Укротяването на Шарлота

11

На третата нощ, след като палатките бяха опънати, един от арабските разузнавачи напусна лагера. Когато се върна след около час, развълнуван и мрачен каза на Патрик, че дворецът на Халиф е наблизо.

Всички от екипажа на Патрик бяха добре въоръжени. За Шарлот бе ясно, че предстоеше битка. А Патрик изглеждаше непоколебим.

— Тъй като само ще си хабя думите, ако ти кажа да останеш — обърна се той към Шарлот, чертите му изглеждаха насечени и груби на студената светлина на звездите и луната — ще яздиш с мен. Но предупреждавам те г-жа Тревърън — ако подкопаеш авторитета ми пред тези мъже с неподчинение, ще бъдеш наказана. Това, любима моя, е тържествена клетва.

Шарлот потрепери. Добре съзнаваше, че Патрик е сериозен и, че нежните му грижи към нея не ще го възпрат, ако тя би пречила на плановете му. Страхуваше се от предстоящата битка с Ахмед. В същото време обаче Шарлот едва успяваше да стои на едно място, толкова голямо бе предчувствието й за приключение.

Беше нещо като да изживееш прекрасните, романтични фантасмагории, на които се отдаваше като дете далеч в Куейд Харбър.

— Обещавам да съм добър боец — каза тя и погледна мъжете, готови да потеглят въоръжени до зъби.

— Няма ли да получа пистолет, сабя или нещо друго?

Въпросът предизвика тиха вълна от смях сред ездачите, но Патрик обърна очи и се качи на коня. След като дълго гледа Шарлот, с непредвидимо изражение той се наведе, хвана я и я метна зад себе си.

Ясно беше, че няма да получи оръжие, затова просто трябваше да разчита на ума си. Това, което би желала обаче, бе да замени изпокъсаната, мръсна, розова рокля за чифт панталони и риза.

Групата бе съставена от около двадесет и четири души, но Патрик и Шарлот заедно с двамата разузнавачи яздеха отпред, конете им се движеха почти безшумно по древните пясъци. Накрая видяха двореца, греещ като алабастър на фона на тъмното море.

Шарлот задърпа Патрик за ръкава, за да му привлече вниманието, след което прошепна:

— Ако ме повдигнеш, мога да прескоча оградата на двора пред хамама и да ви пусна да влезете през южния вход.

Патрик се обърна назад на седлото, за да я погледне, а от поведението му усети, че иска да отхвърли предложението и мислено търсеше основание за това.

— По-добра стратегия ли имаш? — настоятелно попита Шарлот. — Главният вход ще бъде заключен и охраняван. Ако се опиташ да разбиеш портата, ще заплатиш скъпо за глупостта.

Дълго я гледа смръщен, после каза.

— Аз ще прескоча стената на двора.

Шарлот въздъхна с раздразнение.

— И ще прекосиш харема? Това ще създаде шумотевица, която би била чута от тук до Коста дел Сиело.

— Права е, сър — намеси се внимателно Кочран. — Г-жа Тревърън познава обстановката там. Тя може да намери роба и фередже и да се движи, без да събуди подозрение.

Патрик стисна челюсти, гледаше гневно Шарлот докато размишляваше. Накрая кимна и каза:

— Добре. Но влезем ли веднъж, трябва да се върнеш в харема и останеш там. Той е най-сигурното място в двореца.

Шарлот си спомни страха, обхванал я при срещата с природения брат на султана в коридора пред покоите на Халиф в онази нощ и се замисли. Ахмед би обругал както властта, така и привилегията, а тъй като бе новият владетел на Риц, харемът и жените в него бяха негова собственост.

— Ще направя това, което трябва — това бяха думите, най-близки до някакво обещание, както Патрик и тя самата съзнаваше.

Гледаше я дълго време, като че ли да запомни чертите й, след това продължи да язди.

Когато приближиха стената на двора, Шарлот погледна нагоре към клоните на бряста, по който се бе покатерила, за да избяга. По онова време се надяваше повече никога да не види харема, а сега почти рискуваше живота си, за да влезе вътре.

Кочран и водачите спряха и наблюдаваха за стража, докато Патрик се приближи до стената, прехвърли Шарлот пред себе си на седлото. Целуна я дълбоко, силно, погледна я в очите и прошепна:

— За бога, внимавай.

