Смъртоносно

30. Животът им приключва тук

Петък сутринта. Денят на процеса. Хана стоеше в средата на спалнята си, оглеждайки подредените по рафтчетата предмети. Може би никога повече нямаше да ги види. Тя започна да се сбогува с всеки един от тях, точно както казваше лека нощ на всичките си плюшени играчки, когато беше малка. Сбогом, парфюмче „Диор“. Сбогом, обувчици „Лобутен“. Сбогом, пухкаво шалте и стойка за обеци. Сбогом, снимка на Али.

Тя се намръщи и я свали от ръба на огледалото; беше забравила, че е там. Погледна дразнещата усмивка на Али и подигравателните й очи. Наистина, това беше Кортни, нейната приятелка, но ако не беше тя — ако не беше онази глупава Капсула на времето и смяната на местата, и адски огромното желание на Хана да бъде популярна, нищо от това нямаше да се случи.

— Хана? — извика майка й от долния етаж. — Време е.

Голяма буца бе заседнала на гърлото на Хана, докато слизаше надолу по стълбището. Тя погледна към отражението си в голямото огледало във фоайето. Беше ли това последният път, когато облича рокля на Даян фон Фюрстенберг, когато си слага златни обеци и кожени обувки? Очите й се напълниха със сълзи, когато се наведе и прегърна миниатюрния си доберман Дот.

— Ще ми липсваш, момче — прошепна с усилие тя.

После отиде при колата, където я чакаше майка й.

— Готова ли си? — попита тя с насълзени очи.

Хана поклати глава. Разбира се, че не беше.

Госпожа Мерин потегли, без да каже нито дума, като предвидливо не пусна радиото по време на пътуването до съдебната палата, която се намираше само на няколко километра от тях, на самия връх на планината Кейл, точно до гробището и Ботаническите градини. Хана погледна надолу от стръмната скала, надвиснала над Роузууд и Холис, изпълнена с носталгия и чувство на самота. Ето го „Роузууд Дей“ и игрищата му — никога повече нямаше да може да гледа състезание по лакрос. Ето я кулата на Холис и околните сгради — никога повече нямаше да може да посети тамошните барове. Дори старата къща на Али се виждаше през дърветата. Добре де, тя изобщо нямаше да й липсва. Единственото, което й носеше, бяха горчиви спомени.

Тръпки я полазиха по гърба, щом си спомни последния път, когато бе присъствала в съдебната зала. Беше за процеса срещу Иън преди почти година и половина. Когато бяха излезли навън, Емили ги беше придърпала настрани и се беше заклела, че е зърнала лицето на Али в една лимузина. Тогава, разбира се, никой не й беше повярвал. А трябваше.

Колата спря пред входа на сградата. Както обикновено, протестиращите обикаляха с лозунгите си в кръг по тротоара. Наблизо бяха паркирани новинарските бусове. Двете веднага бяха обградени от тълпа репортери, които се взираха в Хана през прозорците.

— Госпожице Мерин! — викаха те, удряйки по стъклата. — Госпожице Мерин! Госпожице Мерин, ще отговорите ли на няколко въпроса?

— Не им обръщай внимание — каза майката на Хана.

Нищо чудно, че репортерите обградиха Хана веднага, щом слезе от колата. Те тикаха микрофоните си в лицето й и я дърпаха за ръкавите. Въпросите им бяха едни и същи — за това, че Хана е убийца и за кампанията на господин Мерин, и предсказания за отиването в Ямайка. Майката на Хана я прегърна през раменете и я поведе към вратите. Единият глезен на Хана се изкриви, когато стъпи на първото стъпало, но тя почти не го усети и продължи да върви. Всъщност не усещаше почти нищо.

Ариа, Спенсър и Емили също се опитваха да влязат вътре. След като голямата двукрила врата се затвори, виковете, крясъците и шумът на тълпата почти се изгубиха. Хана огледа мраморното фоайе. От всички страни ги обграждаха статуите на основателите на Роузууд. От балкона висяха знамето на Пенсилвания и американския флаг. Родителите на Ариа и майката на Спенсър се наредиха през металния детектор и започнаха да вадят разни неща от джобовете си. Зад тях стоеше юридическият екип, включително бащата на Спенсър и господин Годард. Хана се изненада, като видя застаналата зад ограничителното въже Кейт, облечена в синьо сако и раирани панталони. Бащата на Хана отсъстваше. Тя зачака познатото жегване на тъга, но то не се появи. Може би защото не беше изненадана.

