Смъртоносно

35. Али в застой

Алисън тичаше ли тичаше, докато мускулите не я заболяха и дробовете не започнаха да парят. Колкото повече тичаше, толкова по-малко мислеше, а колкото по-малко мислеше, толкова по-малко й пукаше. И когато стигна до мястото, където искаше да отиде, тя вече беше взела решение. Нямаше друг начин. Беше се спасила.

Тя отиде до мястото, което си беше подредила още преди седмици, без Ник да разбере, мястото, което беше единствено нейно. Извади ключа от тайното джобче, зашито в дънките й, и отключи вратата. Изтича по тъмния коридор и се хвърли върху оправеното легло, без дори да поглежда към купчината поща, която бе оставила там последния път, когато беше идвала тук. Всичко бе адресирано до Максин Прептуил, новия й псевдоним. Името винаги й се беше струвало забавно, нещо като анаграма на Ник Максуел, и тя го беше използвала в тайните комуникации с Ноъл. Дълго време бе обмисляла що за човек би трябвало да е Максин. Тихо, скромно момиче. Приятелско лице в квартала, популярна фигура в колежа, където щеше да се запише, използвайки останалите пари от попечителския фонд на Ник — всеки път, когато идваше тук, тя скътваше някаква сума. Щеше да ги използва и за да си оправи зъба. Да си подстриже косата. Да си направи пластична операция на изгарянията. Щеше отново да стане красива и неустоима. Трябваше отново да омагьоса някого.

Тя остана да лежи там дълго време, загледана в тавана, обмисляйки случилото се пред деня. Очакваше при мисълта за Ник да я заболи, но не почувства нищо. Ами, добре. По-добре да не чувства нищо. Никакво съжаление. Никакво обвързване. Тя беше свободна.

Помисли си дали да не пусне телевизора — беше удължила антената с алуминиево фолио, та да може поне да лови новините. Но не беше сигурна дали все още е готова да види касапницата. Мъж, арестуван за убийството на Кларк. Малките сладки лъжкини най-после казват истината. И щеше да има снимки на Ник, на хлътналите му очи, замаяното му изражение. Той беше най-умният човек, когото познаваше Али, но въпреки това не бе предвидил удара.

Добре, добре, честно казано тя не искаше това. Ненавиждаше мисълта, че кучките отново са свободни. А най-вече мразеше себе си, заради това, че беше предала Ник. Но знаеше какво щеше да се случи, ако не го беше направила. Веднага, щом чу сирените, тя започна да се паникьосва. Представи си как ченгетата намират него… а след това нея.

Е, това не трябваше да бъде допускано.

Затова тя избяга. Ченгетата бяха намерили Ник да лежи в безсъзнание на земята. Али отдавна бе изчезнала. Той сигурно им беше казал, че тя го е накарала да направи всичко — което, всъщност, си беше така. И ако Али нямаше солидно доказателство, за да ги спре, те сигурно щяха да продължат да я търсят. За щастие тя разполагаше с нужното доказателство, за да запечата съдбата му.

Клипът. Ник не знаеше за него. Но такива неща са нужни, за да може човек да оцелее в този свят. Трябва да имаш по някой скрит в ръкава трик. Трябва да знаеш тайни и да ги издаваш в подходящия момент.

И все пак, когато Али затвори очи, Ник изплува в мислите й. Първият път, когато се бяха срещнали в Убежището по време на терапевтичните сеанси, Ник я беше замерил със смачкан лист хартия, за да я накара да говори. Първият път, когато й беше показал тайната таванска стаичка, за която знаеха само най-готините пациенти — тя беше написала с големи печатни букви името, под което я познаваха всички, освен Ник — Кортни. Начинът, по който я слушаше, докато му разказваше за ужасната размяна с близначката й. Как се беше заклел да й помогне да си отмъсти.

Спомни си как Ник се беше появил до нея край дупката в задния двор на родителите й в нощта, когато беше умряла Кортни. След като всичко свърши, той я сграбчи и силно я прегърна, като не спираше да повтаря колко я обича и колко се гордее с нея. Това беше истинска любов, реши тя — някой, който е готов отново и отново да убие за теб. Някой, който би отишъл до края на света, за да поправи стореното ти зло.

Но сега нещо вътре в нея се беше вкаменило. Само силните оцеляват, пропя си тя на ум. Дори по време на процеса Ник да заявеше, че Али е жива, от нея не бяха останали никакви следи; винаги се стараеше да бъде така. Освен това той бе човекът, убил Табита. Клипът не лъжеше.

Али се претърколи на леглото и пъхна езика си в дупката на липсващия зъб.

— Майната му — каза тя на глас. — Време е да продължа напред. Аз съм Алисън. И съм великолепна.

И внезапно осъзна с абсолютна сигурност, че каквото и да направи сега, щеше да го направи добре. Някой ден, когато кучките най-малко го очакваха, тя щеше отново да ги подгони. Но трябваше да си признае: тя бе нетърпелива. Имаше усещането, че това ще се случи по-скоро рано, отколкото късно.

Просто не можеше да чака.