Шарлот се усмихна смело, но не беше глупачка и също се страхуваше.

— Хвани ме здраво, да не се подхлъзна — отвърна и се изправи на гърба на коня като акробатка в цирка, а Патрик я държеше за краката.

Благославяше дните, през които с Мили се катереха нагоре-надолу по дърветата като маймунки, грациозно се прехвърли на стената и кацна там за момент гледаща втренчено към Патрик. Изпрати му въздушна целувка и се смъкна безшумно в двора.

Вътре отново спря, за да привикнат очите й. След няколко секунди вече различаваше диваните и жените, спящи на тях. Някои хъркаха, други мърмореха на сън, но никой не мърдаше.

Шарлот притегли роба и фередже от една пейка в основата на един от диваните и бързо махна съсипаната си рокля. Веднъж облякла одеждите и скрила ненужната си рокля зад висок сандък, тя тихо премина през харема към вътрешния вход.

Ако имаше пазач, Рашид или негов заместник, назначен от Ахмед, той щеше да бъде там. Шарлот трябваше да премине през този портал, а така също и през серия от коридори и през голямата зала, за да стигне до южния вход на двореца, където Патрик и другите щяха да чакат.

Сля се със сенките, едва дишаше, взираше се в коридора. Не видя никой и след като събра смелост прекрачи прага.

Само след минута силни ръце я сграбчиха, с ръка й запушиха устата. Съпротивляваше се, а нападателят й я притисна до стената на двореца, държеше я за гърлото със стоманените пръсти на лявата си ръка, а с дясната се опитваше да запали една маслена лампа.

Светлината огря лицето на Рашид. Шарлот така се успокои от този факт, че едва не припадна, въпреки че не можеше да е абсолютно сигурна, разбира се. Инстинктът обаче й подсказа, че евнухът бе лоялен към Халиф. Той може би желаеше да помогне.

— Вие! — задъхано изрече и продължаваше да държи като в окови гърлото на Шарлот.

— За бога, пусни ме. Не мога да дишам!

Неохотно Рашид я пусна, но гигантското му тяло все още беше бариера, възпираща като стените на двореца.

— Какво правиш тук? — настоятелно, но тихо запита.

Шарлот преглътна. Разбра, че няма друг избор, освен да рискува всичко и му се довери. Рашид бе много интелигентен и не би приел половин истина.

— Патрик — капитан Тревърън и неговите хора са навън, пред южния вход. Дойдоха да помогнат на Халиф.

Изражението на Рашид ни най-малко не издаваше мислите му. Шарлот чакаше умираща от напрежение. А ако бе сгрешила за лоялността на евнуха? А ако беше в съюз с Ахмед и от самото начало е участвал в заговора срещу законния султан?

Той най-после проговори:

— Аз ще отида и ще ги пусна. Ти ще останеш тук.

Успокоението на Шарлот бе равно на раздразнението й. След като бе преминала през всичко това, нямаше намерение да си стои кротка в харема, да върти палци и да изтърве цялото действие. Усмихна се и скръсти ръце.

— Не мога. Патрик очаква аз да отворя вратата. Ако ти отидеш вместо мен може да не те познае в тъмното. Носи сабя и не ще се колебае да те прободе — твърдо е решен да намери Халиф.

Ришад въздъхна и след една безкрайна пауза изсъска.

— Добре. Следвай ме и пази тишина!

Шарлот отправи лична молитва на благодарност докато следваше евнуха по каменните входове през гигантската приемна с мраморна настилка.

Часовой наблюдаваше входа. Шарлот виждаше сянката му и червения край на пурата, който пушеше. Притаи дъх, а Рашид протегна масивната си ръка, за да я спре.

Заговори караула приятелски на арабски, докато Шарлот остана в тъмното, наблюдаваше и се молеше.

Охраната се поколеба, след което му отвърна приятелски. Рашид го сграбчи отзад за врата, той изстена, свлече се на пода в несвяст.

— Уби ли го? — прошепна Шарлот докато минаваше покрай него, за да вдигне резето на външната врата.

Евнухът не отговори.

