Така ми харесва

В има повече талант от едно общество на хипита

Когато Ванеса се прибра вкъщи, Руби, Габриела и Арло се бяха сгушили пред телевизора, ядяха сурови соеви зърна и пиеха топло саке.

— Какво става? Мислех, че си тръгвате днес. — Ванеса остави тежката си чанта със снимачното оборудване и си съблече якето. Беше я заварил внезапен проливен дъжд и тя беше цялата мокра.

— Скоро тръгват. — Руби изключи телевизора и тримата направиха най-изкуствените усмивки, които Ванеса някога беше виждала.

— Как беше денят ти, скъпа?

Ванеса развърза своите „Док Мартине“ и ги срита. От ъгъла на хола малкият папагал на Руби, Тофу, грачеше от клетката си, като че ли да я предупреди: „Нещо става! Нещо става!“.

Габриела стана и оправи намачканите места по сложно изработеното розово-лилаво японско кимоно, което носеше. Сивите й плитки бяха вдигнати на главата й, в стил Хайди.

— Между другото, какво правите все още тук? — попита Ванеса. — Мислех, че днес щяхте да се прибирате вкъщи.

Баща й си издуха носа шумно в отговор. Той носеше червен вълнен пуловер, който очевидно беше правен за жена, защото три четвъртите ръкави се свиваха в раменете.

Ванеса се приближи към него и хвърли бърз поглед. Цялото му лице беше на петна и очите му бяха зачервени.

— Татко, болен ли си?

Арло Ейбрамс поклати глава и издуха носа си още веднъж. Нови сълзи се стекоха по бузите му.

— Тихо, тихо — прошепна Габриела, въпреки че не беше ясно на кого.

— Става дума за твоите филми — Руби избухна най-накрая. Тя никога не можеше да запази нещо в тайна. — Показах им твоите филми.

Моля?

Ванеса се втренчи в по-голямата си сестра, твърде вбесена, за да каже нещо. Тогава Арло издуха носа си отново, а гърдите му се надигаха от риданието. Ванеса беше някак разтревожена той да не получи инфаркт или нещо друго.

— Татко?

— Просто си нямахме идея, че си била толкова… артистична — каза Габриела неуверено. — Никаква идея.

Това съвсем не беше комплимент, но Ванеса и не беше просила такъв. Филмите й бяха толкова мрачни и чудати, че едва ли някой можеше да ги хареса.

Арло грабна дистанционното и пусна телевизора отново. Те бяха гледали интерпретация на сцена от филма „Война и мир“, в която не участваше никой друг, освен Дан. Камерата снимаше куп мръсни листа, развети от вятъра насред Медисън Скуеър парк при залез-слънце, след което се прехвърляше на Дан, който лежеше проснат на една пейка в парка. Камерата се приближи към лицето му и сърцето на Ванеса падна в краката й.

— Сега може ли да го изгасим? — каза тя умолително. Но никой не й обърна внимание.

— Това не е просто като да разкажеш история — възкликна Арло смаян. — Но начина, по който го правиш, е като на художник. — И той се обърна с насълзени, изпълнени с кръв очи към Ванеса. — Всичките ни засрами.

— Дори я приеха по-рано в Нюйоркския, защото е толкова добра — забъбри Руби гордо.

Лицето на Ванеса пламна.

— Млъкни.

Габриела зави колебливо единия ръкав на кимоното през рамото си.

— Толкова се гордеем с теб, Доматче — прошепна тя, като използва гальовното име, което Ванеса не беше чувала от бебе.

Тогава Арло се приближи и прегърна и двете, с навлажнено от сълзите лице. Руби се пресегна да разтрие гърба му и скоро четиримата бяха в прегръдка, която дори и най-голямото хипи не би могло да направи. Това не беше в стила на Ванеса, но и не изглеждаше, че някой снима или нещо подобно.

— Джорди ще дойде да поостане при нас за известно време това лято. Има ли проблем? — измърмори Габриела, докато все още бяха прегърнати.

Руби изсумтя.

— Не мисля, че я е грижа какво правите с Джорди.

— О, мислех, че го харесваш — каза майка й.

— Така е — каза Ванеса колебливо. А и Джорди беше мил, докато си траеше. — Аз просто…

— Тя харесва онзи приятел, Дан от филма, малко повече — Арло я прекъсна, прочитайки мислите й. — В него наистина има нещо.

Руби се изкикоти, а Ванеса я ритна по кожените й панталони.

Да, определено в Дан имаше нещо и тя беше напълно сигурна, че знае какво е.

Тя.