Същият ден Ариа седеше в чакалнята на адвокатската кантора. Е, един вид адвокатска кантора — тя не познаваше друг адвокат, който да работи в търговски център, но както и да е. До нея седеше Майк и разглеждаше някаква брошура за продължаващото дело по групов иск срещу фармацевтична компания.
— Хей — прошепна той. — Някога пила ли си Целебрекс? Ами Прозак?
— Не — промърмори Ариа.
— Имаш ли мезотелиома? — попита той.
— Дори не знам какво означава това.
— По дяволите. — Майк остави брошурата настрани. — Ако имаш, можем да получим голямо обезщетение.
Ариа завъртя очи, учудена, че Майк може да е толкова оптимистично настроен. Освен това тя започваше да размисля за срещата си — през стените се чуваше пулсиращо техно-парче на „Кървс“. На сутринта Майк бе почукал на вратата й и беше казал: „Ставай. Имаме среща с Дезмънд Стърбридж в десет часа. Ще успеем“. „Кой е той?“, беше попитала Ариа и Майк й беше обяснил, че това е адвокатът, който се беше обадил предишния ден с предложението да поеме случая на Ариа. Тя се беше опитала да му обясни, че бащата на Спенсър ги защитава, но Майк просто сви рамене. „Винаги е по-добре да се чуе и второ мнение. Освен това на новия няма да му платим, докато не спечелим делото“.
Сега вратата се отвори и пред тях се изправи един висок, слаб мъж с лепкава усмивка и толкова наквасена с помада коса, че чак лъщеше като лакирано дърво.
— Госпожица Монтгомъри и приятелят й! — прогърмя гласът му. — Влизайте, влизайте!
Ариа погледна нервно Майк, но той просто я издърпа на крака и я вкара в кантората.
— Всичко ще бъде наред — промърмори той, докато двамата вървяха след Стърбридж по коридора. — Той ще представи истината пред съдията — какво може да се обърка?
Ариа се надяваше да е прав. Тя влезе в офиса на адвоката, който беше украсен с фигурки с клатещи се глави, фланелки на „Игълс“ с автографи и цяла купчина опаковки на „Арби“. На стената висеше диплома от университета в Мичиган, която я накара да се почувства по-добре.
— Благодаря, че ни приехте — каза тя, докато сядаше.
— Разбира се, разбира се! — очите на Стърбридж проблеснаха. — Според мен имате много интересен случай. Освен това имам някои идеи, които ще ви държат далеч от Ямайка.
Майк повдигна окуражително вежди. Ариа извади една тетрадка от чантата си и я плъзна по бюрото.
— Не разполагаме с много време, тъй като делото е в петък, затова записах всичко, което се случи, така че да можете да го прегледате в свободното си време.
Стърбридж махна с ръка.
— Няма да е необходимо. Мисля, че имам всичко, което ни трябва.
Ариа и Майк се спогледаха.
— Но вие нямате нищо — каза Ариа. — Не искате ли да чуете какво всъщност се случи в онази нощ?
— Боже мили, не. — Стърбридж изглеждаше объркан. — Госпожице Монтгомъри, това е доста сложен случай. Има очевидци, има клип с вас на местопрестъплението… не ми изглежда твърде добре. Така, както аз виждам нещата, има само един начин да изиграем картите си така, че да излезете победители.
— И какъв е той? — попита Майк.
— Ще пледираме невменяемост.
Той изглеждаше доволен от себе си, сякаш бе открил нов закон на гравитацията. Ариа примигна.
— Но аз не съм луда.
Той повдигна едната си вежда.
— Халюцинирате, че Алисън Дилорентис е жива? Сама си изпращате заплашителни бележки?
— Те не са от мен! — извика Ариа.
Стърбридж се усмихна тъжно.
— Полицията твърди, че са.
Раменете на Майк увиснаха.
— Вие използвате информация за сестра ми, която сте прочели онлайн, разни глупости, които ченгетата са измислили. На клипа не е заснета тя.
Стърбридж се намръщи.
— Определено прилича на нея.
— Не, не прилича — отвърна Ариа. — Не съм го извършила.
Стърбридж направи X с показалците си.
— Не искам да слушам! — пропя той. След това плъзна купчина листове по бюрото. — Ако искате да стоите по-далеч от затвора в Ямайка, подпишете документите, че пледирате невменяемост. Аз ще ви осигуря психиатрична оценка. Не е чак толкова зле. Има голяма вероятност да се озовете в някоя от онези луксозни психиатрични клиники, като всички разходи се поемат от държавата.
— Като „Убежището в Адисън-Стивънс“ ли? — попита предизвикателно Ариа.
Очите на Стърбридж грейнаха.
— Точно така! Чувам, че храната там е страхотна.
Ариа затвори очи и се насили да диша спокойно.
Майк бутна листовете обратно към Стърбридж.
— Благодаря ви за отделеното време, но откачилият сте вие, човече. — Той издърпа тетрадката от ръцете на адвоката и улови Ариа за ръката. — Да вървим.