Патрик и другите веднага влязоха, а Шарлот побърза да каже:

— Това е Рашид, слугата на Халиф. Той е верен на султана.

След като стисна рамото й — обикновен жест, говорещ много — Патрик се усмихна.

— Да, добре познавам Рашид. Къде е Халиф? — Усмивката му изчезна. — Жив е, нали?

Рашид погледна измъчено, но кимна.

— Според онези, които му приготвят храната, султанът е жив. Това обаче може да не е благословия, защото Ахмед има намерение да кастрира брат си. Може вече да го е направил.

Патрик за миг затвори очи, а Шарлот наблюдаваше с интерес как нова сила го изпълваше така явно и мистично, както звездната светлина снежнобелия пясък на пустинята.

— Ела — каза Рашид. — Затворен е в най-старата част на двореца. Ще ви заведа.

Патрик кимна и извади носна кърпа от джоба си. Преди Шарлот да разбере или да може да реагира, той я хвана здраво и запуши устата й. След това дръпна един дълъг декоративен златист шнур от един гоблен на стената и бързо върза ръцете и краката й.

— Извинявам се за унижението, богиньо — каза й, докато я носеше по коридора — но това беше единственото нещо, което успях да измисля, за да не ме последваш в битката и те убият.

Шарлот се бореше, въпреки че беше безнадеждно, мислеше че ще се пръсне от раздразнение и ярост.

Рашид спря, отвори една украсена врата, усмихна се и посочи с ръка.

— Ще бъде в безопасност в този килер.

Патрик внимателно положи Шарлот вътре, потупа я по ръката, затвори вратата и я остави в непрогледната тъмнина.

В началото Шарлот бе толкова раздразнена, че не можеше да мисли, само можеше да се върти и усуква. След няколко минути осъзна безсилието на положението си. Стоеше неподвижна. Сълзи на яд се отрониха от очите й, търкулнаха се надолу до кърпата на устата й.

Общо взето разбираше, че Патрик само се бе опитал да я защити, но бе накърнил гордостта й, което нямаше лесно да му прости. Шарлот в крайна сметка бе издънка на многобройни поколения на фамилията Куейд, бе възпитана да бъде участник, а не наблюдател.

Колкото и да обичаше Патрик, щеше да си отмъсти — ако и двамата оживееха след тази нощ.

Патрик и хората му се бяха придвижили съвсем малко, когато бяха забелязани и бе вдигната тревога. Адреналинът забушува в кръвта му — нищо че бяха забелязани, нали бяха вече в двореца. Ако не беше заради Шарлот, любимата му слабост, щеше да изпита удоволствие от предстоящата битка.

Хвърли пистолет на Рашид, образуваха голям кръг, опирайки гърбовете си един о друг. Хората на Ахмед се изсипаха в откритата стая размахвайки саби и ножове.

Битката беше жестока, а на моменти изглеждаше, че численото превъзходство беше безнадеждно, но кръгът се държеше здраво. Накрая яростните атаки намаляха.

Патрик нямаше представа колко време бе изминало, но зората огряваше двореца с пурпурна светлина, когато Рашид го поведе надолу към осветената с факли галерия, водеща към килиите. Плъховете пробягваха на пресекулки пред тежката дървена врата, до която спря Рашид. Стража нямаше.

— Тук — направи тъжен жест Рашид.

Стоманен катинар бе сложен на вратата.

Патрик грабна пистолета си, внимателно се прицели, стреля и разцепи метала. Въпреки че се страхуваше от това, което би заварил когато прекрачи прага, не се поколеба.

Стаята бе малка, въздухът тежък и зловонен.

— Халиф?

Чу се стон в тъмнината. Рашид запали клечка кибрит, но светлината бе недостатъчна, трептяща, губеща се в мрака.

Патрик напрегна очи, откри приятеля си вързан за китките към ръждясали халки, забити в стената. Халиф беше бит и оставен да гладува, а може би и изтезаван. Усмивката му блесна докато Патрик го развързваше.

— Винаги си се появявал на време, приятелю — каза Халиф, а Патрик го хвана през кръста придържайки го.

