Така ми харесва

Чудесна идея на бюрото на стажанта!

Когато Дан най-накрая успя да стигне в офиса, той отново нахлу вътре и откри, че мястото е напълно празно. Той остави рестото от хайвера на бюрото на Зигфрид Касъл и мина покрай бюрата надолу по един къс коридор. В края на коридора имаше затворена врата. Дан успя да чуе гласове от другата й страна. Той почука леко.

— Влез — заповяда Зигфрид Касъл.

Дан отвори вратата. Персоналът на „Ред летър“ се беше настанил около конферентна маса, ядеше бисквити и пиеше вода „Сан Пелегрино“ от онези малки зелени бутилки, които всички, изглежда, много харесваха. Копие от новата кратка биография на Мистъри Крац, преведена на немски, лежеше в средата на масата. Корицата беше бяла със снимка на фламинго на нея. Но не на цялата птица, а само на краката й, като единият беше свит в коляното.

— Мислехме, че няма да се върнеш с хайвера, за да можем да се насладим още на твоите бисквити — обясни Зигфрид Касъл. Той кимна към дребната жена на средна възраст, която седеше до него. — Това е Бетси. Това е Чарлс. Това е Томас. Това е Ребека. Бил, още един Бил и Рандолф — каза той като продължи из стаята, представяйки всеки с нелепа бързина.

Второто име на Дан също беше Рандолф и той го ненавиждаше. Той кимна и се усмихна учтиво. Всички бяха облечени точно като господин Касъл — в изгладени бели ризи с френски ръкавели. Като че ли поддържаха някакъв култ.

— Извинявам се за закъснението. Имаше доста дълга опашка в пощата — излъга той.

Обикновено не лъжеше и не изхвърляше писмата на хората, но нещо го накара да се разбунтува за това, че имаше работа.

— Както и да е, заповядайте. — Той остави консервата с хайвер на масата пред господин Касъл.

Известният редактор отлепи етикета от кутията и го залепи на масата, след което запрати хайвера в кошчето за хартия близо до вратата.

Моля?

Дан не беше сигурен дали да седне, или не. Очевидно имаха някаква среща и очевидно беше купил грешния вид хайвер, така че…

— Е, кажи ни какво мислиш за Мистъри Крац — прекъсна мислите му господин Касъл. — Всички тук мислят, че тя е като пророк, дори и жените! — Хората около масата се засмяха похотливо.

— Тя е луда секс богиня — извика Рандолф с пълна с бисквити уста.

Дан все още стоеше прав и се задушаваше в палтото си. Той седна на свободния стол до господин Касъл и се втренчи в празната чиния, където бяха бисквитите на Елиз.

— Мистъри и аз сме много добри приятели — каза той тихо. — Тя е много… преуспяла.

Хората в залата отново се изсмяха силно. Изведнъж Дан усети, че той не беше единственият там, който беше спал с Мистъри.

— Тя също е и добра поетеса — отбеляза Ребека. Имаше изострени като на елф уши. — Не мога да повярвам, че никога не е ходила на училище.

— Едно дете без родители, което никога не е ходило на училище и е отгледано от вълци, ще направи каквото и да е и по-късно ще напише за това. Нищо чудно, че вече е известна — отбеляза Зигфрид Касъл замечтано. Той нахвърля нещо на лилавия тефтер, който беше пред него на масата.

Дан си играеше с конците на джобовете на панталоните му. Не беше сигурен за какво е тази среща. Нуждаеше се единствено от една цигара и чаша кафе и да напише стихотворението за Елиз преди да забрави какво е искал да каже.

Той посочи немското копие на биографията на Мистъри.

— Не съм прочел все още нейната книга, но съм сигурен, че е добра.

Зигфрид Касъл все купчина листи от пода и ги хвърли на масата пред Дан.

— Всичко това е боклук и рядко вземаме нещо по милост. Но искам да го прочета все пак.

Дан погледна купчината. Винаги си беше мислил, че всичко в „Ред летър“ се случва с покорство и отстъпки.

— Тогава как го правите?

Всички се засмяха.

— Глупаво момче. Ние молим наши приятели да пишат разни неща или пък намираме неща, които харесваме, написани по стените на баните — заяви господин Касъл, като че ли това беше най-очевидното нещо на света.

Дан вдигна листите.

— Искате ли да сложа настрана онези, които сметна за добри? — попита той объркан.

— Просто ги прочети и след това ги изхвърли! — извика Зигфрид Касъл, а лицето му почервеня от яд. — Вън! Вън! — изкрещя той, сочейки вратата. Той взе празната чиния от бисквити от масата и я бутна към Дан. — Вън!

Дан се втурна навън, с чантата и поемите под ръка, и се отправи към празното си бюро. Цялото му тяло трепереше и той се разтревожи, че може да се разплаче. Вместо това започна да прелиства и да изчита купчината поеми. Някои от тях бяха направо ужасни, но други бяха оригинални и направо чудесни. Той мислеше да попита господин Касъл защо мисли, че нещо не е наред с тези стихотворения. Или по-добре беше да остави тези, които хареса, във входящата пощенска кутия на господин Касъл с бележка да ги преразгледа. Но тогава отново си каза, че колкото по-малко се занимава със Зигфрид Касъл, толкова по-добре.

Когато се окопити, извади празен лист хартия от многото до принтера и щракна химикалката си. Нахвърли първите няколко реда от стихотворението, които цял ден витаеха в главата му:

Последния ред му звучеше познато, като че ли го беше използвал в някое друго стихотворение. Той скръсти крака и се замисли, при което чу звука на шуртяща вода от тоалетната. И реши, че може да отиде по малка нужда. Да пикае и след това да довърши поемата си. Той стана, за да отиде до тоалетната. На стената имаше надписи на латински, с червено мастило, но не можа да ги разчете.

Когато се върна на бюрото, листът с неговата поема беше изчезнал, но целият персонал все още беше в конферентната зала.

Дан не се осмели да тършува. Той можеше само да се надява, че тази част ще бъде публикувана в следващото издание на „Ред летър“ под името „Анонимен“. В крайна сметка той можеше да пусне слуха, че поемата е негова, а литературният свят щеше да се разшуми за повече информация. Той щеше да издаде книга, или може би десет книги, и да стане световноизвестен, точно като Мистъри Крац.

Е, може би не чак толкова известен.