Укротяването на Шарлота

13

На третата утрин, когато Шарлот седеше при Халиф, рев на стрелящи оръдия отекна из целия дворец. Войниците и слугите се втурнаха към изхода извън двореца, но въпреки че бе много обезпокоена, Шарлот не счете за наложително да побегне след тях, за да разбере какво става. Загадъчният кораб все още бе на котва в пристанището и явно най-после капитанът му бе проявил враждебността си.

Халиф не реагира така спокойно. В действителност той се изправи така рязко, че едва не свали коприните, обхващащи долната част на тялото му.

— Рашид! — изкрещя той. — Дай ми меча!

От първия залп на оръдието Рашид се изправи на входа, като че ли бранеше Гибралтар, ножът му бе готов. При думите на султана той се обърна, протест напираше в очите му, но накрая не се осмели да противоречи на господаря си.

С яростна неохота, видима чрез всяко негово движение, Рашид намери поисканото оръжие и го занесе на Халиф.

Шарлот не беше толкова смирена.

— Луд ли сте? — настоя пред султана тя, докато той поемаше медната дръжка на меча, но в същото време се олюля от слабост. — Легнете обратно в леглото и оставете на хората си да защитават двореца!

Халиф беше съвсем гол, само с парче на слабините, но или не осъзнаваше този факт, или това не го интересуваше. Черните му очи блеснаха от раздразнение. Гневно погледна Шарлот.

— Достатъчно! — изкрещя той. — Няма жена да ме командва!

Рашид се опита да се намеси, въпреки че отношението му към женския пол не бе по-различно от това на султана. Очевидно безпокоеше се за сигурността и доброто състояние на султана.

— Ваше превъзходителство…

За да не бъде оставена настрана, Шарлот размаха пръст пред лицето на Халиф.

— Няма изобщо да стигнете до двора, а да не говорим за плажа. Много сте слаб от раните.

Цветът на лицето на султана бе станал сив, лъщеше от пот само при усилието да стане от леглото и поеме меча.

— Тишина! — извика той, отново се олюля, след това запремига, като че ли погледът му се замъгли.

Шарлот скръсти ръце и зае непреклонна стойка.

— Не ми повишавайте тон — каза тя. — Няма да се примиря. — С ъгъла на окото си видя Рашид да я гледа втренчено с онемяло учудване, а оръдията продължаваха да гърмят в тягостната горещина на утрото.

— Заведи я в харема — каза Халиф на слугата, кипнал от яд. Присегна се за робата, която стоеше на пейката до леглото и едва не се строполи.

Рашид се поколеба, после се притече на помощ на султана.

— Върви — дал съм ти заповед! — изкрещя Халиф, очевидно полагаше огромни усилия да се задържи на крака. Ако не искаш да отидеш при брат ми и неговите хора в тъмницата, ще правиш каквото ти казвам!

Евнухът погледна гневно Шарлот, грабна я за ръката и я поведе към коридора.

— Не мога да го оставя без охрана. Направи това, което султанът иска. Иди в харема. Там ще бъдеш в по-голяма безопасност.

Нещо удари външната стена на двореца с разтърсващ удар. Шарлот преглътна отказа, който бе приготвила мислено. Харемът ни най-малко не бе мястото, в което искаше да бъде, особено ако нападателите успееха да срутят стените, но всяко оспорване би пропиляло ценно време.

Вежливо поклати глава и се отправи в указаната посока. Веднага щом се намери извън зрителното поле на Рашид обаче, тя се обърна обратно и забърза към гледащата към морето част на двореца.

Остатъци от пожар горяха с оранжева светлина от планшира на кораба, докато хората на Халиф отвръщаха на атаката със своите оръдия. Докато Шарлот стоеше и наблюдаваше от прозореца, десет пъти по-висок от нея, лодки се спускаха в тюркоазните води, клатушкащи се, крехки като листа върху бурно езеро.

В следващия момент корабът на нашествениците се олюля силно, кърмата му се наклони и започна да потъва.

Сякаш всичко ставаше много бавно. Мъжете от балконите и по парапетите на двореца продължаваха да стрелят. Някои от лодките потънаха заедно с пътниците в тях.

