ариа преглътна на сухо. Устните на Хана потрепнаха. Погледите на Спенсър и Емили шареха навсякъде, само не и към полицая. Сигурно си личеше, че всички лъжат, но просто нямаше как да кажат истината.

Най-накрая Гейтс им благодари и си тръгна. Хана скри лице в шепите си.

— Какво да правя, мацки? — изстена тя. — Не мога да им дам бележката.

— Ако не им я дадеш, ще си помислят, че крием нещо. — Спенсър се отпусна назад на дивана. — Може би просто трябва да им разкажем какво става.

Ариа присви очи.

— И да рискуваме още някой да бъде наранен?

— Трябва да разберем кой помага на Али. — Спенсър погледна предпазливо към ченгето, което сега разговаряше с родителите на Ноъл. — След това можем да им разкажем всичко.

Хана заби поглед в дланите си.

— Не мога да повярвам, че Ноъл не е помощникът на А.

Ариа изстена измъчено.

— Не исках да прозвучи така — рече бързо Хана. — Искам да кажа, че се радвам, че не е Ноъл. Но бяхме толкова близо. А сега отново се върнахме в началото.

— Знам. — Ариа се тръсна на дивана.

Хана погледна към големия шадраван в другия край на стаята.

— Знаете ли, преди Греъм да умре, той каза, че името на човека, който взриви кораба, започва с Н. Има и други имена, освен Ноъл, които започват с тази буква.

— Така е — отвърна Ариа. Хана се беше записала като доброволка в клиниката по изгаряния, за да може да поговори с Греъм Прат, момчето, с което се бяха запознали на скорошния им круиз, относно това кой едва не беше убил него и Ариа, залагайки бомба на кораба — страхуваха се, че може да го е направил помощникът на А. Но Греъм беше изпаднал в кома, затова Хана трябваше да чака. За краткия период от време, в който Греъм бе дошъл на себе си, той успя да каже на Хана, че името на бомбаджията започва с Н. Но след това получи пристъп и Хана избяга от стаята, за да потърси сестра. Когато се върна, Греъм вече беше мъртъв — а новата приятелка на Хана, Кайла, беше изчезнала. Причината за това бе, че Кайла изобщо не беше жертва на изгаряне… а дегизираната Али. Тялото на истинската Кайла беше открито предишния ден зад сградата на клиниката; Али сигурно бе убила невинната непозната, беше увила лицето си в бинтове и бе заела мястото на момичето, за да попречи на Хана да научи каквото и да било от Греъм. Щеше да е много по-лесно да убие Греъм при първия удобен случай, но Али сигурно бе решила, че това изобщо не е забавно. За нея цялата история беше просто една игра.

— Не бива да отхвърляме възможността Греъм всъщност да не знае името на бомбаджията — каза Спенсър навъсено. — Ами ако помощникът на А. му е дал фалшиво име?

Хана вирна показалеца си.

— Защо тогава Али ще го убива? Той очевидно е знаел нещо важно.

Вратата на чакалнята се отвори и вътре забързано влезе една сестра. Тя прошепна нещо на сестрата зад бюрото и двете едновременно погледнаха към Ариа с изписано на лицата им напрежение. Сърцето на Ариа заби ускорено. За Ноъл ли ставаше въпрос? Дали не беше… мъртъв?

Новата сестра се приближи до Ариа.

— Госпожице Монтгомъри? — Ариа едва успя да кимне утвърдително. — Ноъл се събуди. Пита за вас.

Ариа погледна към родителите на Ноъл с мисълта, че те сигурно ще поискат да го видят първи, но господин и госпожа Кан сигурно бяха излезли навън.

Сестрата я потупа по ръката.

— Ще ви чакам до вратата. — После се обърна и закрачи забързано към изхода.

Ариа се обърна към приятелките си.

— Какво да правя?

— Говори с него! — рече настоятелно Хана.

— Али е нямало как да се справи сама — рече нетърпеливо Спенсър. — Помощникът й сигурно е бил там. Провери дали Ноъл си спомня нещо.

Ариа се опита да си поеме дъх, но дробовете й сякаш бяха стегнати с въже. Ноъл би могъл да обясни всичко. Но след онова, което бе научила за него и което всички бяха преживели, тя се чувстваше уплашена и несигурна.

Спенсър докосна ръката й.

— Ако нещата се объркат твърде много, просто си тръгни. Ще те разберем.

Ариа кимна и се изправи. Те бяха прави: трябваше да го направи.

Пое си дълбоко дъх и последва сестрата по блестящия, току-що измит коридор и мина през електронната врата, която водеше към интензивното отделение. Докато минаваше през нея, една жена, облечена с черен пуловер и дънки, забърза към нея.

— Госпожице Монтгомъри? Аз съм Алиса Гейдън от „Филаделфия Сентинъл“.