— Не съвсем, ако съдим по вида ти — измърмори Патрик. Рашид вече бе намерил и запалил лампата и той видя, че състоянието на приятеля му бе наистина много тежко. Смесица от отчаяние и ярост надигна злъч в гърлото му. — Кочран ще се погрижи за раните ти, а през това време аз ще се разправя с брат ти.

Халиф издаде звук, който можеше да бъде взет или за изхлипване, или за смях. — На теб дължа живота си, да не говорим за мъжествеността си — с мъка говореше на Патрик, докато излизаха след Рашид от вонящата килия. — Все пак, трябва да те помоля да оставиш отмъщението на мен. Греховете на Ахмед надхвърлят стореното на мен, приятелю — той уби майка ми, Султана Валиде.

— Исусе! — Дали това бе молитва или зов, Патрик не би могъл да каже. Трябваше да събере сили, за да зададе следващия въпрос. — Какво стана с децата ти. В безопасност ли са?

Халиф се препъна, дишаше на пресекулки, тежко. — Майка ми ги скри — разбраха, че плаче. — Затова Ахмед я уби, защото не искаше да му каже къде ги е скрила. Жените ми може да са знаели, а може да са били по-слаби от Султана Валиде.

На Патрик му идваше да се разплаче, толкова силна бе болката, която чувстваше към приятеля си, но Халиф имаше нужда от силата му.

— Къде да го намеря? — попита той.

Халиф се прегъна, изпаднал в безсъзнание и Рашид се притече на помощ. Двамата го придържаха.

— Ахмед ще бъде в покоите на султана — изрече Рашид, гласът му бе дрезгав от мъка. — Всяка вечер спи с по една от жените на брат си.

Ахмед наистина беше в покоите на брат си и една жена лежеше на дивана. Той седна, премигвайки в учудване и с ужас, когато видя Рашид и Патрик да носят брат му в стаята.

Докато евнухът наместваше внимателно безжизнения султан на друг диван, Патрик извади ножа си, окървавен от битката в стаята близо до харема и се приближи до голямото легло.

— Махай се — изкрещя той на жената, която веднага изскочи изпод завивките. С ъгъла на окото си Патрик я видя да грабва робите си от земята, омота ги около голото си тяло и избяга.

Ахмед бе успял някак да възвърне самоувереността си, гневно, с предизвикателство гледаше Патрик.

— Това не те засяга. Нямаш право да се месиш.

Патрик притисна острието на ножа към гърлото на Ахмед.

— Глупости. Меся се. Всъщност, ако брат ти не бе ме помолил да те оставя на него, щях точно сега да те нарежа на тънки резенчета.

Ахмед погледна безжизнения си природен брат и сива вълна се плъзна по бронзовата му кожа.

— Ще бъде по-благородно, ако вие ми прережете гърлото! — въздъхна той.

Патрик се усмихна и каза:

— Знам.

След час Ахмед и всичките му живи поддръжници бяха затворени в малката килия, в която преди това бе затворен Халиф.

Шарлот бе спала малко в онова тясно пространство и когато се събуди, енергията й бе възстановена, а така също и яростта й. Връзването на ръцете и глезените й беше доста стегнато, а имаше и естествени нужди.

Когато вратата на килера внезапно се отвори и нахлу светлина, на Шарлот й се стори, че Патрик може да е мъртъв заедно с хората си и Рашид също. Погледна нагоре и видя лицето на Алев.

— Ето къде си била — наведе се, за да развърже кърпата, която караше Шарлот да мълчи през цялото време. — Рашид каза, че си в килера, но не каза в кой, а има около двадесет такива само в тази част на двореца.

— Видя ли капитан Тревърън? — почти извика Шарлот. Колкото и да бе ядосана на този мъж, тя не можеше да си поеме дъх, докато не узнае дали е жив или мъртъв.

Алев се усмихна, въпреки че тъгата и страха от неотдавнашните събития ясно се четяха в очите й.

— С Халиф е. Англичанинът Кочран лекува раните на султана. — После развърза Шарлот и й помогна да се изправи на крака.

Шарлот бе изненадана от нестабилността си.

— А Ахмед? Да не се разхожда на свобода?

Алев поклати глава, прегърна Шарлот през кръста за стабилност. — Ахмед и хората му, както казват слугите, са затворени в тъмницата.