Шарлот си спомни за акулите, обитаващи пристанището и затвори за миг очи. Представяше си ги да кръжат под лодката, чакащи, хвърлящи се към повърхността със злокобна грация…

Мъжете в останалите лодки се сражаваха с пистолети, пушки и като по чудо някой от тях успяха да се доберат до брега през дъжда от гюллета и куршуми. Шарлот сметна, че е видяла достатъчно, побягна през двореца към харема.

Алев се спусна към нея, държеше едно от бебетата си. Халиф не беше разрешил на жената да го посети, когато Шарлот бе предала настоятелната й молба. Може би защото не би искал да го видят в състояние на отпадналост.

— Какво става? — извика тя, сякаш с упрек, а лицето й бе побеляло от страх. Другите жени я наобиколиха.

Шарлот се опита да успокои Алев, като я хвана за раменете. Пакиз, младата прислужница стоеше наблизо, носеше второто близначе на Алев.

— Атакуват в момента, но хората на султана потопиха кораба на пиратите. Битката всеки момент ще приключи, сигурна съм.

Макар Алев да бе превела думите на Шарлот на другите, тя не изгледаше много сигурна в това, другите също. Точно тогава друг опустошителен гръм разтърси древните стени. Жените се разбягаха във всички посоки и пищяха.

— Динамит? — разсъждаваше на глас Шарлот, а Алев я грабна за ръката и я задърпа към вътрешната част на хамама.

— Ела! — извика тя обзета от паника. — Врагът сигурно е превзел вътрешния двор — трябва да се скрием! — Обърна се и каза същото и на другите, но на роден език. Една по-възрастна жена, която имаше свой апартамент и рядко се виждаше в харема, опря двете си ръце върху една от вътрешните стени и я бутна, при което се откри отвор.

Шарлот и останалите минаха през процепа и панела отново се затвори с ужасен стържещ звук. Бяха в каменна кабина, лъчи от прашна светлина се спускаха от тесните отвори на покрива, два етажа над тях.

— Очарователно! — каза Шарлот. Беше чела за тайни стаи, но никога не бе видяла такава, дори когато обикаляше замъците в Англия и Шотландия.

Алев я смъмри с поглед и потупа вързопа на гърба си, без да каже нещо.

Шарлот продължи невъзмутимо:

— Това трябва да е на мястото, където Султана Валиде е скрила принцовете, когато Ахмед е превзел двореца — разсъждаваше тя.

Приятелката й кимна и потрепери при спомена.

Наоколо бебета и малки деца плачеха, а изнервените им майки напразно се опитваха да ги успокоят. Шарлот взе внимателно малкия принц от ръцете на Алев и го подържа, докато приятелката й се опитваше да запази присъствие на духа.

— Някой друг в двореца знае ли за тази стая? — попита Шарлот, а гласа й се издигна високо над суетенето и виковете. Стори й се невъзможно някой да чуе шума, тъй като стените бяха много дебели, въпреки това й се искаше да млъкнат за малко.

Алев изглеждаше мрачна, зачупи пръсти и кимна.

— Рашид знае. Моли се да успее да се скрие някъде, ако нашествениците успеят да превземат двореца.

— Никога няма да им каже къде да ни намерят. — Бебето, което носеше се, поуспокои малко, но продължаваше да го потупва по гръбчето.

— Права си — съгласи се Алев. — Но ще убият Рашид заради мълчанието му.

Шарлот пребледня. С Рашид не бяха приятели, но не бяха и врагове. Стана й лошо, като си помисли за затрудненията, с които може да се сблъска.

— Принцовете са били скрити тук, когато Ахмед свали от власт Халиф. Защо бъдещият султан не се е опитал да застави Рашид да му покаже как да влезе?

Усмивката на Алев беше вяла, а Шарлот забеляза онези бледи сенки формиращи се под очите й. Или вероятно това беше просто светлинен трик.

— Ахмед бе полудял от властта. Беше прекалено ангажиран в ролята си на султан, за да си спомни, че харемът се наблюдава от евнух. — Изглеждаше тъжна, взе обратно детето си от Шарлот и така силно го притисна, че то отново започна да хленчи. — О, Шарлот, какво ще стане, ако някой освободи Ахмед в цялото това объркване? Кой пази Халиф?

