Така ми харесва

Натюрморт с четки за зъби

Джени беше толкова объркана от случилото се с Лео през онази вечер, че остана до късно да рисува натюрморт и да подреди мислите си. Както обикновено в хладилника нямаше никакви плодове или зеленчуци, с изключение на един хилядагодишен, мухлясал портокал, затова тя рисуваше четки за зъби и калъп сапун „Дав“.

Напълно възможно бе Лео да не притежава куче и да не живее в онзи изумителен апартамент на Парк авеню.

„Може би той е просто един нормален човек“, помисли си тя, докато внимателно изпилваше сините власинки на четката на Дан. „Точно като мен“. Всъщност тя все още не знаеше какъв беше той. Защо той просто не изяснеше нещата вместо да играе игрички?

Тя се вгледа в платното.

— Това е глупаво — измърмори тя и го захвърли в кошчето за боклук под бюрото си. Всичко беше глупост. И изведнъж тя се почувства толкова… затъпяла.

А затъпелите хора имат нужда от компания.

— А, значи сега имаш време да говориш с мен? — каза Елиз, когато вдигна слушалката.

— Съжалявам — призна Джени. — Държах се глупаво.

— Всичко е наред — омекна гласът на Елиз. — Както и да е, не разбирам защо правиш такъв голям проблем от това. Имам предвид, че ако той беше толкова богат и майка му беше толкова луда, че да облича кучето си елегантно, тогава той вероятно нямаше да бъде толкова добър да ти е гадже. Права ли съм?

Джени се замисли за това.

— Как би могла да знаеш? — попита тя подозрително. — Колко гаджета си имала?

Елиз не отговори веднага. Джени беше засегнала болезнена тема на разговор.

— Всъщност, мислех, че твоят брат ще ми стане първото гадже, но май не е така.

Джени се изсмя.

— Като че ли това някога ще стане. Та ти не пушиш и дори не харесваш кафе.

Тя успя да усети как Елиз се усмихва от другата страна и се почувства добре, че беше развеселила приятелката си.

— Както и да е, мисля, че трябва да спреш да мислиш за Лео като за някой, който той всъщност не е и просто да решиш дали го харесваш такъв, какъвто е в действителност.

Джени се наведе надолу и извади зацапания, все още мокър натюрморт от кошчето за хартиени отпадъци. Може би, ако не мислеше за картината с четки като за натюрморт, а като за картина с четки на нея, щеше да е по-добре. Тя дори можеше да добави нещо не чак толкова неодухотворено — например Маркс, котката. Тя легна по корем и дръпна крайчеца на розовата си завивка.

— Е… — каза Елиз. — Ще му се обадиш ли, или какво?

Маркс не беше там. Джени стана и отиде до компютъра си.

— Не. Той предпочита имейлите. — Тя седна и започна да обмисля нещо.

Щеше да се самопокани в дома му — поне беше сигурна, че апартаментът на приземния етаж на Източна 81-ва улица беше неговата къща. Този имейл беше нейният предупредителен сигнал. Тя щеше да разбере веднъж завинаги кой беше той и за какво беше всичко това, независимо дали му харесва, или не.

С телефон, все още опрян до ухото й, тя влезе онлайн и започна да пише.

— Значи наистина не мислиш, че между мен и Дан ще се получи нещо, така ли? — настоя Елиз. — Мисля, че пишеше стихотворение за мен.

Джени можеше да й каже, че Дан все още беше влюбен във Ванеса и че всичките стихотворения, които пишеше, бяха всъщност за нея и него, дори и да се преструва, че са за някой друг. А също така можеше да се обзаложи, че на Елиз би й доскучало с глупостите на Дан от сорта „Аз съм измъчена, нещастна душа“ само след няколко минути.

— Няма начин — отвърна тя разсеяно. — Съжалявам, нека само да довърша имейла.

— Няма проблем. Мисля, че сега ще изпратя един имейл на брат ти и ще му кажа какъв нещастник е.

— Добра идея — съгласи се Джени.

Сега и двете момичета пишеха на компютъра, като дишаха свирепо в телефонните слушалки.

Когато трябва да предадеш трудно съобщение, винаги е хубаво да имаш подкрепа.