Ариа се вцепени. Предишната вечер чакалнята беше препълнена с репортери, които задаваха въпроси за Ноъл, но болничният персонал ги изгони. Почти всичките.

— Ъъъ, без коментар — каза тя. За щастие вратата щракна зад гърба й.

Малко по-надолу по коридора сестрата влезе в малка светла стая. Ариа надникна вътре и ахна. Лицето на Ноъл беше покрито със синини. От брадичката до ухото му се виждаха шевове. Системи бяха прикрепени и към двете му ръце, а кожата му беше бяла като тебешир. Краката му стърчаха изпод завивките. Никога не беше изглеждал толкова малък и слаб.

— Ноъл — бе единственото, което успя да каже Ариа.

— Ариа. — Гласът на Ноъл беше различен, дрезгав.

Сестрата провери системите му и излезе от стаята. Ариа седна на стола до леглото му, забила поглед в шахматната шарка на пода. Някакъв апарат измерваше пулса на Ноъл. По броя звукови сигнали изглеждаше, че сърцето на Ноъл бие много бързо.

— Благодаря ти, че дойде да ме видиш — каза най-накрая едва чуто той.

Брадичката на Ариа потрепна. Тя едва не отговори няма защо, но след това си спомни. Ноъл я бе излъгал. Беше обичал момичето, което се бе опитало да я убие.

Тя стисна здраво очи и се извърна настрани.

— Всичко, което знаеш за Али, може да ти донесе големи неприятности.

— Знам. — Ноъл я стрелна с поглед. — Но точно сега ти си единствената, която е наясно какво знам. Ако някой ме издаде, това ще си ти. — Той се прокашля. — Но си свободна да го направиш. Напълно ще те разбера.

Ариа си представи Ноъл в затворнически дрехи. Делящ килия с някой брутален непознат. Разглеждащ книгите в затворническата библиотека. Не беше сигурна дали го иска и дали това беше най-ужасната съдба на света.

— Какво ти се случи в гробището? — изтърси тя.

— Някой се приближи изотзад — отвърна бавно Ноъл, — и ме удари по главата. Първоначално си мислех, че е Спенсър, но не беше тя.

Ариа кимна.

Той погледна към кокалестите си колене под завивките.

— Чух плътен глас, но не видях лице.

Плътен глас. Помощникът на А.

— Хвърлиха ме в някакъв багажник. След това някой ме повлече по мокра трева. Чух отварянето на резе, шепота на двама души.

Двама души.

— Беше ли… тя единият от тях?

Лицето на Ноъл посърна. Очевидно знаеше точно кого има предвид Ариа — в гробището, по време на бала, Ариа му беше заявила с истеричен глас, че Али ги преследва.

— Не мисля.

Ариа настръхна.

— Защо? Защото я обичаш толкова много, че не можеш да видиш колко е зла?

— Не я обичам, Ариа — отвърна Ноъл.

Тя го погледна очаквателно. Той й беше казал точно обратното.

— Виж какво, обичал съм някой, който не съществува — възрази Ноъл. — Спрях да я обичам, когато се влюбих в теб. — Той потисна едно ридание. — Съжалявам. Знам, че това не е извинение. Знам, че не можем да бъдем заедно. Но искам да знаеш, че винаги ще съжалявам за онова, което сторих.

Гласът му беше толкова тих и уплашен, че сърцето на Ариа се сви.

— Искам да ми разкажеш всичко — каза тя с възможно най-твърд глас. — Колко често си посещавал Али в Убежището. Кой друг си видял там. Какво ти е казала тя. Дали ти е казала… — Ариа си пое дълбоко дъх, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Дали ти е казала какво смята да ни причини.

— Нямах представа какво възнамерява да ви причини, кълна се — отвърна пламенно Ноъл.

— Добре. Тогава поне ми кажи защо започна да я посещаваш.

Той въздъхна.

— Не знам. Съжалявах я.

— Как разбра, че се намира в Убежището?

Ноъл се размърда под завивките.

— След самоубийството на брат ми нашите искаха да поговоря с някого. С един психиатър, който работеше в амбулаторната сграда на Убежището. Един ден се сблъсках с едно момиче, което тъкмо влизаше, когато аз излизах — това беше Алисън. Тя бе изключително необщителна и аз я помислих за момичето, което познавах от училище. Следващия път, когато отидох, тя пак беше там — и аз се обърках, защото отборът по хокей на трева беше имал мач същия ден и Мейсън, който го гледаше, ми беше изпратил есемес, че Али е вкарала гол.

Ариа кимна.

— Ясно.

Ноъл спря за миг, за да си поеме дъх.

— Обмислих всичко това, когато видях излизащата от кабинета на психиатъра Али. Тя очевидно се беше досетила, защото ме чакаше след срещата и ми призна коя е в действителност. Каза ми, че е близначката на Али, затворена в болницата, и така нататък.