Не й даваше сърце да каже на Алев за страшната решимост на султана да защитава дома и семейството си. Само каза:

— Рашид беше при него.

Мина час, някои от жените и децата седнаха на пода, облегнати на каменните стени. Алев нахрани детето, което държеше, вече бе нахранила братчето му, и го намести в скута си да спи. Пакиз все още държеше другото дете.

Въздухът в скривалището стана горещ, плътен, дишаше се тежко. Шарлот имаше нужда от въздух, а и мускулите й започнаха да се схващат. Мислеше си за Патрик и за твърдоглавата му решимост да я „защитава“, изхили се почти истерично на цялата ирония на нещата.

Алев, както и още някои от жените я погледнаха странно.

Шарлот сметна, че е нужно да им обясни, че не губи разсъдъка си.

— Просто си мислех — започна в защита — колко е смешно, че Патрик настояваше да ме остави тук в Риц, за да бъда в безопасност.

Явно беше обаче, че приятелката й не я разбра.

Мина още един час и още един, светлината, идваща от покрива, започна да се губи. Накрая падна здрач. Няколко свещи бяха извадени от джобове и торбички и запалени, децата започнаха да се суетят.

Шарлот не можеше повече да чака. Стана. Изтърси праха от робата си и възвести:

— Трябва да вземем нещата с ръцете си.

Алев стана, след като бе тикнала спящото дете в ръцете на една от жените.

— Какво имаш предвид? — отвърна рязко и сложи ръце на кръста. — Няма по-добро скривалище — дори турците не са открили тази стая, когато са нахлули в Риц през царуването на дядото на Халиф!

Шарлот бе изненадана от странния старомоден поток на речта на Алев. Въпреки че приятелката й бе родена и възпитана в Англия, тя явно бе приела културата на Риц, и я бе направила своя.

— Нужна ни е храна и вода. А освен това не бяха останали толкова много пирати, след като султанските войни потопиха кораба и останалите няколко лодки. Възможно е нещата да са поели нормален ход, а Рашид и останалите да са забравили, че се скрием.

Алев и отвърна разтревожено:

— Твърде възможно е да грешите, г-жо Тревърън. Самото напускане на скривалището може да ни изложи на врага.

Шарлот въздъхна и се огледа в изпълнената със сенки кабина.

— Сигурно има друг изход, освен отварянето на стената. Трябва да разберем какво става вън, а аз мога също да донеса вода и храна.

На бърз приглушен арабски Алев се консултира с по-възрастната жена, която бе стояла настрани от другите още от самото начало, гледаше високомерно, сдържано. Накрая жената или кадъната неохотно посочи място на пода, където камъните бяха счупени. При проучването Шарлот беше изненадана, но доволна да открие греда, която бе покрита с мека скала. Под тях имаше тесен тунел, губещ се някъде в тъмнината.

— Накъде води? — попита тя, като вътрешно се подготвяше за предстоящото разузнаване.

Последваха допълнителни консултации, тогава Алев отговори с потреперване.

— До галерията зад затвора. — Бе потъмняла в тъмнината като смъртта. — О, Шарлот, не го прави, моля те — просто остани заедно с нас и чакай.

Шарлот погледна тунела и се сети за различните видове гадини, които сигурно живееха в него. За момент решимостта й отслабна. Когато претегли опасността от непознатото към перспективата да стои пасивно и да чака някой да дойде и ги спаси всички, спря да се колебае.

— Ще се върна колкото се може по-бързо. — Легна по корем и се вгледа вътре в дупката. Най-добре щеше да бъде ако пропълзи с главата напред, реши тя и бавно запълзя по пътя си към свободата. Погледна Алев право в очите. — Ако в двореца няма врагове, Рашид или аз ще дойдем и ще отворим тайната стена. В противен случай ще се върна през тунела. Каквото и да се случи обаче, на никого, освен на евнуха, не ще кажа къде сте.

Алев сигурно бе преценила, че Шарлот не ще позволи да бъде разубедена, затова кимна мрачно. Двете жени бързо се прегърнаха.

