Смъртоносно

14. Разговор на кафе

Същата сряда вечерта Спенсър лежеше на леглото си и гледаше снимката на емблемата на „Акура“, която беше заснела с телефона си точно преди да я остави в офиса на Фуджи. Дали Али я беше изпуснала нарочно? Освен това, щом Али и помощникът й се придвижваха с „Акура“, значи разполагаха с пари в брой. Очевидно те не идваха от Али — семейството й беше закъсало финансово, защото трябваше да плаща за продължителното й пребиваване в Убежището. Това означаваше ли, че помощникът на А. има пари? Може би Спенсър трябваше да се обади на Фуджи и да й предложи да съставят списък с абсолютно всички притежатели на Акура в Мейн Лайн. Току-виж се появило някое богато момче, чието име да започва с Н.

— Спенс?

Спенсър подскочи. В коридора стоеше сестра й Мелиса. Все още беше облечена в сив бизнес костюм и носеше обувки на високи токчета, което означаваше, че бе пристигнала направо от офиса на инвеститорската компания във Филаделфия, където работеше. Само че Мелиса вече не живееше вкъщи — предишната година се беше преместила в своята къща във Филаделфия.

— Какво правиш тук? — попита Спенсър.

— Дойдох да поговорим — отвърна тихо Мелиса. Тя затвори вратата и се приближи до сестра си. — Виж, знам какво става.

— За какво говориш?

— Тя е, нали? — попита Мелиса едва чуто. — Оцеляла е след пожара. Отново те тормози. И сега ченгетата са по петите й.

В погледа на Мелиса се забелязваше нещо, която я караше да изглежда леко налудничаво.

— Откъде разбра? — попита настоятелно Спенсър.

— Не се сърди. Чух, че ченгетата са те арестували, но после са те пуснали. Уайлдън все още има връзки в полицията. Накарах го да поразпита и той откри… знаеш какво. — Тя отстъпи назад. — Заслужавам да знам, Спенсър. Тя е и моя полусестра.

Спенсър стана от леглото и се обърна към прозореца, който гледаше към старата къща на Али. Мразеше мисълта, че тя е нейна полусестра.

— Не ми задавай повече въпроси. Едва ли искаш отново да се окажеш в някой килер заедно с нечий труп.

— Но не искам и ти да се окажеш мъртва накрая. — Мелиса застана зад нея и стисна раменете й. — Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, искам да помогна. Мразя тази кучка толкова, колкото и ти.

Тя прегърна Спенсър, после я потупа по рамото. Обади ми се, произнесе само с устни, преди да излезе и да затвори вратата.

Спенсър седна на леглото и се облегна на таблата му, завила скута си с одеяло. Какво се беше случило току-що? Сестра й вече е нейна съюзница? Време беше… но същевременно сега не му беше времето. Макар Фуджи да беше осигурила охрана и на семейството й, това не устройваше напълно Спенсър. Мелиса трябваше да стои колкото се може по-далеч от Али.

Няколко минути по-късно на вратата се позвъни. Спенсър отново скочи с разтуптяно сърце, но този път причината беше съвсем различна. Чейс.

Тя се огледа в огледалото, пооправи прическата си. Дали стигащата малко над коляното рокля на Тори Бърч не беше твърде официална? Все пак двамата щяха да излизат просто на кафе. Тя погледна към дънките си, сгънати и прибрани на рафта в килера. Дори не знаеше защо толкова се притеснява — Чейс беше просто приятел. Който много й помагаше, разбира се — и беше доста сладък — и към който се чувстваше задължена, тъй като той знаеше за Али. Но Спенсър нямаше представа защо се гримира толкова дълго и защо, щом се сетеше как предишния ден Чейс душеше из рекламната къща на господин Пенитисъл, на лицето й се появяваше лека усмивка.

На вратата отново се позвъни. Спенсър изстена, нахлу чифт обувки с ниски токчета и затропа надолу по стълбите точно когато госпожа Хейстингс отваряше вратата.

— О, здравей, Чейс.

Той влезе в антрето. Усмихна се, щом видя Спенсър, след това я огледа от глава до пети.

— Леле. Изглеждаш страхотно.

Спенсър се изчерви. Чейс беше облечен в маскировъчни панталони и тениска. Но преди да му каже, че ще отиде да се преоблече, той й предложи ръката си.

— Хайде. Да се махаме оттук.

Отвори и вратата на хондата си, след което потегли. Пое по пътя към града, след което зави към някакво предградие, което беше непознато на Спенсър.

— Къде се намираме? — попита тя, оглеждайки се. Съдейки по знамената с червено, бяло и зелено, които висяха от терасите на старомодните тухлени къщи от двете страни на улицата, сигурно половин Италия си беше събрала палатките и се беше преместила тук.

— Ще видиш — отвърна Чейс, докато паркираше край тротоара пред едно невзрачно изглеждащо кафене. Отново й отвори вратата и подаде ръка, за да й помогне да излезе, но после бързо я пусна. След това я поведе към кафенето. Вътре миришеше силно на еспресо. Залата имаше мраморен под, бронзови барове и маси и столове от ковано желязо. От тонколоните се разнасяше оперна музика.

— Я виж кой е тук! — разнесе се нечий глас и иззад бара се появи един мъж с посребряла коса, облечен в раиран костюм от три части. Той прегърна силно Чейс, разнасяйки около себе си силна миризма на пури. Спенсър пристъпи смутено от крак на крак. Мъжът й приличаше на някой, излязъл от „Семейство Сопрано“.

— Спенсър, това е Нико — каза Чейс, когато мъжът се отдръпна. — Нико, Спенсър.

