Така ми харесва

Л оценява хубава изкуствена кожа

Ето къде беше. Джени прелетя през училищните стълби. Лео, съкратено от Леонардо, олицетворение на Леонардо да Винчи, който бе велик, ако не най-великият художник по нейно мнение, нейният Лео я чакаше след училище като примерно гадже, най-доброто. Твърде висок и рус, с весели сини очи, сладък преден зъб, издаден напред, и тежка походка. И той беше неин, само неин!

— Виж, това е брат ти — чу тя най-добрата си приятелка, Елиз Уелс, да казва зад гърба й, докато се отправяше към Лео. Само на няколко крачки стоеше Дан, прегърбен и с ръце в джобовете, като че ли тя отново беше на десет години и той чакаше да я вземе.

Джени стоеше на пръсти и целуваше Лео по бузата, а Дан ги наблюдаваше.

— Здрасти — прошепна тя в ухото на Лео, чувствайки се напълно зряла. За късмет целият й клас, не, цялото училище в момента ги гледаше завистливо.

— Толкова си топла — измърмори Лео, поемайки малката й ръка в своята огромна и грубовата лапа. Без да иска, китката му доближи гърдата й и тя се изчерви.

Джени Хъмфри бе малка, най-ниското момиче в нейния девети клас, но имаше най-големите гърди в цялото училище или може би в целия свят. Те бяха толкова големи и дори беше обмисляла да ги намали чрез операция, но след като премисли, реши, че те са част от нея, от това, което е, така че реши да ги остави такива. Но след като бе живяла с тях цели четиринадесет години, бе свикнала хората да се блъскат в гърдите й инцидентно, защото те бяха издадени доста напред, но Лео все още не знаеше как точно да се справи с тях.

Определено не знаеше.

— Е, какво искаш да правим? — попита той, с едва доловим глас. Първоначално Джени имаше проблем да го разбира какво говори, тъй като през повечето време той шепнеше и предпочиташе имейлите пред телефона. Но когато се сетеше за това, на нея всъщност й харесваше, че най-вероятно никой не успяваше да чуе какво й казва Лео. Като че ли те двамата имаха свой собствен език. И това правеше Лео да изглежда по-тревожен и загадъчен, като някой с тъмно минало.

Дан бе чувал доста за Лео Беренсен, момчето, с което Джени се бе запознала онлайн, но никога не го бе виждал. Той отиде към тях и се представи.

— Значи си второкурсник, а? В „Смейл“? Чувам, че графичният дизайн е на добро ниво там.

— Да — отвърна Лео тихо, а очите му се плъзнаха бегло по лицето на Дан. Джени увисна на ръката му и се усмихна радостно, като че ли той току-що бе спасил света с думите си. — При това на много добро ниво.

— Страхотно.

Дан бе леко раздразнен, че си беше навлякъл неприятности, чакайки Джени след училище, за да й се похвали за стажантството си в „Ред летър“, а се беше натъкнал на русия малоумник.

— Извинявам се, че трябва да ви прекъсна, хора, но не може ли да отидем някъде? — Извън техния малък кръг долетя умолителният призив на Елиз Уелс. Нейните гъсти, руси къдрици бяха прибрани зад студените й, зачервени уши. — Започва да ми става много студено.

Това изобщо не бе учудващо, след като сивата й плисирана униформена пола бе повдигната толкова високо, че едва покриваше задните й части. Елиз винаги се носеше като готина първокурсничка и в същото време приличаше на евтина уличница, но в последно време в стила й имаше повече от второто.

— Хайде да вземем автобуса през града и да отидем заедно вкъщи — изчурулика Джени щастливо. Тя никога не се беше чувствала толкова… търсена през целия си живот. — Може би татко ще е вкъщи. Той няма търпение да се запознае с теб — каза тя на Лео.

Дан се подсмихна, като ги последва по Пето авеню към 96-та улица. Най-вероятно баща им щеше да схруска Лео за обяд.

Елиз вървеше до него. Дръпнала бе ръкавите на розовия си пуловер, за да й топлят на ръцете.

— Хей, значи си истински поет, а? — попита тя, когато автобусът спря и те се качиха.

Джени и Лео вече седяха един до друг и държаха ръцете си. Дан се намести на една седалка точно зад тях и Елиз седна до него.

— Мразя творческото писане. Нашият учител преподава така, като че ли всеки е пълен с идеи, а ние просто трябва да ги запишем. Но всеки път, когато имаме писмена задача, в клас нищо не ми идва наум. Знаеш как е, напи?

Дан не знаеше. За него такива писмени задачи в клас си бяха божия благодат. Той бе толкова пълен с идеи, че не му стигаше време да ги запише всичките. Все пак бе ободряващо да разговаря с някой, който го счита за истински поет.

— Всъщност, току-що разбрах, че ще карам стаж в „Ред летър“ по време на пролетната ваканция. Доста се вълнувам за това. Имам предвид, че тези стажантски курсове са доста трудни за изкарване.

Елиз надигна глава и притисна устни.

— Ред какво?

— Нали знаеш, „Ред летър“. Това е най-известното авангардно списание на света, което излиза веднъж на три месеца.

— О — Елиз го погледна отстрани, като че ли искаше да провери дали изглеждаше по-готин в профил.

Той като че ли наистина беше, особено с новите си бакенбарди, които бяха в крак с модата.

— Мога ли да прочета някои от твоите стихотворения? — попита тя нахално.

Когато чу това, Джени се обърна. Така значи, Елиз флиртуваше с нейния брат. Тя погледна към Лео и помисли дали да не му пошушне нещо за това, но Лео не беше човек, който си пада по клюките.

Можете ли да кажете буква по буква с-к-у-ч-е-н?

Но тогава Лео я изненада, като се наведе и й пошушна на ухото:

— Виждаш ли палтото, което носи онази жена срещу теб? Изкуствено е, но човек може да познае, че е „Дж. Мендел“, съдейки по цвета. Повечето изкуствени палта се правят в един цвят, но истинската кожа от норка я има в различни цветове. „Дж. Мендел“ правят най-добрите имитации.

Джени се втренчи в палтото на жената, несигурна какво да мисли за всичко това. Беше странно за едно момче да знае толкова за изкуствената кожа. Тя все още не го беше питала какво работят родителите му. Може би бяха вносители на екзотични руски кожи или бракониери или нещо подобно.

— Но как?!

Тя се обърна, за да отговори, но Лео зяпаше неотлъчно през прозореца, докато приближаваха Сентръл парк, толкова погълнат в мислите си, че тя не пожела да го прекъсва. Вглеждайки се в тъмната вдлъбнатина в лявото му ухо, Джени се зачуди дали той не беше отчасти глух, а оттук и неговото мънкане. Тя дори откри и малък белег на врата му, който най-вероятно бе от шарка или от изстрел.

Тя стисна ръката му още по-здраво. О, колко е хубаво да имаш един Лео, един див и невероятно загадъчен Лео!