Така ми харесва

Б усеща първия изблик на сестрински чувства

— Толкова е прекрасно да те видя отново у дома — възкликна майката на Блеър, когато тя излезе от асансьора, като дърпаше пътните си чанти „Луи Вюитон“. Муки, кучето на Арън, замаха опашка към нея и отърка дупето си о коленете й.

— Разкарай се — изсъска Блеър под носа си, въпреки че се радваше, че си е у дома. Тя съблече палтото си и го хвърли на старинното канапе в ъгъла на фоайето. — Здрасти, мамо.

Къде е Кити Минки?

Елинор пристъпи и целуна Блеър шумно. После й подаде телефона.

— Баща ти, скъпа. Тъкмо водехме най-приятния разговор.

Доколкото й бе известно, родителите й не бяха разговаряли един с друг — цивилизовано — от около година.

— Татко? — каза тя, като пое телефона.

— Блеър, меченцето ми — чу се радостният, пропит от вино глас на баща й, който се пренесе по въздуха от замъка му във Франция. — Как беше?

— Ами, горе-долу — отвърна Блеър.

— Все още нямаш новини от „Йейл“, нали?

— Не. — Блеър не беше дала ни най-малък повод на баща си да мисли, че шансовете й за „Йейл“ — училището, в което беше учил той, — бяха почти сто процента нулеви. Тя се движеше по коридора към старата си стая и застана на прага. — Все още не.

— Добре. Бъди добра с майка си. Тя доста е пораснала май, а?

— Предполагам. — Блеър влезе в стаята и седна на пода. — Липсваш ми, татко.

— И ти ми липсваш, Блеър — каза баща й преди да затвори.

— Е, какво мислиш? — Майка й влезе в стаята и застана зад нея, дишайки тежко. Коремът й изглежда се беше увеличил с около дванадесет инча, докато Блеър я нямаше, но лицето й бе с приятен бронзов загар от пътуването до Хавайските острови и тя изглеждаше доста добре в тъмнозеленикаво-черната рокля за бременни на Даян фон Фюрстенберг. Дори черната й кадифена панделка за коса не изглеждаше толкова зле.

Блеър се опита да се усмихне от мястото на пода в средата на стаята, където седеше, скръстила крака.

— Изглеждаш добре.

— Не, имам предвид стаята.

Блеър сви рамене и премина отново да разгледа стаята. Познатите й перленобели стени бяха пребоядисани в най-бледото жълто-зелено, със зелено стъбло целина и един ред маргаритки от шаблони. Вместо розовия й ориенталски килим имаше кремавожълта рошава черга, която покриваше пода. В ъгъла имаше плетена бебешка люлка, покрита с бяла дантела, а вътре имаше сгънато жълто одеяло, избродирано сложно с бели маргаритки. Покрай далечната стена имаше масичка за преобличане и един гардероб, и двете оцветени в бледожълто. Вдясно на Блеър имаше дървен люлеещ се стол с маргаритки, бродирани на облегалката. Кити Минки, нейната котка, лежеше свита на кълбо на една възглавница на стола, дълбоко заспала.

Майка й пристъпи към гардероба и зарови из шкафчетата.

— Искахме да сложим монограм на всички мебели, но все още не сме решили за името. — И тя се усмихна лъчезарно на Блеър. — Баща ти предлага ти да измислиш името. Винаги си била толкова творчески настроена, скъпа. Мисля, че е страхотна идея!

— Аз? — пребледня Блеър. Това бебе нямаше нищо общо с нея. Защо, за бога, биха искали тя да го кръсти?

— Не се притеснявай, ако избереш еврейско име или каквото и да е, Сайръс не го е грижа. Просто искаме хубаво име. — Майка й я окуражи с усмивка. — И не бързай. Помисли за известно време. — Тя отиде до бебешката люлка, извади жълтото одеяло на маргаритки и го сгъна наново. — Сайръс и аз ще ходим в „Клуб 21“, за да дегустираме вина. Кажи на Миртъл какво искаш за вечеря и тя ще ти приготви нещо. — Тя се наведе да целуне Блеър по главата. — Просто едно хубаво име — повтори, преди да излезе от стаята.

Блеър остана там, където беше, размишлявайки за цветната схема и за новата й роля на голямата сестра, кръстница на бебета. Стаята й дори не миришеше като преди. Миришеше на ново — ново и изпълнено с обещания.

— Аз настоявах за името Дейзи15 — каза Арън, влизайки бавно в стаята, облечен само с оръфани, спортни боксери от „Харвард“ и нищо друго. Неговите съвсем малки сплъстени кичури бяха пораснали отново покрай ушите, а голите му гърди бяха хванали тен от седмицата на Хаваите. Щеше да изглежда добре, ако не беше толкова досаден.

— Как беше на Хавайските острови? — попита Блеър, въпреки че не я интересуваше много.

Тъмните очи на Арън се опулиха развълнувано.

— Много по-добре, отколкото очаквах. Срещнах едно момиче, което е дори по-голяма вегетарианка от мен. Родителите й са бежанци от Хаити. Учи в „Бъркли“. Тя ме научи да карам сърф. Имахме и някои скучни моменти.

Блеър надигна вежди, за да покаже, че не е впечатлена.

— Но сега си отново тук — отбеляза тя.

Той кимна.

— Е, какво мислиш за Дейзи за име на детето?

Тя сбърчи нос.

— Хм, харвардско момче, това е прекалено очевидно. — Тя завъртя рубинения си пръстен отново и отново на пръста си. — Как каза, че беше името на онова момиче от Хаити?

Арън се намръщи.

— Йейл. Тя каза, че много хора го произнасят „Йе — ел“ или нещо такова, но тя го произнася точно като училището „Йейл“.

— „Йейл“ — Блеър спря да си върти пръстена, като ъгълчетата на устата й се изтеглиха в усмивка. — „Йейл“.

Разбира се.