Тунелът беше тъмен и плесенясал, на места така се стесняваше, че Шарлот се страхуваше, че не ще успее да се провре. Преживя повече от един момент на парализиращ я страх, когато си представи какво би станало, ако се заклещи и умре от глад и жажда каналите на стария дворец. Веднъж се натъкна на плъх, видя червените му очи да греят в тъмнината и почувства зловонния му дъх върху лицето си. Сърцето тупкаше в гърлото й, когато от дълбините й се надигаше несекваща ненавист. Накрая гризачът отстъпи в някоя бърлога надалеч и повече не обезпокои Шарлот.

Все пак знаеше, че споменът за това същество не ще я напусне скоро. Сигурно щеше да сънува кошмари, в които животното щеше да става по-голямо и по-голямо докато изпълни тунела.

Шарлот плачеше, макар и да не осъзнаваше това, докато инч по инч се придвижваше към една несигурна съдба.

Дали бе минал час или ден откакто бе напуснала тайната стая, Шарлот нямаше как да прецени. Смелостта й се възвърна обаче, когато долови пред себе си първите неясни гласове.

Накрая се озова пред тъмна галерия, в която се взираше през пукнатината в песъчливата стена. Вонята идваше от килиите от двете страни на осветения с факли коридор — урина, повръщане, екскременти и мухъл — надигна всичките й стомашни сокове. Повърна тихо, конвулсивно, след това стоеше неподвижно и мислеше за Лидия, която бе видяла и мирисала много по-лоши неща по време на службата като медицинска сестра през Гражданската война. „Физически, бе казала мащехата й, човек си изгражда защита, но част от духа му никога не забравя ужаса.“

„Какво би направила Лидия на мое място?“, питаше се Шарлот. Не чака дълго отговор, г-жа Бригъм Куейд вярваше във вървенето напред, не назад.

Шарлот пропълзя отново близо до стената, постави окото си в процепа от светлина и погледна.

Двама араби влязоха в прохода от другия край, говореха помежду си. Дрехите им не бяха хубави, а мръсни, мизерни, намачкани, единият от тях се изсмя дрезгаво на подхвърлена реплика от другия.

Зад тях се появиха още двама — като първата двойка, бяха непознати за Шарлот, но затворника в полунесвяст, когото влачеха, й бе познат. Дори в тъмнината Шарлот разпозна Рашид, видя, че е бит жестоко. Сърцето и се сви за момент, бе изпаднала в безмълвно отчаяние. Неизвестно как най-лошото се бе случило, недопустимото — нападателите бяха успели да надвият войниците на Халиф, Но как?

Една килия бе отворена, Рашид бе хвърлен върху мръсния, покрит със слама под, металът отекна върху камъка, когато вратата бе затръшната. Заключиха я, а тъмничарят закачи ключа на един шип и двамата напуснаха затвора.

Кръв нахлу в ушите на Шарлот докато изчакваше, подреждаше мислите си и се молеше с цялата си душа за смелост и напътствие. След това колкото се можеше по-тихо започна да заглажда пясъчните скали, за да скрие тунела от погледа.

Стенания и кашляне се чуваха от мрачните дълбини на килиите, но изглежда никой не забеляза как Шарлот накрая се измъкна като змия от отвора, оставяйки дупка зад себе си. Приземи се на твърдия под с разтърсващо костите тъпо тупване, изчака в агония на безпокойство пазачите да се втурнат вътре и я намерят.

Но нищо не се случи.

В началото Шарлот не чувстваше стабилни краката си, след като бе стояла свита в тунела толкова време, остана така известно време, хванала се за пръчката на една от килиите. Бореше се със страха, каращ я да изостави мисията си и побегне назад към относителната сигурност.

Накрая обаче не можа да остави Рашид подложен на страдания. Придвижи се до края на прохода, взе връзката с ключове и се върна към килията му.

Той простена докато завърташе стария ключ в още по-примитивната ключалка.

— Шт, това съм аз, Шарлот.

Сламата прошумоля и Рашид седна, при което хвърли сянка, приличаща на планина върху вътрешната стена на килията.