Когато Хана се нареди на опашката пред детектора, една ръка се пъхна в нейната. Сините очи на Майк бяха пълни със сълзи.

— Знам, че се опитваш да я намериш — прошепна той. — Трябваше да ми позволиш да ти помогна.

Хана поклати глава.

— Не можех.

— Имахте ли някакъв успех?

Хана едва не се изсмя.

— Ти как мислиш?

Майк отговори, като стисна ръката й още по-силно.

След като преминаха през детектора, адвокатите се присъединиха към момичетата и всички тръгнаха заедно към съдебната зала. Още щом господин Годард отвори двукрилата врата, стотина глави се обърнаха към тях. Хана разпозна всяко едно лице: тук бяха Наоми Циглър и Райли Улфи. Момчетата от отбора по лакрос на Майк и мажоретките на Хана. Едно момиче на име Дейна, с което се беше запознала на коледния лагер. Шон Ейкърд, баща му, Кели от клиниката по изгаряния. Фай Темпълтън, Чейси Бледсоу и до тях — какъв ужас — родителите на Мона Вандерваал, които изглеждаха много по-стари и съсухрени след смъртта на Мона година и половина по-рано.

Всички гледаха Хана така, сякаш тя вече е осъдена. Тя не се беше чувствала толкова уязвима, откакто Мона бе излъчила клипа, на който роклята на Хана се беше разпрала на партито по случай седемнайсетия й рожден ден. Хана се наведе към Майк.

— Не е нужно да стоиш до мен, знаеш. Пази репутацията си. Върви да седнеш при приятелите си.

Майк я ощипа по дланта.

— Млъквай, Хана.

Майк не пусна ръката й, докато двамата вървяха към пейките. Хана седна до адвоката си, усещайки студеното дърво през роклята си. Майк се настани на пейката зад нея. Емили, Спенсър и Ариа също седнаха на предната пейка. Момичетата се спогледаха, но никоя не обели нито дума. По лицата им бе изписано поражение. Те бяха опитали всичко, за да намерят Али, но се бяха провалили.

Тежките врати се затвориха и съдебният пристав нареди на всички да станат. В залата влезе един закръглен, оплешивяващ съдия и се настани на мястото си, поглеждайки изморено към момичетата. След няколкото встъпителни забележки се изправи областният прокурор.

— Разполагаме с достатъчно улики, за да докажем, че госпожиците Хейстингс, Мерин, Монтгомъри и Фийлдс са убили госпожица Табита Кларк в курорт в Ямайка миналия април.

Съдията кимна.

— Процесът им ще се проведе там, както и изпълнението на присъдата. Екстрадицията в Ямайка ще бъде извършена незабавно.

Адвокатите и съдията размениха още много реплики, но това бе единственото нещо, което Хана чу преди звукът на туптящото й сърце да заглуши гласовете им. Тя затвори очи, виждайки единствено тъмнина. Когато отново ги отвори, господин Годард се беше изправил.

— Моля на клиентите ми да им бъде разрешено да прекарат още една нощ в Роузууд със семействата им.

— Молбата е удовлетворена — реши съдията. — Всички момичета трябва да напуснат страната утре сутринта. Полетът ще бъде уреден и платен от семействата им. Всяка затворничка ще бъде придружена от щатски шериф.

След това удари с чукчето си и всички отново се изправиха. След това господин Годард ги накара да излязат от съдебната зала и да отидат в конферентната, където можеха да поговорят. Същите репортери ги посрещнаха в коридора; те хищнически протягаха ръце към Хана, докато тя минаваше покрай тях. Тя погледна през рамо към Майк, копнеейки да прекара всяка останала секунда с него, преди да напуснат страната, но видя единствено разгневени лица.

