Така ми харесва

В помага на родителите си да открият изкуство

— Виж, татко, стара шейна — извика Ванеса. Тя беше направила грешката да спомене колко стари вещи изхвърлят хората на тротоара в Ню Йорк — всъщност тя самата беше намерила чифт здрави старомодни кънки именно по този начин — и сега обхождаше улиците на Уилямсбърг, като им помагаше да търсят богатства, които да бъдат тяхното намерено изкуство.

Арло се затътри към червената пластмасова шейна и я вдигна. Беше пукната в средата и беше облепена с дебели стикери на костенурки. Дъното й беше изцапано и с променен цвят от изхождането на някое куче.

— Може да мирише — предупреди Ванеса.

Арло сви рамене и я пусна в черната метална пазарска количка на Руби. Вече бяха намерили синя пластмасова купа за рибки, бяла шапка на готвач и пепелник, направен от кабарчета.

— Нуждаем се от нещо голямо — каза Габриела, щом продължиха. — Нещо дълбоко.

Ванеса ги последва неохотно, чудейки се какво имаше предвид майка й. Друг кон? Ренде за сирене със свръхразмери? Тя ритна смачкана празна кутия от сок и седна на една малка веранда, докато майка й и баща й разговаряха със собственика на стар пикап, паркиран пред къщата. Той изглеждаше като колиба на рибар насред купчина складове. Майка й се приближи и седна до нея.

— Арло си намери сродна душа — отбеляза тя и се усмихна на съпруга си отдалече. — Мисля, че ще се позабави.

Днес Арло носеше вълненото си пончо върху къси панталони и обувки за тенис без чорапи. Коленете му бяха синкавобели и изпъкнали, а пищялите му бяха контузени от работата в неговата ковачница във Върмонт, в която правеше телефони от железата на ръчни колички или от еленови рога. Ванеса се удивяваше, че баща й винаги си намираше някой, който да го погледне по начина, по който го правеше майка й. Говорим за сродни души!

— Е, какво стана с твоя прекрасен рошав малък приятел? — попита Габриела. Тя издърпа гумения ластик от края на дългата си сива плитка и прокара боядисаните си в боя пръсти през косата си.

Ванеса направи гримаса. Една от причините да си бръсне косата бе, че косата на майка й я отвращаваше.

— Имаш предвид Дан?

Габриела се приближи и започна да разтрива врата на Ванеса отзад. Ванеса трепна — тя мразеше да я докосват без предупреждение, — но майка й не забеляза неудобството й.

— Винаги съм мислила, че вие двамата ще се навиете да се ожените някой ден. Напомняте ми на Арло и мен.

Ванеса обви ръце около коленете си, докато траеше масажът.

— Дан се включи в полицейските сили — каза тя с ясното съзнание колко много родителите й ненавиждаха придържането към закона.

— Шегуваш се. — Габриела се отдръпна от врата на Ванеса. Тя раздели сивата си коса на три плътни кичура и започна да сплита плитката наново. — Той беше удивителен талант. Рядко срещано, отдадено на красотата възприятие. И беше толкова лоялен.

Лоялен? Вероятно не.

— Ха! — ядоса се Ванеса. Дан нямаше да е доникъде, ако не беше признала колко добра е поемата му и не я беше изпратила на „Ню Йоркър“. — Всъщност Дан няма да става полицай — призна тя. — Той просто престана да бъде мил. Все едно е добре да ходиш с всички, стига от това да излезе добро стихотворение. — Тя погледна майка си, за да види дали този коментар бе уловен. — Той е глупак — добави тя.

— Истинските художници винаги са били обвинявани, че са глупаци — въздъхна Габриела. — Не трябва да си толкова груба с нас. — Тя пристегна края на опашката си с ластика от връзка броколи, която Руби бе сготвила миналата вечер. — Знаеш ли кои са истинските глупаци?

— Кои? — попита Ванеса и стана. Баща й се задаваше към тях с миризлива стара мрежа за риболов в ръце, хилейки се нетърпеливо, като че ли не можеше да дочака да се изфука с нея.

— Семейство Розенфелд — отвърна майка й. — Онова, което Пилар каза предната вечер — че дори не се занимава с рециклиране?!

Както и голяма част от нас.

— Джорди е мил — осмели се да каже тихо Ванеса.

— А и тези очила, които носи? Те сигурно струват колкото нашата кола! Ако питаш мен, по-добре да беше похарчил парите за корекция на носа си.

Виждате ли, дори и мирно настроените, откачени хипита не могат да устоят на малко гадни клюки.

Ванеса се изсмя. При условие, че родителите й караха „Субару“, което беше по-старо от нея, очилата на Джорди вероятно струваха малко повече от тяхната кола. И щом майка й толкова много ненавиждаше семейство Розенфелд, тя не можеше да дочака да види кого бе поканила на представянето на Руби по-късно тази вечер.

Може би някое момче със скъпи очила и дълъг нос?