— Аллах, закрили ни — прошепна невярващ на очите си. — Как попадна тук? Приятелите на Ахмед откриха ли скривалището?

Най-после ключалката подаде, макар и с по-силен шум, отколкото Шарлот би искала.

— Доколкото знам, жените и децата са все още в безопасност — увери го тя шепнешком, влезе във вонящата килия и се наведе до него. — За теб и за мен, друже — продължи философски Шарлот — перспективата не е така окуражаваща. Не очаквах да те намеря тук и нямам план как да те измъкна. Тъй като си едър, едва ли ще можеш да минеш през тунела.

Рашид въздъхна, с мъка се изправи на крака. — Трябваше да се върнеш там, откъдето си дошла. Аз ще се погрижа за себе си. — Олюля се и Шарлот му помогна да се задържи. Почувства лепкавата топлина на кръв по ръцете си.

— Добре си си свършил работата, нали? — подразни го, но добронамерено. Очевидно бе, че Рашид доста бе пострадал вече. — Халиф жив ли е? Затворник ли е?

На лицето на Рашид блесна неочаквана усмивка.

— Халиф беше упоен от верен слуга, след това бе увит със запушена уста и оставен в дъното на дълбок килер.

Шарлот разбра, че методът на Патрик да я държи настрана от неприятностите, когато се върнаха в двореца, бе подтикнал евнуха да действа така, но нямаше време и сили да се възмути.

— Значи дворецът е превзет?

Усмивката му изчезна.

— Да. Хората от кораба са имали шпиони в двореца. Предателите са им помогнали да влязат през портите, а Ахмед бе освободен веднага.

Шарлот бавно се придвижи до входа на килията и внимателно надникна през прохода.

— Бих искала капитан Тревърън да е тук. Той би знаел какво да направи.

— Би ти казал същото, което и аз ти казах. Върни се там, откъдето си дошла. Ще скрия отвора в стената след теб.

— Не мога просто да си тръгна и да те оставя. Ранен си. Освен това няма храна и вода в тайната стая. Обещах да им занеса малко.

Рашид се наведе близо до нея, тихият му глас разкъсваше тъмнината.

— Понякога обещанията трябва да се нарушават.

— А раните ти?

— Болката сама за себе си ми помага да преодолявам препятствията по пътя си. Върви сега. Ако те намерят тук, не ще мога нищо да сторя, за да спася теб или другите, които разчитат на нас.

Преди да може да отговори Шарлот, резето на външната врата изтрака. Рашид бързо избута Шарлот навътре в тъмнината на килията и застана там заедно с нея. Един от пазачите бавно вървеше през прохода и ядеше безцеремонно портокал. Най-напред видя отворената врата, а след това отворът на тунела, но още преди да успее да извика за тревога Рашид се стовари отгоре му.

Шарлот потрепери като чу тракащия звук и широко отвори очи, когато часовоят се стовари прегънат на пода. Рашид взе от колана на мъжа пушка и нож, а другото оръжие подаде на Шарлот.

Беше малък бляскав пистолет.

— Вземи това — Рашид определено очакваше тя да следва предишните му указания и да се върне обратно в тунела. Вместо това тя сложи пистолета в джоба на робата си и побърза да премести камъка, за да скрие отвора в стената. Каквото и да се случеше с нея и Рашид, Ахмед не трябваше да узнае за входа.

Рашид, който още преди това бе взел ключовете, само хвърли поглед към Шарлот и възмутено поклати глава, след което започна да отключва вратите на другите килии. Много от затворниците бяха ранени и останаха неподвижни, но не малък брой излязоха и за чакаха заповедите на евнуха. Шарлот, след като свърши със замаскирването на входа на тунела, се присъедини към мъжете, като се учудваше как са били толкова безшумни докато бе разговаряла с Рашид.

Тя би последвала другите извън затвора в разгар на сблъсъка, ако не бе чула жалък стон от една току-що отворена килия. Необходимостта да бъде в центъра на нещата я теглеше напред, но дългът я възпря? Не можеше да пренебрегне човешкото страдание, когато би могла да се бори с него.

Изпълнена с раздразнение, а така също и със състрадание, Шарлот се отправи към килията. Надигна се грохот от разразилата се навън битка между Рашад и освободените му войници и враговете им.