Нико огледа Спенсър от главата до петите, после тупна Чейс по рамото.

— Добър улов, приятелче.

— О, ние сме просто приятели — отвърна бързо Чейс, поглеждайки към Спенсър. Тя се усмихна.

Нико им намигна, сякаш не беше повярвал на думите му, след което с широк жест им показа залата. Няколко двойки бяха насядали по масите. Един възрастен мъж решаваше кръстословица в ъгъла.

— Сядайте където пожелаете.

Спенсър се настани на един от столовете и се огледа. От тавана висяха метални гърнета. По стените бяха накачени милиарди черно-бели фотографии на жени със сериозни лица, които държаха в ръцете си бебета или готвеха на печки в кухните си. Освен това имаше стари реклами на италиански и плакати за представления на опери, за които не беше чувала. Обстановката й напомняше за Париж или Рим. Тя се наведе напред.

— И ти откъде знаеш за това място?

Чейс се усмихна.

— Открих го, докато работех върху един от случаите в блога. Нико ми осигури много вътрешна информация — плюс това ми даде билети за опера.

Спенсър скръсти ръце.

— Аз си мислех, че операта е само за стари дами.

— Съвсем не — увери я Чейс. — Не мога да повярвам, че никога не си ходила. Някой път ще те заведа.

Спенсър се усмихна.

— Ще се радвам. — Доскоро, когато си мислеше за бъдещето, тя си представяше как А. най-после се е докопал до тях и ги е наказал. А сега сякаш някаква огромна каца с мръсна вода, която бе заемала твърде много място в съзнанието й, най-накрая се беше изпразнила.

— За какво си мислиш? — попита я Чейс.

Спенсър си пое дълбоко дъх.

— За това как нещата внезапно се промениха — призна си тя. — Имам предвид цялата тежест, която се стовари от раменете ми.

— Мога да си представя — каза Чейс.

— Знам, че не трябва веднага да се отпускам. Може би все още ме наблюдават. — След тези думи Спенсър хвърли един поглед през матовото стъкло на прозореца. Над улицата прехвърчаха гълъби. По тротоара забързано премина някакъв служител в общинския паркинг, стиснал апарат за таксуване в ръка.

— Знаеш ли как върви разследването? — прошепна Чейс.

— Ами аз предадох верижката на Фуджи — отвърна Спенсър. — Сега от тях зависи да разгадаят останалото. — Внезапно косъмчетата на тила й настръхнаха. Тя вдигна глава точно когато входната врата изскърца и се отвори, почти убедена, че на прага ще се появи Али. Вместо това влезе просто една възрастна жена, която мина покрай тях и започна да бърше съседната маса.

Спенсър погледна към Чейс.

— Не мисля, че трябва да говорим за Али на обществени места.

Чейс кимна.

— Ясно.

Нико отново се появи и им сервира поръчката в малки деликатни чашки от китайски порцелан.

— Грацие³ — каза Спенсър, опитвайки се да влезе в духа на заведението, след което вдигна чашата си от чинийката. Това беше най-гъстото, най-божествено вкусно кафе, което беше пила в живота си. — Леле! — каза тя, след като преглътна.

— Казах ти, че е добро. — Чейс извади една салфетка от сребърната стойка, поставена в средата на масата, и й я подаде. Известно време двамата седяха мълчаливо. Нико почистваше малките чашки за еспресо зад бара и тихо си подсвиркваше. — Веднъж поканих Нико на неделна вечеря у дома — призна тихо Чейс, докато го гледаше. — Родителите ми ме погледнаха така, сякаш бях откачил. Бяха сигурни, че полицията ще нахлуе в къщата ни.

— Мама сигурно щеше да направи същото — рече Спенсър и подпря с ръка брадичката си. — Вашите организират ли големи неделни вечери?

Чейс се облегна назад.

— Имам огромно семейство, така че настава истинска лудница. Но ако престанем да се събираме, ще ми липсва.

Той описа ястията, които приготвяше майка му, еднаквите вицове, които прадядо му разказваше всеки път, пиеските, които малките му братовчеди разиграват по време на десерта.

— Звучи забавно — каза Спенсър. — Винаги съм искала да имам семейство, в което всички наистина да се харесват.

Чейс се усмихна.

— Можеш да дойдеш винаги, когато пожелаеш.

В гърдите на Спенсър нещо изпърха.

— Първо ме каниш на опера, после на вечеря… а след това?

— Бих казал абитуриентски бал… но минало-свършено — изтърси Чейс. — Така да се каже.

Спенсър се изкиска. Харесваше й закачливото му флиртуване. Внезапно, когато го погледна, тя видя на лицето му нервно, развълнувано изражение, сякаш всеки момент щеше да я целуне. Тя се замисли за миг, след което се наведе напред.

Бийп!

Мобилният й телефон звънна силно в тихата зала.

— Уф — каза Спенсър, поглеждайки в чантата си.

Номерът на подателя представляваше смесица от букви и цифри. Стомахът й се сви. Тя бързо прочете есемеса.

Наистина ли искаш още един невинен живот да ти тежи на съвестта, Спенс? Тогава се откажи от играчката си.

А.

Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Спенсър? — Чейс докосна ръката й. — Какво има?

Спенсър огледа малкото кафене. Нико включи мелачката за кафе. Двама от влюбените на съседните маси се хранеха един друг с каноли. Внезапно въздухът се проясни. Спенсър знаеше точно какво да направи.

— Нищо — отвърна тя. Стисна здраво телефона си и вкара номера на агент Фуджи. Току-що получих нов есемес — написа тя, прикрепяйки съобщението — Погрижете се.

³ Благодаря (ит.) — Б.пр.