Ужасна мисъл мина през ума на Шарлот, спря се, студенината на мраморния под се надигна по цялото й тяло.

— Принцовете — започна, но не можа да довърши.

Другата жена я прегърна и се усмихна не така тъжно както преди. — Всички са живи и добре, благодарение на Султана Валиде. — Алев отново помръкна. — Именно тя, султанската майка е мъртва. Ахмед я удуши пред всички нас, когато тя отказа да издаде къде са укрити принцовете.

Шарлот се срамуваше да си спомни как силно бе мразила старата жена. Сега се възхищаваше на смелостта на Султана Валиде, очите й се изпълниха със сълзи, когато си представи как са стояли безпомощни докато убиват друго човешко същество.

— Толкова много неща си преживяла, Алев — каза мило тя. Как можа да понесеш всичко това?

— Халиф е жив, а също и хубавите ми синове. Опитвам се да съм благодарна за доброто и да не мисля много за злото.

Алев заведе Шарлот в харема, където другите жени жужаха от вълнение по събитията от сутринта и новината, че Халиф е все още жив. Шарлот свали откраднатата роба и пристъпи в огромния облицован басейн, като остави водата, стоплена от мангали под пода, да облекчи болящите я мускули.

Другите я зашеметиха с въпроси, повечето от които трябваше да бъдат преведени от търпеливата Алев. Шарлот направи пълно и малко украсено описание на пътуването си по вода до Риц, а после през пустинята. Разказа колкото знаеше за спасителната операция и прибави няколко предположения.

Дадоха й хавлиени кърпи и роба, когато свърши къпането да се подсуши и облече. Докато закусваше с плодове, шербет, кафе и сирене, Алев разресваше сплетените й коси.

— Къде ще отидеш като си тръгнеш от тук? — Алев запита, а гласът й издаваше определена тъга.

— Обратно в Испания, сигурна съм — уверено отвърна Шарлот. Въпреки че все още не бе сигурна в чувствата на Патрик към нея, тя знаеше, че той никога няма да изостави „Чародейка“.

— Бяхме нападнати от пирати, когато отпътувахме оттук и корабът на Патрик бе повреден. В момента го поправят.

Алев повтори думите й на арабски, гласът й трепереше от вълнение, а скоро Шарлот вече разказваше нова случка — как пиратите бяха се качили на борда на „Чародейка“ и за последвалата битка. Когато завърши беше така изтощена, като че ли отново бе преживяла всичко.

Прозя се и Алев й посочи един диван. Скоро Шарлот се опъна и дълбоко заспа.

Рашид я събуди по някое време по-късно.

— Капитан Тревърън ви вика — начинът, по който го каза, прозвуча като че ли Господ току-що е издал единадесетата си заповед.

Шарлот се изчерви и седна.

— Така ли? — попита тя мило. — Е, съвсем сме далеч от намерението да караме господаря да чака.

Рашид присви очи, изучавайки я подозрително, но не постави под въпрос държанието й. Просто я поведе през харема и познатите коридори и накрая спря пред вратата на покоите на Халиф.

Поклони се леко, обърна се кръгом и се отдалечи.

Шарлот се помота малко из коридора, обуздавайки яда си. Имаше сметки да урежда с Патрик Тревърън.

Щеше да започне с това, че я бе вързал и хвърлил в килера. Опънала рамене, вдигнала брадичка, тя смело прекрачи прага.

Халиф лежеше на огромен кръгъл диван, гол, само с чаршаф около кръста. Голите му гърди бяха покрити с белези от побой и обгаряне, а Кочран бе бинтовал всеки един от пръстите му. Имаше дълбоки сенки под затворените му очи, а дори от другия край на стаята Шарлот виждаше, че трудно диша.

Патрик стоеше до един от прозорците с гръб към стаята, раменете му бяха неподвижни под разкъсаната и изпръскана с кръв риза.

При гледката от нараняванията на Халиф и невидимите на Патрик, Шарлот забрави за собственото си недоволство.

Тя първа отиде при Патрик, погледна го право в лицето. Изражението му бе каменно и застинало.

— Наранен ли си? — попита го и докосна ръката му.

Той подскочи. Явно не бе разбрал, че тя е до него. Лицето му бе натъртено. Имаше кръв по косата и ризата му. Поклати отрицателно глава.

