Така ми харесва

Д избягва очевидното с Е

— Не мога да повярвам, че си сложи ръцете там — извика Джени и сбърчи нос, докато Лео разбъркваше сурови яйца, масло, захар, брашно и какао на прах с голи ръце. Идеята да приготвят шоколадови сладки беше негова, но, разбира се, трябваше да ги направят в нейната къща, а не в неговата. Джени не знаеше кога въобще щеше да види неговия дом.

— Майка ми ме научи. Това е единственият начин наистина да се омеси тестото, без да използваш бъркалка. — Ръкавите на карираната в червено и бяло риза на Лео бяха навити до лактите му и той си прехапваше долната устна в момента на концентрация — напълно прелестна картина, — докато ръцете му обработваха сместа в огромната керамична купа.

— О — отвърна Джени, докато пресяваше друга чаша брашно. — Майка ти обича ли да готви? — Който и да живееше в онази прекрасна сграда на Парк авеню, трябва да имаше готвач на пълен работен ден.

— Горе-долу. Обича да прави предимно шоколадови сладки.

Аха. Ясно. Готвенето беше просто друго хоби, като обличането на нейното куче в дизайнерски дрехи и лифтинга с ботокс на лицето й.

Лео взе малко от сладкото тесто с пръст и го поднесе към Джени.

— Искаш ли да опиташ?

Тя беше толкова обзета от мисълта за майка му, която пече шоколадови сладки във вечерта на готвачите, че отвори уста и облиза пръста му.

О!

— Упс. Предполагам, че прекъсвам нещо — обади се Елиз от прага на кухнята. — Толкова сте сладки — добави тя фалшиво.

Звънецът на долния етаж беше иззвънял само преди няколко минути, но Джени бе толкова ангажирана с уменията на Лео да прави сладки, че напълно беше забравила за приятелката си. Тя взе дървената лъжица, с която искаше да разбърка шоколадовото тесто.

— Искаш ли да опиташ?

Елиз набръчка носа си.

— Не. Ще почакам да се изпекат. Дан вкъщи ли е?

Джени сви рамене. Не беше забелязала да е излизал.

— Почти съм сигурна, че е тук, защото май надушвам цигарен дим.

Елиз се запъти по коридора към стаята на Дан.

— Викни ме, когато сладките са готови.

Дан си лежеше в леглото, като се опитваше да намери синоним на желая, който да се римува с часовник. Не беше стигнал много далече.

— Мога ли да вляза? — попита Елиз пред вратата.

— Разбира се. — Дан седна и затвори малката черна тетрадка, в която пишеше. Елиз носеше черен пуловер с яка, който й придаваше сериозен вид и я караше да изглежда някак си по-възрастна.

— Какво става?

— Нищо. — Тя седна на края на леглото. — Какво пишеш?

Дан скочи от леглото и хвърли тетрадката на бюрото си. Той напипа кутията „Кемъл“ и запали една цигара, вдиша дълбоко и счупи кибритената клечка.

— Бързо, кажи дума, която се римува с часовник.

— Тиктакник — изстреля Елиз бързо.

Дан се втренчи в нея.

— Но това не е истинска дума. Не означава нищо, ако не е в словосъчетанието „тик-так“.

— Ами не, предполагам, че си прав. — Тя стана и отиде до бюрото му, извисявайки се с десетина сантиметра над него. Височината й определено я правеше да изглежда по-възрастна. А така също и начинът й на обличане — тениска, прибрана спретнато в дънките й, с колан и пуловер, закопчан от горе до долу. Вместо да бъде превзета, от нея бликаше увереност, като че ли казваше: „Аз съм жена и това е начинът да го покажа.“

Тя прелисти една от тетрадките му.

— Значи тук си записваш творенията, така ли?

Първата реакция на Дан беше да грабне тетрадката от ръцете й, но Елиз не беше Ванеса. Тя нямаше да се присмива на малките му стихотворения или да го кара да изпрати някое от по-добрите на известно списание.

— Да. Аз не харесвам да работя на компютър, защото понякога може да изтрия неща, които по-късно да ми потрябват.

Елиз кимна и запрелиства страниците.

— Ей, донесох ти нещо. — Дан отвори черната си куриерска чанта, която винаги носеше, и извади книга за упражнения за писане, която беше купил за Елиз по-рано през деня. — Като благодарност за бисквитите.

Елиз взе книгата и започна да я разглежда.

— Уау, това е като домашно. Като че ли вече нямам достатъчно.

— Не, определено не е — каза Дан, взе книгата и обърна на едно от упражненията. — Избягвай очевидното. Направи списък на всички клишета, които някога си чувал, и никога не ги използвай в писането си. — Той погледна нагоре. — Виждаш ли? Забавно е!

Елиз го погледна като че ли беше полудял.

— Предполагам, че е по-забавно, отколкото да гледаш най-добрата си приятелка да облизва шоколадовата смес за сладки от пръстите на гаджето си. — Тя взе химикалка и обърна на празна страница в една от черните тетрадки на Дан. — И все пак, какво точно означава клише?

На Дан му се нравеше това, че Елиз не се срамуваше от невежеството си.

— Знаеш, например „любов от пръв поглед“ или „твърд като скала“ или „сляп като прилеп“. Всички онези неща, дето си чувала хиляди пъти.

— Ъъъ. — Тя седна на леглото и записа нещо. После подаде тетрадката на Дан. — Сега е твой ред.

Той щеше да запише „Каквото идва, си отива“, когато видя какво беше написала тя: „Защо ме целуна на улицата днес?“.

Той угаси цигарата си в пепелника и грабна химикалката, като едва успокои пръстите си: „Заради бисквитите — написа той. — И заради хляба.“ Всъщност не знаеше защо я беше целунал. Беше спонтанно. Той отново върна тетрадката и Елиз прочете написаното, без да поглежда нагоре. След това написа нещо отдолу и отново му върна тетрадката. „Ще ме целунеш ли пак?“

Дан отиде до вратата и я затвори напълно. Той хвърли тетрадката на леглото и се обърна към Елиз, целувайки я силно по устните, докато й изваждаше тениската от дънките.

Тя издаде лек вик и направи крачка назад. Дан я остави. Изведнъж тя не изглеждаше вече толкова възрастна. Сините й очи бяха широко отворени, а усмивката й бе не толкова усмивка, колкото ужасена гримаса.

— Съжалявам.

— Няма проблем — каза тя, по-скоро на себе си, отколкото на него. — Добре съм.

Дан забеляза леки бебешки тлъстини да изскачат извън колана на дънките й. Тя видя, че той гледаше натам и бързо вкара тениската си обратно.

„Глупак“ — сам се нахока Дан. Елиз беше само на четиринадесет, а той бе почти на осемнадесет. Той беше по-лош дори от някой гадняр. Пълен загубеняк.

Елиз все още стоеше там, в очакване отново да я целуне и изведнъж той изпита яд към нея, защото това всъщност би било добра идея.

Той се обърна и седна пред компютъра, като движеше мишката насам-натам.

— Мисля, че сладките вече са готови — каза й той грубо.

Елиз остана на място, а Дан започна да си проверява имейла. Той остана с гръб към нея, докато най-накрая не я чу да тръгва към вратата.

— Мислех, че искаш да сме гаджета — измрънка тя, а в гърлото й напираха сълзи. Миг по-късно Дан чу как външната врата на апартамента се хлопна.

Той взе тетрадката си и обърна на нова страница. „Заради бисквитите и заради хляба“ — написа той и спря.

Беше малко трудно да се почувства вдъхновен.