Така ми харесва

Как да не разговаряш с човека, с когото не говориш по принцип

След срещата на редакция „Ранкър“ Ванеса Ейбрамс излетя през вратата на „Констънс Билард“ и се втурна надолу по стълбите. Нямаше коса, която да се развее на гърба й и да подскача красиво на раменете й, защото ходеше с бръсната глава. И нямаше защо да се притеснява, че ще си изкълчи глезена заради високите токчета, защото никога не носеше такива. Всъщност тя никога не носеше обувки, само ботуши. Много големи, със стоманена пластина отпред.

Причината Ванеса да бърза толкова бе, че Руби й беше дала списък с разни стоки от магазина за здравословна храна, които да купи на път от училище към вкъщи. Тя наистина трябваше да го направи и да се прибере преди родителите й да пристигнат, в случай че беше забравила някаква следа от заснемането на филма и те я разкриеха.

Почти в края на стълбите тя едва не връхлетя на последния човек, когото очакваше да види. Дан, нейното бивше гадже и най-добър приятел. Неговата светлокестенява коса бе прилежно сресана и имаше дълги бакенбарди, които очертаваха голямата му челюст. Той носеше сив костюм, който изглеждаше френски и доста скъп. Това не беше същото момче, което преди подстригваше косата си, когато вече не можеше да вижда, и който носеше същия чифт кафяви кадифени панталони, докато не се протриеха и на коленете не се появяха дупки.

Ванеса пристегна черните си вълнени апрески и скръсти ръце пред гърдите си.

— Здравей.

Защо, по дяволите, си тук?

— Здрасти — отвърна Дан. — Ами, чакам Джени — обясни той. — Днес получих работа. Исках да й кажа за това.

— Радвам се за теб.

Ванеса изчака Дан да каже още нещо. Той си оставаше човекът, който й беше изневерил с онази мръсница Мистъри и който напълно се беше продал, за да стане известен. Поне можеше да се извини за това.

Дан се вцепени, очите му шареха ту към нея, ту към училищните врати и обратно. Ванеса можеше да се закълне, че той умираше да й каже за новата работа, но нямаше да му достави удоволствието да го попита.

Тя извади тубичка вазелин от джоба на черното си яке и сложи малко на устните си. Той доста приличаше на онзи гланц за устни, който имаше.

— Видях сестра ти вътре да разговаря с учителя по приложни изкуства. Ще излезе след минута.

— Е, какво ново? — попита Дан, тъй като тя се готвеше да тръгва.

Ванеса подозираше, че той пита просто така, така че щеше да му отговори какво става, а след това той можеше да й разкаже за това как е бил номиниран за наградата „Пулицър“ или други подобни.

— Родителите ми идват в града тази вечер — отвърна тя, поддавайки се малко. — Знаеш колко голямо удоволствие ми доставя това — добави тя, а след това си пожела да не го беше казвала. Не беше добре да си припомнят, че знаеха всичко един за друг, а вече не си говореха. — Както и да е. Довиждане.

— Да. — Дан вдигна ръка и й даде голяма целувка, малко фалшива и измъчена, тъй като никога не беше знаел как се прави, докато не започна да ходи на модни ревюта с агенти, които изпращаха въздушни целувки, и с известни чудати поетеси повлекани. — Радвам се, че те видях.

„И аз се радвам да те видя, глупако“, отвърна Ванеса тихо, като закрачи към Лексингтън авеню, за да хване метрото до Уилямсбърг.

Всъщност беше хубаво да види Дан, защото й се искаше да му разкаже повече. Искаше да му каже как нейните родители с непрестанното: „Ние сме художници, вижте ни как творим“, пречеха на всеки етап от творчеството й. Как те дори и не знаеха, че тя правеше филми, въпреки че като цяло това й доставяше най-голямо удоволствие. Затова, че те дори не знаеха, че беше приета по-рано в Нюйоркския университет само заради потенциала й в изкуството. И как те нямаше да разберат, по време на двуседмичния си престой, че дрешникът в стаята й бе пълен с филмово оборудване и нейните любими стари видеофилми. Може да звучи иронично, но Руби — детето, което така и не отиде в колеж, носеше кожени панталони през цялото време, въпреки че беше вегетарианка, и свиреше на китара в една чудата, шумна банда, съставена почти изцяло от момчета, в един гараж — беше творческото дете, любимката.

Мдааа. Дан нямаше да схване нищо от това. Така де, ако бяха продължили да говорят.

Като пристигна в Уилямсбърг, тя се забърза от метрото към магазина за биологични продукти, който беше след няколко пресечки. Соя, моцарела, лазаня без брашно, вегетарианска кайма… прочете тя от списъка, който Руби й бе дала. Тази вечер щеше да й направи прословутата лазаня със сос от соя и вегетарианска кайма в чест на пристигането на нейните родители. Още нещо разграничаваше Ванеса. Тя ядеше месо, докато Руби и родителите й бяха вегетарианци.

Ванеса извади един пакет вегетарианска кайма от хладилника в магазина. „Дори не изглеждаш като храна“ — каза тя, хвърляйки го в пазарската кошница. Поклати глава и се усмихна горчиво на път към сектора с продукти без брашно. Баща й винаги говореше на неодушевени предмети. Това беше част от цялата му смахната загадъчност на художник. Но Ванеса все още не беше художник и ако тя не намереше някой, с когото да поговори, освен пакет вегетарианско месо, чийто вкус дори не харесваше, то тя би била по-зле и от смахната — просто щеше да полудее.

— Защо не излезеш с приятелите си? — Руби я питаше винаги, когато Ванеса определено изглеждаше тъжна, озлобена и самотна. А тя винаги приемаше този въпрос по същия начин като другия: „Защо не се обличаш в някакъв друг цвят, освен в черно?“. Защото за нея черното беше цвят — единственият цвят. Точно както Дан беше единственият й приятел. Щеше да бъде странно, когато родителите й попитат за него и още по-странно, че нямаше с кого да прекарва ваканцията си.

Освен… освен ако не си намери някой, с когото да го направи.