— Загубих двама души в битката. Единият от тях бе едва на деветнадесет години.

Шарлот облегна глава на гърдите му и обгърна кръста му с ръце.

— Съжалявам, Патрик — каза нежно. След това дълго стояха така, без да каже нещо, опитваше се да поеме част от тъгата му, за да може товарът да бъде поделен. — Халиф ще живее ли?

Патрик погледна назад към приятеля си.

— Да. Така поне мисля. Боже Господи, Шарлот, да знаеш онзи мръсник какво го беше направил…

Шарлот вече бе направила заключения за себе си от превръзките на пръстите на Халиф и от обгарянията му по кръста, но остави Патрик да й разкаже за случилото се, защото се нуждаеше да говори за това, иначе щеше да полудее. Плачеше, докато го слушаше, но не проговори, докато той не свърши.

— Имаш нужда от почивка — обхвана с ръце лицето му. — Изтощен си.

Погледът на Патрик се отмести към Халиф.

— Не, някой трябва да го пази.

— Кочран е този някой — размишляваше Шарлот, хвана го нежно за ръка и го поведе към един диван наблизо. — Аз също ще остана. Започна да разкопчава разкъсаната му риза. — Ако Халиф се нуждае от теб, обещавам ти веднага да те събудя.

Сините очи на Патрик потъмняха от болка и огромна умора. Усмивката му бе така слаба и краткотрайна, че беглия поглед едва не разкъса сърцето на Шарлот.

— Защо винаги се чудя, като виждам какво е способен човек да причини на друг човек и то негов брат? — запита той.

Шарлот искаше да заплаче, но заради Патрик се овладя. Притисна раменете му и той седна на края на дивана.

— Забрави благословията — отвърна, като се наведе да издърпа единия после другия му ботуш.

Гласът му бе дрезгав.

— Каква благословия?

— Принцовете са спасени — Шарлот мислеше бързо, но говореше някак несвързано. — И Халиф ще се възстанови и отново ще управлява царството си. Когато се върнем в Испания, „Чародейка“ ще бъде готова и ще отпътуваме за острова ти. Освен това, мисля че ще имам бебе.

Патрик остана дълго време седнал неподвижно, а след това внезапно стисна раменете й с предишната си сила:

— Какво каза?

Шарлот се усмихна в лицето му.

— Казах, че Халиф ще се възстанови — подразни го. — Казах…

Разтърси я, макар и добронамерено.

— Носиш мое дете?

Като нямаше какво друго да прави, докато бе затворена в килера, Шарлот се бе гневила и плакала, молила и ругала, спала и сънувала, и все имаше много време да мисли. Именно през този спокоен интервал направи някои пресмятания.

— Така изглежда. Легни, Патрик.

Учудващо бе, че той се подчини, но все още държеше ръката й, за да не може да я измъкне.

— Сигурна ли си?

— Толкова колкото човек може да е сигурен. Доста съм — спря и погледна Кочран, който седеше до леглото на Халиф. — Доста съм закъсняла.

Очите на Патрик се размърдаха, макар и затворени, усмивка бе застанала на устните му.

— Бебе — каза той. Скоро след това заспа потънал в изтощение, но доста време мина, преди да отпусне ръката на Шарлот и тя я издърпа. Отиде до леглото срещу Кочран и запита мило.

— Бих ли могла с нещо да помогна?

Първият помощник я погледна, погледна към Патрик, след това се усмихна.

— С много неща. Ако седнете до Капитана, г-жо Тревърън, ще е добре за душата му. Той е добър човек, а предателството, което видя днес, остави белега си.

Шарлот погледна изцапания си спящ съпруг и си помисли, че сигурно ще умре, ако го обича дори още съвсем малко повече от сега. След това намери една възглавница, придърпа я близо до леглото на Патрик, седна до него, като държеше ръката му в своите малки ръце.

Размърда се на сън, а Шарлот се наведе и нежно докосна кокалчетата на ръката му с устни. Наблюдаваше го и се чудеше на сложността на мъжа. Беше толкова силен, толкова арогантен, твърдоглав, винаги доминираше, когато се любеха. Сега беше като дете, не му трябваше нищо друго, освен топлината на присъствието й.