Така ми харесва

Когато мислиш, че познаваш някого…

Лео изми и последната купа и я сложи на етажерката да изсъхне.

— Трябва да тръгвам.

Джени остави шоколадовия сладкиш, който похапваше. Бяха опекли общо двадесет, а бяха останали само дванадесет. Тя облиза трохите по пръстите си и погледна към Лео с кафявите си очи с издължени мигли. Искаше да разбере истината.

— Къде?

Лео се облегна на пукнатия кухненски плот от жълт линолеум и започна да бърника по копчетата на миялната машина. Маркс, дебелата черна котка на семейство Хъмфри, се беше излегнала на мръсния кухненски под и спеше. Лео прочисти гърло и Маркс размаха опашка нагоре-надолу в знак на недоволство.

— Имам поръчки за изпълняване — каза й той неясно.

— Ами, мога ли и аз да дойда?

Той се завъртя и тежко въздъхна.

— Наистина не е много забавно.

Джени не беше убедена.

— Нали не криеш нещо от мен?

Той се изсмя.

— Като какво например? Че съм Спайдърмен?

Лицето на Джени почервеня. Тя отиде до хладилника, отвори вратата и после я пусна да се тресне.

— Ами, не знам. Просто мисля, че е странно, че винаги си зает с разни неща и никога не говориш за тях.

Лео пъхна ръце в джобовете си. Светлорусата му коса изглеждаше прозрачна на ослепително ярката светлина в кухнята.

— Ако наистина искаш да дойдеш, ела.

Джени се опита да запази спокойствие. Сега беше моментът. Тя щеше да разбере всичките тайни, които Лео, едно загадъчно момче и то тъпкано с пари, криеше.

— Добре.

Те взеха автобуса от 96-та, който минаваше през града, и после походиха пеша надолу по Парк авеню към сградата на 70-та улица. Алеята беше безлюдна в тъмното, тъй като всички бяха заминали на почивка.

— Само още няколко пресечки — й каза Лео. Джени тръпнеше в очакване.

Когато наближиха сградата със зеления навес, портиерът поздрави Лео, като наведе шапката си. Двамата се качиха в асансьора и той ги отведе право на последния етаж.

— Уау — възкликна Джени, когато вратите на асансьора се отвориха в приемната. Стаята беше боядисана в черно, бяло и златисто. В средата на черно-белия мраморен под имаше кръгла позлатена маса с огромна бяла ваза във формата на лебед, пълна с черни рози. От лявата й страна имаше нещо като закачалка, боядисана в златисто, и стълби, водещи към една толкова огромна стая, която ставаше за бална зала.

— Знам. Малко е налудничаво — съгласи се Лео. — Тук, Дафни! — извика той.

Джени веднага чу драскането на нокти по пода. Огромният бял дог, който Лео разхождаше преди, се затича към приемната, като размахваше елегантно опашката си. Кучето отиде при Лео и облиза ръката му.

— Добро момиче.

Джени гледаше в пълно недоумение, докато Лео отваряше гардероба за палта и отново поставяше палтото и съответната яка на кучето. То чакаше внимателно, докато той ги закопчаваше. После коленичи и нахлузи онези ужасни кожени ботушки на лапите му.

— Ето, вече сме готови да тръгваме.

Джени просто не можеше да проумее защо родителите на Лео не можеха да накарат една от прислужничките да разходи кучето, но се въздържа да каже нещо, като виждаше, че Лео обожава Дафни.

— Сега ще я поразходим малко из квартала. Трябва да купя и лак за коса за Госпожата от магазина. Може би ще я задържиш тук, докато вляза вътре за малко?

— Добре. — Джени спря погледа си на ботушите на Дафни. Той нарече майка си Госпожа?

Те се спряха пред „Зитомер“ на Медисън авеню. Джени пое карираната ленена каишка, а Лео влезе, за да купи лак за коса. Тя се наведе и Дафни й подаде обутата си в розов ботуш лапа.

— Обзалагам се, че ти позволява да спиш в леглото му — каза тя. — Сигурно ти позволяват да скачаш по всички мебели.

Лео излезе от магазина с огромна пазарска чанта, пълна с много флакони от един и същ вид лак за коса „Редкен“. Той се изкикоти.

— Госпожата ги използва доста. — Той пое каишката на Дафни и те се запътиха бързо обратно към сградата със зеления навес. — Трябва също да я нахраня, да полея цветята и някои други неща. Изобщо не е вълнуващо. Искаш ли да вземеш такси към къщи, или да те изпратим до автобусната спирка?

Джени не знаеше какво да каже. Като че ли той не я искаше в дома си.

— Мисля, че ще взема такси — отговори тя сковано.

— Добре. Уолтър ще ти помогне — каза Лео като кимна с глава на портиера. Той целуна Джени по бузата. — Недей да ядеш повече сладки днес, ще ти стане лошо. Ще ти се обадя по-късно, става ли?

Джени се усмихна мрачно и тръгна към тротоара, за да хване такси. Само миг преди Уолтър да успее да спре едно и веднага щом той затвори вратата след себе си и даде адреса си на шофьора, Джени се свлече на задната седалка и започна да хлипа.

Таксито спря на светофара на ъгъла до сградата на Лео и тя се зазяпа нещастно през сълзи. Веднага щом светна зелено и шофьорът зави зад ъгъла, Лео излезе от сградата и се запъти надалече от центъра.

— Почакайте — заповяда му Джени. — Промених мнението си. Ще сляза. Тя му плати бързо и изскочи, като се втурна след Лео по Парк авеню.

Джени продължи да върви след Лео, докато той не стигна 81-ва улица. Тогава зави надясно, прекоси първо Парк, после и Лексингтън авеню. Тя скочи зад едни чували с боклук, защото Лео се обърна към една червеникавокафява триетажна сграда и се приближи към снишения й вход. Той извади ключовете си и отключи черна метална врата. Когато я бутна, за да я отвори, Джени успя да види две боклукчийски кофи с едно състезателно колело, подпряно на тях. Лео затвори вратата и изчезна някъде навътре.

Тя остана наведена зад боклука в продължение на половин час, като очакваше, че той ще излезе отново с друго куче на каишка. Но той стоеше вътре, а тя си мислеше, че ще види телевизор да свети зад плътните сиви завеси на прозорците. Най-накрая се отказа и се прибра вкъщи.

Когато мислиш, че познаваш някого, разбираш, че не го познаваш изобщо.