Така ми харесва

Понякога от истината боли

Лео стоеше пред черната метална врата и я чакаше.

— Здравей — каза Джени. Бузите й се изчервиха при мисълта, че се беше самопоканила.

Лео си играеше с ключалката на вратата. Той кимна към колелото, опряно на металните боклукчийски кофи при входа.

— Баща ми го кара из парка по няколко пъти всяка сутрин. Той е в доста добра форма за възрастта си.

Джени дори и не беше чувала Лео да споменава баща си. Винаги си го беше представяла без баща и сам в огромния розово-бял апартамент на майка му на Парк авеню. Представяше си го отпуснат пред телевизора да реше онова разглезено куче със златна четка, докато майка му беше навън и си харчеше милионите, които беше получила след споразумението за развод, за дизайнерски якета за кучето и вечери с по-млади мъже.

— Хей, хора, вкъщи съм — извика Лео в апартамента, след като отвори вратата. — Насам — каза той на Джени, като взе черното й яке и го закачи върху неговото. — Ела.

Джени го последва надолу по тъмния, тесен коридор. Апартаментът миришеше на застояли пуканки и почистващи препарати. Бялата боя по стените се беше напукала и се лющеше, а обикновената червеникава черга беше захабена и прашна. Тя й напомняше за нейната къща — само лоши неща.

— Мамо, татко, това е Дженифър, момичето, за което ви разказвах.

Джени провеси нос до новите си червени велурени ретро маратонки „Стив Мадън“, когато видя господин и госпожа Беренсен. Те носеха еднакви сиви работни костюми и ядяха пуканки от микровълновата фурна, а краката им бяха опънати на масичка за кафе, направена от палмово дърво и със стъклено покритие, докато гледаха телевизия в малкия, мрачен хол. Госпожа Беренсен беше дребна жена, с къса побеляла коса и светлосини очи, а около тях имаше леки бръчки от смях. Господин Беренсен беше поне на осемдесет, с побеляла коса, дълги, кокалести крайници и загоряло, сурово лице. И двамата бяха толкова слаби, че изглеждаха, като че ли карат само на пуканки и вода.

— Наистина се радвам да се… запознаем — заговори Джени неуверено. Тя пристъпи напред, за да се здрависа с тях.

— О, не си някоя кукла — заяви госпожа Беренсен.

— Ние гледахме един стар филм за Джеймс Бонд — каза господин Беренсен. — Седнете и гледайте, ако искате — измърмори той, докато се настаняваше на червеникавото канапе от велур, за да им направи място. Джени не знаеше как беше възможно той да обикаля парка на колело. Изглеждаше, като че ли ще се прекатури и ще умре точно там.

— Няма нужда. — И Лео докосна Джени по рамото. — Ела, ще ти покажа моята стая.

Тя прехапа устна и го последва в съседната стая. Мразеше се за това, че се чувстваше разочарована. Защо трябваше да й пука, че Лео не е принц, който живее в изключителна сграда с портиер на Парк авеню?

Защото едно момче трябваше да притежава нещо повече от готин характер и симпатичен зъб, щръкнал напред!

Стаята на Лео беше дори по-депресираща от останалата част от апартамента. Имаше едно-единствено легло, приближено към стената, с някаква изкуствена жълто-зеленикава карирана кувертюра, взета сякаш от мотел от 1979 година, обикновени бели стени, захабена кафява черга и надраскано дървено бюро с огромен „Мак“ на него. Компютърът определено беше най-новият от всичко, най-скъпото нещо, което семейство Беренсен имаха.

Джени се настани на края на леглото и кихна доста силно. От цялата тази обстановка беше получила алергична реакция.

Кой не би получил?

Лео седна на твърдия си стол зад дървеното бюро и раздвижи мишката, докато компютърът заработи.

— Това правя през повечето време, когато не съм на училище или с теб.

— О? — Джени се чудеше дали той няма да й покаже някой странен чат, в който влиза, за да се представя за някой друг.

— Ела тук и ще ти покажа.

Тя стана неохотно и отиде да погледне, като очакваше, че трябва да прочете няколко досадни имейли. Вместо това тя видя една картина, точно копие на „Рожден ден“ на Марк Шагал с няколко леки щрихи, които бяха от Лео.

— Ти ли направи това? — попита Джени, когато намери сили да проговори. Беше много добро.

— Да, но все още не е завършена. Трябва да направя нещо по стъклото на прозореца. Някак си е твърде мрачен. — Той започна да отваря менюто с палитрата цветове и техниките за светлосенки. — Мога да го подсиля със златисто… — И той погледна Джени. — Какво мислиш?

Джени отново отиде до леглото, защото нямаше друго място, където да седне. Тя се полюля няколко пъти в опит да проясни ума си.

— Наистина мислех, че живееш в онзи прекрасен апартамент на Парк авеню. Мислех, че Дафни е твое куче. — Тя спря да се люлее на леглото, погледна надолу към чергата и преглътна.

— Предполагам, че донякъде аз исках да мислиш това. Затова те заведох там.

Джени вдигна поглед. Той вече не изглеждаше чак толкова ослепителен и красив, свлечен на стола си в противната му стая.

— Но Елиз каза, че е чула, че си бил на благотворителна вечер във „Фрик“. И онова хубаво кожено яке… — И тя пъхна ръце под бедрата си. — Мислех, че живееш там — повтори тя.

Лео поклати глава.

— Разхождам Хенри за госпожа Т след училище. Тя ме кани на мероприятия като вечери във „Фрик“ и ми дава членски карти за музеи, защото знае, че харесвам изкуството, а и нейните деца са вече големи. Доста мило от нейна страна, всъщност.

Джени кимна. Защо беше толкова трудно да приеме това, което вече знаеше? Лео беше просто едно обикновено момче, което разхождаше кучета след училище.

И имаше наистина възрастни родители и живееше в наистина тъмен, депресиращ апартамент. Да, беше запален по изкуството, както и тя, но трябваше да има и още… нещо.

Изведнъж тя скокна от леглото и се протегна за телефона.

— Хайде да правим нещо лудо и романтично! Може да откраднем бутилка вино от родителите ти и да отидем в парка, да седнем под звездите и да се напием!

Лео погледна поразен.

— Може би ти си тайнственото момиче — отбеляза той с объркана усмивка. — Моите родители нямат никакво вино и освен това утре сме на училище. Трябва да сготвя вечеря и да си напиша домашното. Добре дошла си да останеш и да вечеряш с нас.

Вечеря със съсухрените родители на Лео, които са на хиляда години и дори не пият вино? Нямаше нищо лудо или романтично в това!

Джени не знаеше какво й става, но ако не изхвърчеше от мъничката стая на Лео скоро, щеше да избухне.

— Мисля, че трябва да си тръгвам — измрънка тя, като на практика се затича към вратата. Лицето й гореше и дори не успя да се спре и да каже довиждане на родителите му. Предната врата беше само на два-три метра надолу по коридора. Тя грабна палтото си, вече нетърпелива да усети хладния въздух на бузите си и успокояващото пътуване с автобуса из града.

— Чакай — чу тя Лео да вика след нея, но вече си беше отишла.

Елиз й беше казала да разбере дали истинският Лео беше някой, когото тя би харесала. Сега тя имаше отговора.

И той не беше приятен.