— Ще съжалявате! — извика Стърбридж, докато се отдалечаваха по коридора.
— Извинявай — каза Майк, бутвайки люлеещата се врата. Изглеждаше отчаян. — Ако знаех, че това е целта му, никога нямаше да те докарам тук.
— Няма проблем — промърмори Ариа, втренчена безизразно в група дебели лелки, които се бяха събрали пред „Кървс“. Край с надеждите за кадърен адвокат.
Телефонът изжужа в джоба й. Тя го извади и погледна съобщението. Подхващам отново лова — беше написала Емили. — С мен ли сте или не? Хана беше отговорила утвърдително. Минута по-късно Спенсър също отговори с да.
— Какво е това? — попита Майк, навеждайки се към нея. Ариа се накани да прикрие екрана, но брат й вече беше видял съобщението. Лицето му грейна. — Да. Отново тръгвате след Али?
— Ти няма да се намесваш — рече бързо Ариа.
Майк клюмна.
— Защо не? Знам всичко. Мога да помогна. Няма какво да губиш.
Ариа затвори очи.
— Съжалявам — отвърна тя. — Просто не мога да ти позволя.
Лицето му посърна.
— Ще използвам безсмъртните думи на онзи откачен адвокат: ще съжаляваш.
Ариа прибра телефона в джоба си. Не, щеше да съжалява, ако му позволеше да й помогне. Вече беше загубила достатъчно. Не можеше да си позволи да изгуби и брат си.
* * *
Няколко часа по-късно, когато Ариа стигна с колелото си до местния „Уауа“, вече валеше. Тя зърна приятелките си близо до горичката, която разделяше минимаркета от жилищния комплекс, и тръгна към тях. Обувките й веднага потънаха в калта. Дъждовните капки се стичаха по бузите й. Тя придърпа качулката над главата си и се затича.
Когато видя, че всички са се събрали, Спенсър въздъхна треперливо.
— Така. Как ще действаме? С какво разполагаме за Али, което би могло да ни свърши работа?
Всички се умълчаха. Един камион, разнасящ мляко, сви към „Уауа“ и паркира отстрани. Тогава Емили се прокашля.
— Аз имам гласово съобщение от Али. Тя ми се смееше. Ни се смееше.
Очите на Ариа се разшириха.
— Али ти се е обадила?
— Защо й е да го прави? — прошепна Спенсър със свит стомах.
— Не знам. — Емили опря ръце на хълбоците си. — Но го направи.
— Може би е решила, че вероятността точно ти да я издадеш, е най-малката — предположи Спенсър.
— Ами, сбъркала е. — Емили извади телефона си. Те се събраха около него и изслушаха гласовото съобщение. Когато Ариа чу пискливия кикот, по гърба я полазиха тръпки.
— Не мога да повярвам — промърмори пребледнялата Хана. — Според теб нарочно ли ти се е обадила или се е получило случайно?
Емили затвори очи.
— Нямам представа.
— Трябва ли да го препратим на Фуджи? — попита след миг Ариа.
Спенсър изсумтя.
— Тя смята, че всичко сме си измислили. Възможно е и това съобщение да идва от някой наш телефон.
Ариа погледна към Емили.
— Пусни го отново.
Емили го пусна. Ариа се заслуша в познатия смях, който се изви във въздуха.
— Звучи така, сякаш тя се намира сред тълпа, не мислите ли?
— И се чува някакво обявление — отбеляза Хана. — Но не мога да чуя какво точно казва мъжът.
— Знам, и аз го чух — потвърди Емили. — Ако успеем да изолираме тази част от съобщението, може би ще успеем да проследим откъде ни се е обадила Али. Може да се окаже място, което често посещава.
— А може да е поредният капан — рече горчиво Ариа.
Хана я погледна гневно.
— Имаш ли по-добра идея?
— Съжалявам. — Ариа разпери ръце. — Но дори да получим някаква следа от съобщението, какво ще правим с нея? Не можем просто да нахлуем в полицейския участък и да кажем, Хей, може да вземем на заем криминоложкото ви оборудване?
Очите на Спенсър грейнаха.
— Всъщност познавам някой, който знае как да използва тези неща — и да ни помогне.
Емили леко наведе глава.
— Кой?
— Сестра ми и Уайлдън.
Хана избухна в смях.
— Мелиса? Сериозно ли говориш?
— Тя ми предложи услугите си. И си помислете — нормално е Мелиса да желае смъртта на Али. — Спенсър скръсти ръце на гърдите си. — Можем да вземем влака до града. Късно е — никой няма да ни обърне внимание. Най-лошото, което може да се случи, е Мелиса да ни затръшне вратата под носа… или да се обади на ченгетата.
Ариа се загледа безизразно в „Уауа“, обмисляйки предложението. Духаше вятър, който донасяше до обонянието им аромата на домашно приготвени понички.
— Аз съм съгласна, ако и вие сте съгласни.
— И аз — рече Хана.
— Бройте ме и мен — каза Емили с грейнали очи. — Да вървим.