— И ти й повярва?

— Разбира се. Тя изобщо не изглеждаше луда. Просто… жертва.

Ариа потърка носа си.

— Значи там сте се опознали? Пред кабинета на психиатъра?

Ноъл изглеждаше засрамен.

— Не. След това аз… я посещавах в болницата.

Прониза я болка.

— Колко често?

— Редовно.

— Защо?

Устните му се изкривиха.

— Тя ме караше да се чувствам чут. Важен.

По дяволите. Али — и двете Али — знаеха как да те накарат да се чувстваш много, много специален. Но това винаги беше част от користните им цели.

— Нека позная, тя е представила всичко така, сякаш Кортни е лудата? — изсъска Ариа.

Ноъл кимна.

— В общи линии.

— Но ти нямаше проблем в общуването с Кортни — отбеляза Ариа, припомняйки си как Ноъл беше присъствал на всеки един купон, организиран от Тяхната Али. Сядаше на тяхната маса по време на обяд и хвърляше „Читос“ по главата й. Беше с нея в екип на състезанията по надбягване с три крака в шести клас и се беше смял истерично, когато двамата се бяха строполили на земята точно на финиша. — Всъщност в седми клас дори излизаше с нея!

Ноъл вдигна глава.

— Не е вярно.

— Напротив! Знам го, защото Али — Кортни — ти е казала, че аз първа съм те харесала — но ти си се върнал и си казал, че предпочиташ нея. Тя също те харесваше — но след няколко срещи те заряза. — Двамата с Ноъл никога не бяха говорили за това, но Ариа си спомняше съвсем ясно случката. Али й беше разбила сърцето, когато й каза, че Ноъл си пада по нея.

Той се размърда в леглото и се намръщи, когато тялото му се извъртя.

— Кортни никога не ми е говорила за теб. Никога не съм я харесвал. Сигурно ти го е казала, за да те ядоса.

Това беше нещо, което Тяхната Али наистина би направила, но Ариа не искаше да угажда на Ноъл, признавайки правотата му.

— Ако наистина си смятал, че Кортни е опасна, защо не си предупредил никого?

За миг единствените звуци в стаята бяха пиуканията от мониторите на Ноъл.

— Защото тя всъщност не изглеждаше опасна. Освен това Али ме помоли да не разказвам на никого истината. Спазих обещанието си.

— И не разказа дори на мен? Твоята приятелка?

Ноъл погледна встрани.

— Толкова пъти ми се искаше. Но… — Той въздъхна. — Съжалявам.

Тя сви лежащите в скута й ръце в юмруци. Съжалявал?

— А в края на седми клас знаеше ли, че Али се е върнала за няколко дни от болницата?

Ноъл отпи от пластмасовата чаша, поставена на шкафчето до леглото му.

— В деня преди завършването отидох в дома на семейство Дилорентис. Но видях само Али. Не съм виждал Кортни.

Ариа се зачуди дали Тяхната Али си е била вкъщи по това време. Ако не, сигурно е била с Ариа и останалите… или е новите си, по-големи приятелки от отбора по хокей на трева. Дали се беше занимавала с нещо съвсем невинно, като например да пазарува в мола „Кинг Джеймс“ или да е на гости на Спенсър? Нямала е представа, че на следващия ден ще умре.

— Когато Кортни изчезна, ти заподозря ли Али? — попита Ариа.

— В никакъв случай — отвърна твърдо Ноъл. — Тя изглеждаше наистина щастлива през онзи уикенд, нямаше вид като да планира нещо нередно. Наистина смятах, че Кортни е избягала. А когато всички научиха за Иън, това ми се стори нормално, защото бях виждал Кортни да флиртува с него. Тоя тип беше истински задник.

— Али свърза ли се е теб, когато се върна в Убежището?

Разнесе се силен звън и Ноъл погледна към монитора до леглото му. Едно сърчице проблесна в червено и изчезна.

— Написа ми писмо, че връщането й в Убежището е огромна грешка — каза той. — Като че ли се притесняваше повече от изчезването на сестра й и беше шокирана, че още не могат да я открият. Вързах се.

— И продължи да я посещаваш години наред?

— Да. — Ноъл изглеждаше засрамен. — Докато не осъдиха Иън Томас и Али не се върна.

— Докато посещаваше Убежището, срещна ли Табита Кларк?

Ноъл преглътна тежко.

— Виждах я наоколо, но не бях общувал с нея до онзи ден, когато Али беше пусната да се прибере за уикенда. Родителите й не искаха да я виждат, затова тя остана с Табита в Ню Джърси. Взех влака дотам и тримата отидохме на кино.

Ариа затвори очи. Предишната седмица беше открила късче от билет за прожекцията на „Спайдърмен“ от кино в Мейпълууд, Ню Джърси, откъдето беше Табита. На гърба беше написано: Благодаря, че повярва в мен. Значи наистина е било написано от Али.

