Така ми харесва

Чашата на Д е наполовина празна

Когато училището приключи, предишният одърпан, а сега облечен по последна мода и изискан Даниел Хъмфри не се мотаеше с останалите момчета от „Ривърсайд Преп“, играейки баскетбол и ядейки пица на парче от пресечката на 76-та и „Бродуей“. Вместо това той закопча новото си черно яке „АПС“, пристегна обувките си за боулинг „Кемпър“ и се упъти през града към „Плаза“, за да се срещне с агента си.

Богато украсената зала на хотел „Плаза“, боядисана в златисто, бе оживена с обичайната тълпа от облечени безвкусно руски туристи, екстравагантни баби и няколко шумни семейства от Тексас. Всички влачеха пазарски чанти от „ФАО Шварц“ и „Тифани“ и пиеха превъзходен чай. С изключение на Ръсти Клайн.

Мляс! Мляс!

Ръсти разцелува Дан по двете бузи и седна.

— Мистъри ще дойде ли? — попита той с надежда.

Дузина златни гривни издрънчаха шумно, когато Ръсти се удари по челото.

— По дяволите. Забравила съм да го спомена. Мистъри е на шестмесечно световно турне с книгата си. Вече продадохме петстотин хиляди копия в Япония!

Последния път, когато Дан видя Мистъри, бе на вечер на поетичните таланти в клуб „Ривингтън Роувър“ в центъра. На практика те бяха правили секс на сцената, докато представяха импровизирани стихове. След това онази изпита, разхайтена поетеса с пожълтели зъби се бе оттеглила да пише и оттогава Дан не я беше виждал.

— Но книгата й дори още не е на пазара — запротестира той.

Ръсти прибра огненочервената си коса на кок и прекара един изострен молив през него. Тя взе мартинито си и го глътна на екс, като размаза яркорозово червило по ръба на чашата.

— Няма значение, че книгата никога няма да излезе. Мистъри вече е знаменитост — обяви тя.

Като пристрастен пушач, Дан внезапно изпита адска нужда да запали. Но пушенето бе забранено, така че вместо това той грабна една вилица от масата и натисна зъбците о дланта на треперещата си ръка. Мистъри, която беше едва на деветнадесет или двадесет (Дан не бе много сигурен), бе успяла да напише автобиография, озаглавена „Защо съм толкова леснодостъпна“ за по-малко от седмица. В деня, в който я бе завършила, Ръсти я беше продала на „Рандъм Хауз“ за поразителна шестцифрена сума и с договор за филм към нея.

Ръсти придърпа стола си напред и бутна наполовина изпитата чаша застояла бутилирана вода към Дан, като че ли очакваше от него да я изпие.

— Изпратих „Пепел, пепел“ и на „Норт Дакота Ривю“ — му каза тя безцеремонно. — Те я мразят.

„Пепел, пепел“ бе едно от най-новите му стихотворения, написано в израз на тъгата, която изпитва едно момче по умрялото си куче, като бе оставил на читателя да прецени дали зад образа на кучето не се крие стар приятел на разказвача, или негова приятелка.

Дан потъна в стола си. В деня, в който поемата му „Мръсници“ беше публикувана в „Ню Йоркър“, той се беше почувствал непобедим и известен. А сега се чувстваше като глупак.

— Сладурче, сещам се поне за няколко причини, заради които писането ти не се харесва на никого в сравнение с това на Мистъри — изтананика Ръсти. — Все още си млад, захарче. Това, от което имаш нужда, е добро обучение. По дяволите, имам нужда от още едно питие. — Тя се оригна с ръка на уста и после сложи и двете си ръце над главата си. За секунди една великолепна чаша, пълна с мартини, бе сервирана пред нея.

