Така ми харесва

Л, загадъчният мъж

Джени и Лео си държаха ръцете по време на целия филм и продължиха, докато не излязоха от киното. Джени дори не беше обърнала внимание на филма. Всичко, за което можеше да мисли през цялото време, бе: „Той ще ме заведе у тях след това. Само на пет пресечки сме от голямата сграда с портиер на Парк авеню. Ще се запозная с кучето му, с майка му и личния й треньор, и десетте им прислужници…“

— Мислех си да се разходим до „Гугенхайм“ — Лео й отправи усмивка, която показваше пукнатия му зъб.

„Ако беше такъв паралия, тогава защо родителите му не го бяха завели на зъболекар да му оправят зъба?“ — зачуди се Джени. И все пак тя се радваше, че не го бяха завели.

— Минава осем. Музеите не са ли затворени по това време?

— Веднъж в месеца работят и през нощта — обясни Лео. — И е много по-готино, защото виждаш картините, когато навън е вече тъмно.

Ако Джени разсъждаваше правилно, щеше да помисли, че това е най-доброто нещо, което някой някога е казвал. Първо, колко страхотно беше, че двамата, тя и Лео, бяха увлечени по изкуството и музеите? Второ, колко хубаво беше, че той знаеше за тези вълнуващи нощни събития и че искаше да я заведе на едно такова?

Но единственото, за което си мислеше тя, беше: „Той няма да ме заведе у тях! Какво ми има? Какво му има? Каква е неговата история?“.

— Имаш ли домашни любимци? — настоя тя подозрително, докато пресичаха Второ авеню и се отправиха на изток към Пето.

— Домашни любимци? Не. Защо? — Лео сложи ръка на раменете й. — Бррр. Не ти ли е студено? Искаш ли моя шал?

Още един стоплящ сърцето романтичен жест, но забеляза ли го тя?

„Никакви домашни любимци? — замисли се Джени, твърде разсеяна, за да усети студа. — Но защо му е да лъже? И как така се опитва да смени темата на разговора толкова бързо?“

Музеят „Гугенхайм“ се извисяваше в призрачен силует, наподобяващ гърне, надвиснало над тях в тъмата. „Целувка, целувка“, призоваваше едно знаме, развяващо се над входа на музея. Лео се изчерви, когато забеляза, че Джени гледа към него.

— Хайде, нека да влезем.

Джени отвори чантата си, за да плати своя билет за вход, но Лео й направи знак да остави портмонето си.

— Няма нужда. Аз членувам тук. Може да влезем свободно.

Членува? Добре, добре, добре. Не беше ли казала Елиз, че Лео е бил забелязан на онази благотворителна вечер в музея „Фрик“ в четвъртък вечер? Вероятно семейството му притежаваше „Гугенхайм“.

Те тръгнаха към залите на музея по отдели и се спряха пред първата изложена картина. Това беше „Рожден ден“ на Марк Шагал, картина на жена, която държи букет цветя и целува мъж, който лети във въздуха над главата й. Жената изглеждаше, като че ли е правила нещо скучно, като например да слага масата, когато мъжът се е спуснал неочаквано и е уловил устните й с неговите.

— Обожавам синьото — каза Лео, докато изучаваше картината. — Човек би си помислил, че синьото ще я направи по-студена, но не е така. То й придава топлота.

— Аха. — Джени не чу и дума от това, което каза той. Тя изучаваше профила му, косата му, дрехите, обувките, ноктите на пръстите на ръцете, като търсеше някаква следа, някакво обяснение.

Лео я погледна, като се изчерви отново. Взе ръката й.

— Мога ли да те целуна? Имам предвид, преди да погледнем следващата?

Ако досега не беше обръщала внимание, сега го направи.

— О! Ммм. Разбира се. — Джени отстъпи назад и почти загуби равновесие.

Лео хвана ръката й по-здраво.

— Държа те.

Джени му позволи да я придърпа към себе си и тя вдигна поглед, за да срещне неговия. Какво направиха след това, въобще не бе тайна, въпреки че тя се зачуди къде се беше научил да се целува толкова добре.

Ако само можеше да спре да мисли толкова много.