Емили се появи до нея. После излязоха Спенсър и Ариа. Господин Годард ги обгърна с ръце, предпазвайки ги от репортерите, а когато момичетата се спогледаха, избухнаха в сълзи. Спенсър сграбчи Хана и силно я прегърна. Ариа и Емили също ги обгърнаха с ръце. Всички хълцаха в унисон и дишаха накъсано. Просветнаха светкавици. Репортерите не спираха за миг да задават въпросите си. Но в тези няколко минути на Хана не й пукаше как щяха да излязат снимките. Кой не би изразил чувствата си, когато знае, че ще бъде екстрадиран в чужда държава и ще лежи в чужд затвор за престъпление, което не е извършил?

— Не мога да повярвам, че се стигна до това — промърмори тя в ушите на приятелките си.

— Трябва да сме силни — рече Спенсър с дрезгав глас.

Хана погледна към вратата на съдебната зала, изненадана колко хора излизат оттам. Родителите на Мона слязоха бързо по стълбите, вероятно притеснени, че самите те ще бъдат нападнати от репортерите. Наоми и Райли флиртуваха с няколко спортисти, сякаш се намираха на някакво парти. Кейт изглеждаше някак изгубена, когато се приближи до прозореца. Хана искаше да я повика и да я прегърне.

Господин Годард ги отведе до конферентната зала и затвори вратата.

— Веднага се връщам — каза той. — Подаваме обжалване. И ще се постараем да ви осигурим най-добрите адвокати в Ямайка. — След това затвори вратата зад себе си, оставяйки момичетата сами.

Няколко секунди Хана седя до масата, драскайки с нокти по дървото.

Внезапно вниманието й бе привлечено от нещо край прозореца. Той предлагаше гледка към паркинга, но гласовете се чуваха някъде под него.

— Стига! — изкрещя някой през мегафона.

— Стига! — отекнаха множество гласове.

— Стига убийства в Роузууд! — рече първият глас.

Тя наостри уши. Ако човек не слушаше внимателно, първата част на скандиранията звучеше много като Ига, ига.

— Стига! — изкрещя първият глас през мегафона.

— Стига убийства в Роузууд! — отекнаха гласовете на протестиращите, които размахваха табелите си.

Хана притисна длан към устата си.

— Мацки. — Тя се обърна към останалите и им махна с ръка да дойдат до прозореца. Те се приближиха, свъсили вежди.

— Протестиращите — каза Хана. Тя погледна наляво и ги видя, събрани в голям кръг на предната морава. Стига убийства в Роузууд, скандираха те. — Това са скандиранията от гласовата поща на Али — каза Хана.

Емили примигна.

— Наистина ли?

Хана кимна; никога в живота си не се беше чувствала толкова сигурна.

— Гласът е същият. Посланието е същото. Чухме само частица от него, преди Али да прекъсне връзката. Но е то.

Спенсър се намръщи.

— Али се е намирала насред протестен марш… срещу убийствата, които тя е извършила?

— Може би се е намирала близо до марша — предположи Хана.

Спенсър закрачи из стаята.

— През изминалата седмица в Роузууд имаше доста протестни маршове. Кога получи съобщението, Емили?

— Миналия петък.

Ариа погледна към Спенсър.

— Има ли начин да разберем къде са се намирали протестиращите в онзи ден?

Хана внезапно се досети.

— Знам къде са били. — Последния път, когато отиде в офиса му, той беше загрижен повече за това, дали протестиращите я бяха видели, че влиза, отколкото за това, че тя имаше нужда от помощта му.

Когато разказа това на приятелките си, Спенсър ахна.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. — Сърцето на Хана биеше все по-бързо. — Когато се е обадила, се е намирала близо до офиса на баща ми.

Хана погледна приятелките си; в гърдите й проблясваше мъничкото пламъче на надеждата. Оставаше им един ден, преди да заминат на Ямайка. Още една нощ, за да организират засадата. Щеше да е почти невъзможно да се измъкнат от къщи, но по някакъв начин трябваше да го направят. Когато видя решителните лица на приятелките си, тя разбра, че те си мислят същото.

Спенсър отмести поглед към дърветата.

— Един часа?

Хана кимна. Търсенето продължаваше.