Някой простена.

Шарлот въздъхна и се отправи към другия край на прохода. Под куката, на която бяха ключовете, имаше кофа с вода и черпак. Приклекна, потопи пръст в кофата, после го докосна с език. Водата беше топла, но достатъчно прясна. Шарлот взе кофата и я внесе в първата килия.

Сънят бягаше от Патрик, а каютата на борда на „Чародейка“ беше твърде малка, за да може да крачи из нея, затова излезе и се качи на палубата. Нощното небе, осеяно със звезди, се отразяваше в мастилено черните води със сребърен блясък.

Патрик сграбчи перилата и безмълвно, за кой ли пореден път, се упрекна задето бе оставил Шарлот в Риц. Прекосяването на пустинята за втори път би било несъмнено изпитание за нея. След това трябваше да се прекоси морето до Испания и винаги съществуващата опасност от пиратско нападение.

Раздялата с Шарлот бе истинска мъка този път, може би защото знаеше, че носи детето му под сърцето си. Положението се влошаваше от това, че по време на раздялата той усети някакво вътрешно чувство, което му подсказваше, че тя, останала в двореца, е в много по-страшна опасност.

Кочран се появи до него и Патрик се стресна.

Първият помощник се засмя.

— Е, капитан Тревърън, това съм аз. Тъй като не е твоята вахта, би ли ми казал какво правиш тук на палубата.

Патрик начумерено погледна приятеля си.

— Не трябва да ти обяснявам действията си — отвърна му троснато.

Кочран въздъхна и се облегна на перилата, сякаш вдишваше морето в душата си, както вдишваше въздух с дробовете си.

— Това, че не трябва, не трябва. Не се тормози, Патрик. Ще стигнем в пристанището на Халиф преди изгрев слънце и ще намериш г-жа Тревърън здрава и дръзка както винаги.

Неволно потреперване пролазваше по гръбнака на Патрик.

— Нещо не е наред — мрачно наблюдаваше звездната светлина да трепти по водата. — Не трябваше да я изпускам от очи дори и за миг!

— Това последното, може би, е вярно — съгласи се Кочран. — Твоята госпожа наистина има склонност да се замесва в бъркотии, ако не я надзираваш. Но тя е така упорита и силна като мъж и аз предполагам, че е в състояние да се грижи за себе си и за половината дворец без много усилие.

— Надявам се, Боже в небесата, надявам се. — Все още се чувстваше неловко, а нероденият му син или дъщеря беше толкова малък, толкова уязвим.

Кочран удари Патрик по гърба и се оттегли, без да каже дума.

Шарлот нямаше какво друго да прави за ранените защитници на Халиф. Беше дала вода на онези, които можеха да отпият от черпака, шепнейки им успокоителни думи, които бе сигурна, че не разбират. Бе държала ръцете им, а на безнадеждните бе казала, че е естествено да умрат.

Вероятно бе прекарала в килиите около два часа, когато чу вратата да се отваря в другия край на коридора. И през ум не й мина, че посетителят може да е някой друг, а не Рашид, идващ да й каже, че дворецът е отвоюван обратно. Пристъпи навън от килията. Чувстваше се изморена до дъното на душата си. Видя неясна фигура в арабски дрехи. Би се заклела, че сърцето й спря.

Мъжът вдигна фенера, а Шарлот видя прекален красивото лице с всички отпечатъци на поквара и слабост. Ахмед се засмя.

— Едва ли ще доживея да дочакам нощта — каза той и лудост блесна в абаносово черните му очи. — След всичко това, Аллах се е погрижил да направи последния ми ден приятен.

Шарлот отстъпи крачка назад.

— Стой далече от мен — предупреди го тя.

Ахмед се пресегна и преди тя да успее да избяга я сграбчи за китката.

— Колко жалко, не ще има време да те обуча както трябва. Все пак буйната ти природа ще предложи прелестно предизвикателство. Ела с мен и ще ти покажа за какво е създадена жената.

Шарлот се съпротивляваше, като се хвана с една ръка за едно от железата на килията, но Ахмед беше по-силен. Изскубна я и я забута пред себе си към външната врата.