Така ми харесва

Добродетел срещу порок

Ванеса знаеше, че бе грешка да идва в мига, в който спря погледа си върху златистата рокля на Мисти Бас. Нямаше значение, че баща й носеше вълнено пончо и пола, а тя беше все още с училищната си униформа.

Но нейните родители въобще не изглеждаха смутени.

— Виж, татко се оглежда за безплатните питиета — прошушна Руби в ухото й. — Той е попаднал направо в рая.

— Трябва да увеличат музиката, за да могат хората да танцуват — коментира майка им, като щракаше с пръсти и подскачаше нагоре-надолу с мокасините си. Тя вероятно бе единствената жена в сградата без токчета — дори Ванеса и Руби бяха с ботуши с платформи.

Тих, ужасен шепот се разнесе из стаята.

— Кои, по дяволите, са тези? — Чък Бас попита майка си. Мисти Бас бе една от грандамите в нюйоркското общество. Тя познаваше всеки.

— Не съм сигурна — отговори майка му. — Но обожавам мъж в пола. Дава ти такъв кураж!

— Знаеш ли, познавам тези двамата — каза Тити Коутс на мъжа си. — Те са художниците от изложбата, на която ходихме миналата вечер, онази с великолепния кон!

— Габи! Арло!

Една жена в елегантна черна рокля до земята и с изключителна кестенява коса, високо вдигната назад в стилен, професионално направен кок, махаше енергично към семейство Ейбрамс от една маса в ъгъла.

— Мисля, че това трябва да е госпожа Розенфелд — и Ванеса замъкна родителите си към жестикулиращата жена.

Мляс! Мляс!

— Толкова се радваме, че сте тук! — извика Пилар Розенфелд и целуна всеки един Ейбрамс два пъти по всяка буза. — Не е ли прекрасно, Рой? — попита тя и докосна съпруга си по ръкава на красивия смокинг. — Отново сме заедно след всичките тези години.

— Прекрасно! — каза Рой Розенфелд с дълбокия си, нежен глас. Семейство Розенфелд бяха посещавали художествено училище със семейство Ейбрамс и едно време бяха носили вратовръзки в различни багри, нарязани дрехи и никакви обувки, въпреки че и двете семейства бяха със заможни родители от Ню Йорк. Очевидно онези дни без обувки са били просто един период в живота им.

До господин Розенфелд стоеше едно високо, тъмнокосо момче, което носеше очила „Армани“ с метална рамка. То се сравняваше с Ванеса, като че ли се опитваше да я измести.

— Джорди, помниш ли Габриела, Арло, Руби и Ванеса? — попита майка му.

Надменното отношение на момчето не се промени.

— Мисля, че последния път, когато те видях, беше още бебе, но съм сигурен, че имаше повече коса.

Ванеса бе забелязала Серена ван дер Удсен и Блеър Уолдорф, сияещи в цялото си великолепие на съседната маса, при което още повече се набиваше на очи, че тя е с училищната си униформа.

— Последния път, когато те видях, беше с оцапани пелени.

Джорди премести очилата си към горната част на огромния си нос.

— Е, сега съм първокурсник по право в Колумбийския.

Руби седна на масата и си наля шампанско в голяма чаша.

— Мамо, татко, добре ли сте?

Техните родители стояха плътно един до друг и се придържаха един друг подобно на своите статуи като произведения на изкуството. Ванеса се зачуди дали са очаквали, че ще танцуват боси около огън, за да приветстват идването на пролетта, вместо да седят на това изискано място.

— Моля. — Господин Розенфелд дръпна празния стол до себе си и покани майката на Ванеса да седне.

— Много ми харесва полата ти — отбеляза госпожа Розенфелд, като посочи случайното модно решение на Арло за случая. — Да не би да е на Галиано?

Арло я погледна с празен поглед. Един келнер с бяло сако дойде да сервира първото ястие, пастет от патица на глинена плоча.

Арло започна да боде с десертната си вилица, като проверяваше за нещо живо вътре. Майката на Ванеса вдигна салфетката от плат и си издуха носа в нея. Руби изсумтя и се закикоти, допряла чашата с шампанско до устата си.

— Все още ли правите изкуство в подкрепа на мира, или вече сте се отказали? — Габриела попита Пилар.

Пилар се усмихна.

— Рой и аз сме адвокати в областта на недвижимите имоти. Джорди също иска да се занимава с право, когато приключи училище. Дори вече нямаме време да рециклираме!

И двамата родители на Ванеса пребледняха. Рециклирането беше в основата на тяхното изкуство. Без него те и тяхното изкуство щяха да престанат да съществуват.

— Ами много жалко — каза Габриела, мръщейки се на пастета. — Мислиш ли, че мога да ги помоля да ми направят салата?

Ванеса зачовърка своята храна, доволна от вълнуващия ход на събитията.

— Какво право искаш да упражняваш? — попита тя Джорди.