Дан вдигна наполовина празната чаша с вода, след което пак я остави. Той искаше да я попита за онези „няколко причини“, поради които неговото писане не се харесва на никого в сравнение с това на Мистъри, но по онова време беше убеден, че знае отговора. Докато Мистъри пишеше предимно за секс, Дан пишеше повече за смъртта или за желанието да умреш, или пък за това кое е по-добре — да си жив или мъртъв, което си беше доста потискащо, ако се замисли човек. Също така той не беше сирак, а Мистъри беше — според клюките, разбира се. Сираче, отгледано от проститутки. Дан беше просто едно седемнадесетгодишно момче, което живееше в просторен апартамент отпреди войната в Горен Уест Сайд със своя възмутителен, но нежен разведен баща Руфъс и със сравнително милата си малка сестра с големи гърди, Джени.

— Е, това ли бе всичко, което имаше да ми казваш? — попита той, чувствайки се депресиран.

— Шегуваш ли се? — Отпила четвърта глътка от второто мартини, Ръсти извади мобилния си от чанта кученце „Луи Вюитон“, която се срещаше доста рядко. — Приготви се, Дани бой. Ще се обадя на Зиг Касъл в „Ред летър“. Ще го убедя да ти даде работа!

„Ред летър“ беше най-престижното литературно списание на света. Създадено преди пет години от немския поет Зигфрид Касъл в изоставен склад в Източен Берлин, наскоро бе купено от издателство „Конде Нает“ и преместено в Ню Йорк, където за момента се развиваше като едно от дяволитите авангардни отрочета на издателите на „Вог“ и „Лъки“.

Ръсти започна да набира преди Дан дори да е успял да каже нещо. Разбира се, да работиш в „Ред летър“ щеше да бъде чест, но в момента наистина не си търсеше работа.

— Но аз все още съм ученик — измърмори той. Неговият агент понякога имаше навика да забравя, че той беше само на седемнадесет и следователно не можеше да се среща с нея на по чаша еспресо понеделник преди обяд или пък внезапно да хване самолета за Лондон, за да посети литературно четене. Или да работи на пълен работен ден.

— Зиг-Зиг, обажда се Ръсти — изтананика тя. — Слушай, бейби, ще ти изпратя един поет. Има потенциал, но му е необходимо малко шлифоване. Разбираш ли ме?

Зигфрид Касъл (Дан все още не можеше да повярва, че Ръсти разговаряше със самия Зигфрид Касъл) каза нещо, което Дан не успя да чуе. Тя бутна телефона към него.

— Зиг иска да говори с теб.

Ръцете на Дан се изпотиха, докато нервно приближаваше телефона до ухото си, и измрънка:

— Здравейте.

— Нямам представа кой си, но Ръсти създаде онази фантастична Мистъри Крац, тъй че предполагам, че трябва и теб да приема, нали? — изфъфли Зигфрид Касъл с високомерен немски акцент.

Дан едва можа да разбере и дума, с изключение на частта с Мистъри Крац. Как може всеки да е чувал за нея, а за него не? Та той беше публикуван в „Ню Йоркър“.

— Благодаря ви много за възможността — отговори той меко. — Следващата седмица съм в пролетна ваканция от училище, така че мога да работя по цял ден. А когато приключи ваканцията, мога да идвам само след училище.

Ръсти грабна телефона от него.

— Той ще бъде при теб в понеделник сутринта — каза тя. — Бай-бай, Зиг-Зиг.

Слагайки точка на разговора, тя захвърли телефона в чантата си и опипа масата за мартинито си.

— Бяхме любовници преди, но сега е по-добре, че сме само приятели — призна тя. Протегна се и го щипна по една от бледите му объркани бузи. — А сега си новият стажант на Зиг-Зиг, неговото сладко малко стажантче!

Ръсти го направи да прозвучи толкова унизително, като че ли Дан щеше да прекарва времето си, разбърквайки безкофеиновото кафе на Зигфрид Касъл и подостряйки моливите му. Но стажът в „Ред летър“ беше толкова престижна и недостижима работа, за която той не можеше да се оплаче.

— И така, дали „Ред летър“5 е кръстено на буквата П за прелюбодейка, която Хестър Прайн трябваше да носи в „Кървавата буква“? — попита той заинтригувано.

Ръсти се втренчи в него учудено.

— Убий ме, но не знам.