— Запозна ли се с някой друг в Убежището?

Ноъл вдигна поглед към тавана.

— С едно момиче на име Айрис. Ужасно кльощава блондинка.

В това имаше смисъл. Предишната седмица Емили беше взела за няколко дни от болницата Айрис, за да измъкне колкото се може повече информация от нея. Айрис им беше казала, че Али има таен приятел. Когато видя снимката на Ноъл, тя беше сигурна, че е той.

— А някакви момчета? — попита Ариа.

Ноъл се замисли за миг.

— Не мога да се сетя за нито един. Защо?

— Али е имала приятел.

Тя чакаше реакцията му, надявайки се да види разстроено изражение на лицето му. Но той просто примигна и каза:

— Никога не съм го виждал.

— Някога говорила ли е за него?

— Не. — Той поклати глава.

Ариа наведе поглед към ръцете в скута си.

— И миналата година, когато Иън беше арестуван и Али беше пусната от Убежището, тя отново ти се обади, нали?

— Видяхме се веднъж преди пресконференцията.

— В Кеплър Крийк? — Айрис беше казала на Емили, че докато Али е била все още в Убежището, тя непрекъснато е говорила за тайната си среща в парк близо до Делауеър.

Ноъл наведе глава настрани.

— Не. У дома. Тя каза, че скоро всички ще научат за нея. И вие го научихте. Изглеждахте толкова приятелски настроени и аз си помислих, че това е страхотно. Тя също изглеждаше много щастлива. Хепиенд.

Ариа присви очи.

— Тя каза ли ти, че ни е лъгала? За това, че тя е нашата Али?

— Разбира се, че не. — Ноъл се надигна предпазливо в леглото си и изкриви лице. — Както вече казах, нямах никаква представа за това допреди пожара.

— Ами целувката? — Али и Ноъл се бяха целунали на бала по случай Свети Валентин, в нощта на пожара в Поконос. Али се беше държала така, сякаш Ноъл й се беше натискал, а не обратното. Ариа толкова му се беше ядосала, че беше тръгнала с приятелките си и Али към къщата в Поконос.

— Кълна се, че не съм й помагал да осъществи плановете си — рече настоятелно Ноъл. — Тя ме целуна.

— А защо си казал на агент Фуджи, че лъжа?

Ноъл присви очи.

— За какво говориш?

— Видях електронните ти писма до агент Фуджи.

— Тя ти е позволила да прегледаш електронната й поща?

— Не, прегледах твоята — призна си с нежелание Ариа. — Ти каза на Фуджи, че според теб някой я е излъгал за убийството на Табита. Защо ти е да го казваш? Да не си се опитвал да я накараш да ме разследва?

Ноъл я гледаше така, сякаш на челото й беше израснало трето ухо.

— С агент Фуджи съм разговарял точно един път и й казах, че не познавам Табита и не знам нищо. Аз бях онзи, който излъга. А и защо да я карам да разследва теб?

Ариа се престори, че изпъва някаква гънка на панталона си. Възможно ли бе Ноъл наистина да не знаеше за Табита?

— Значи от мен се очаква да повярвам, че някой е хакнал акаунта ти и е писал фалшиви писма на Фуджи?

Ноъл разпери ръце.

— Не знам. И след като сме на тази тема, кой е този, който хаква акаунти, следи теб и пребива мен? Наистина ли смяташ, че Али все още е жива? Защо не ми го каза преди?

Ариа сбърчи вежди.

— Не ти казах, защото се опитвах да те предпазя.

— Но… — Ноъл изглеждаше така, сякаш се канеше да каже още нещо, но после се отказа.

— Но какво? — попита Ариа.

Той поклати глава.

— Нищо. Забрави.

Той дишаше доста тежко и апаратът започна да издава звуци. Ариа го погледна, изпълнена с благодарност, че може да погледне към нещо друго, освен лицето на Ноъл.

Една сестра влезе в стаята и провери монитора.

— Мисля, че може би е време да си тръгвате — каза тя на Ариа.

Сестрата я поведе към вратата. Ариа се обърна и погледна изпитото лице на Ноъл, но не му махна за довиждане.

Чувстваше се дезориентирана и замаяна. Дълго време Ноъл бе единственият човек в Роузууд, който й даваше някакъв стимул… но сега беше напълно непознат. Как ще продължи да живее тук? Как ще продължи да посещава „Роузууд Дей“, дори да обитава собствения си дом, без да си спомня за Ноъл?

Трябваше да се махне от това място веднъж и завинаги. Да напусне Роузууд и никога да не се връща. Но след като направи няколко колебливи стъпки, коленете й омекнаха и краката й натежаха. Точно сега й беше трудно дори да излезе от коридора и да се върне при приятелките си.