Така ми харесва

Д изпраща още писма по реката

На втория си работен ден Дан дори и не се опита да намери пощата. Вместо това той стоеше на ръба на кея и изхвърляше в река Хъдсън едно по едно всичките шест писма от кутията на Зиг Касъл. Едно от писмата беше адресирано до Мистъри Крац чрез Ръсти Клайн, което предизвика у Дан самодоволно изражение. Всичко, което знаеше, беше, че Мистъри бе страшно известна по цял свят и дори имаше вероятност да получи писмото на някой бряг на остров Сардиния, където може би рецитираше на група пияни рибари.

Той се вгледа в кафявата пенлива вода, замислен за всички момичета, с които някога си беше имал работа. Серена, Ванеса, Мистъри и Елиз. Не с всички беше минало толкова добре, особено онзи последен епизод с Елиз. Но следващата година той щеше да бъде в „Браун“ или в „У. Мас“ или в който и да е колеж, където го приемат, и винаги щеше да носи със себе си четири различни преживявания, с четири напълно различни момичета. Не беше ли всичко това в името на амбицията му да бъде писател — да има преживявания и след това да ги подреди в смислени думи? Както и да е, нещо подобно. Той беше публикуван писател. Знаеше какво иска да прави с живота си. Този факт беше много повече от това, което биха казали повечето хора на неговата възраст. Така че какво го караше да се чувства така… смахнато? Изглеждаше, като че ли постоянно търсеше и търсеше, и търсеше нещо.

Зиг Касъл го беше помолил да купи някакъв специален вид оризова хартия в един магазин в Чайнатаун веднага, щом приключеше с пощата, така че, след като допуши петата си цигара „Кемъл“, Дан се запъти към Западна 4-та улица и оттам взе метрото за центъра.

Валеше слабо и уличните търговци на Канала продаваха с разпънати чадъри от изкуствена мушама и носеха от онези дъждобрани за еднократна употреба, които само отчаяните туристи обличаха при неочакван порой. Дан се промуши през широките, но претъпкани улици, като изобщо не бързаше. Във въздуха се носеше миризма на мокри вестници и риба от рибните пазари в Чайнатаун. Това го накара да се замисли за Ванеса. Тя беше типично перверзен тип, с лош дъх и излъчваща грозота. Това той обожаваше най-много в нея.

„Харесваше“ — напомни си Дан. Как можеше да твърдиш, че обичаш нещо в някого, след като вече не говориш с него?

Той спря и се загледа в един търговец, който показваше розова пластмасова играчка на батерии с форма на летяща чиния и три малки японки, които сядаха отгоре й, въртяха я и пускаха някаква японска поп песен, която звучеше забързано като Sugar Daddy, групата на сестрата на Ванеса. Играчката беше подходяща за Ванеса, защото с нея тя би могла да започне един от филмите си. Тя щеше да увеличи размера на летящата чиния и тогава да премине на някакво момиче, което танцува само в клуб. Ванеса твореше с изображения, както Дан го правеше с думи.

Той мина надолу по „Бродуей“ към „Пърл Ривър Март“, огромен магазин, който доставяше всичко — от пластмасови статуйки на Буда до гумени ботуши. Откри оризова хартия, доближаваща се най=много до любимото понятие на Зигфрид Касъл за супертънка, супер мека и невъзможна за рязане, след което се отправи обратно към Канала при търговеца с розовата летяща чиния.

— Бих желал да купя тази, моля.

— Имам нова тук — каза мъжът и се наведе, за да извади една зелена летяща чиния изпод масата. А розовата продължаваше да се върти.

— Не, искам тази — настоя Дан, посочвайки розовата. Розовото въобще не беше цветът на Ванеса, така че щеше да улови смешната страна, а и поне знаеше, че ще проработи.

— Два долара — каза мъжът, въпреки че на табелата с цената на масата пишеше три долара. — На разпродажба е.

Дан подаде част от рестото на Зиг Касъл от оризовата хартия. Неговият шеф беше такъв смотаняк, затова изпитваше задоволство при всеки удобен случай да го прецака.

— Приятен ден. — Мъжът му подаде светлосиня найлонова торба с розовата играчка в нея. Дан беше напълно убеден, че наблизо има поща, някъде към Боуъри Стрийт, само на няколко пресечки надолу. Той можеше да изпрати пакета на Ванеса по пощата оттам, преди да вземе метрото, за да се върне на работа.

Смешно, но той никога не се беше сещал да изпрати писмата на „Ред летър“ оттам!

Зиг Касъл беше подчертал, че иска оризовата хартия преди обяд, но по-важното беше Ванеса да получи нейната летяща чиния. Така реши той. Беше безапелационен.

— Изпратете го утре — каза той на служителя на гишето в пощата и му подаде облепената с тиксо кутия. — Важно е.