Той издиша цигарен дим от чудато дългите си ноздри. Зад него Блеър Уолдорф и Серена ван дер Удсен пушеха като комини, докато бременната майка на Блеър обираше храната от техните чинии.

— Вероятно ще се занимавам с недвижими имоти, като родителите ми.

Ванеса кимна. Беше доста непосилна задача да обясниш желанието на някой да подражава на родителите си, когато нейните собствени родители бяха такива откачалки. Но също така липсата на въображение на Джорди беше някак трогателна. Дори и не изглеждаше грозноват, беше с хубава чуплива черна коса и като че ли бе прекарал доста време в опити да я приведе в подходящ вид, но този нос…

Ванеса нямаше да има нищо против да заснеме носа на Джорди.

— Харесвам очилата ти — каза му тя.

Само защото беше с бръсната глава не означаваше, че не знае как да флиртува.

— Благодаря. — Той ги свали, след което пак ги сложи. — Ти си в горните класове, нали? Знаеш ли вече в кой колеж ще бъдеш следващата година?

Ванеса погледна гневно Руби, за да не се осмели да каже нещо за ранното й приемане в Нюйоркския университет. Но Руби остана съпричастно тиха, което беше голямо изпитание за бъбривка като нея.

— Какво значение има? — попита Арло нацупено. — Всяко едно училище, което може да й помогне да открие към какво има влечение, би било добра възможност.

Габриела дръпна дългата си сива плитка, а кафявите й очи се спряха разсеяно на Ванеса.

— Да, ще ходиш в колеж следващата година. — И тя се обърна към Пилар. — Арло винаги се е надявал, че Ванеса ще отиде в „Оберлин“. Не знам откъде му хрумна тази идея. Все пак това е художествено училище.

— Сигурна съм, че все някое училище ще бъде достатъчно глупаво да ме приеме — каза Ванеса тихо.

— Това е смисълът, скъпа! — каза радостно Пилар. — И през цялото това време вие двете сте живели сами в Уилямсбърг — добави тя, като смени темата. — Боже, та вие сте толкова независими!

— Руби трябваше да продължи с музиката — въздъхна Габриела. — Групата й скоро може да подпише договор.

Ванеса се усмихна леко.

— Докато аз си седя по цял ден вкъщи и ям овкусен с месо чипс „Прингълс“ и непрекъснато гледам телевизия.

До нея Джорди се изкикоти, единственият, който схвана шегата.

Групата започна да свири, този път малко по-силно. Дюк Елингтън или нещо от този сорт. Чък Бас танцуваше около масата на Серена и Блеър, с ръце на хълбоците, за да демонстрира женственост.

— Това парти би било по-малко скучно, ако вие, момичета, танцувате с мен. Той се наведе над облегалките на столовете им и духна в голите им вратове.

Серена и Блеър се погледнаха. Единственото им сполучливо бягство бе да спринтират до дамската тоалетна за още цигари. Като грабнаха питиетата си, те бутнаха столовете си назад и скочиха на крака.

Кръц!

Пръц!

Опа!

Взетата назаем твърде тясна розова рокля на Блеър се разпори неприлично и от двете страни, като разкри, че отдолу Блеър носи само чифт тънки черни чорапи и никакво бельо. Още по-лошо — роклята на Серена без презрамки се закачи на облегалката на стола и бе свалена до кръста й, като извади на показ абсолютно голите й гърди, размер 34 Б.

— Всичко е наред, тук сме само момичета — смееше се Чък сподавено.

— Затвори си очите, скъпи — Тити Коутс бутна съпруга си Артър.

— О, боже! — възкликна госпожа Ван дер Удсен и инстинктивно грабна питието си.

— Уау — въздъхна Нейт, като внезапно се зарадва, че не е напушен.

Момичетата се изсмяха истерично и като обезумели, стискайки здраво роклите и придържайки се една друга, се отдалечиха от Чък и се втурнаха към гардероба, за да си вземат палтата и да се махнат от „Фрик“ колкото бързо им позволяваха осемсантиметровите им токове.

Никой на масата на Ванеса не бе забелязал нищо. По-възрастните Розенфелд и Ейбрамс бяха твърде заети да се обиждат едни други, а групата засвири песента на Ървинг Бърлин „Puttin’ on the Ritz“.

Ванеса мразеше да танцува, но така или иначе тя грабна ръкава на скъпото сако на Джорди.

— Обожавам тази песен. Ела да танцуваме.

Джорди стана и й издърпа стола, както е редно да стори един джентълмен. Поведе я към дансинга и я завъртя с уверена лекота като някой, който беше посещавал танцово училище.

Ванеса се изненада от чувството на лека замаяност от въртенето и навеждането. Той беше толкова добър танцьор, че тя напълно забрави за глупавата си училищна униформа.

Въпреки че повечето от момичетата в залата никога не биха забравили.