Укротяването на Шарлота

2

Въпреки, че Шарлот беше гола, че кожата й бе издраскана и я сърбеше от грубата тъкан на чувала, а мускулите й се бяха схванали, тя бе изпълнена с истинска надежда и погледна нагоре към красивото лице на г-н Тревърън. От ниския таван на малкото помещение висеше лампа, а върху масивното бюро бяха разхвърляни в приятен безпорядък книги и географски карти. Тя се усмихна, независимо че преживяването й я беше лишило от почти целия й кураж.

— Мога да обясня всичко — каза тя.

Г-н Тревърън кимна на моряка, отпращайки го безцеремонно и след като вратата се затвори, отиде до леглото и рязко дръпна едно бяло пухкаво одеяло.

— Искрено се надявам — най-после отговори той, предлагайки й одеялото.

Шарлот го прие с благодарност, но се чувстваше твърде слаба и тялото я болеше прекалено много, за да се изправи от свитата си поза на пода.

— Бях взета в плен, докато приятелката ми Бетина и аз се опитвахме да намерим пътя за дома си от местния сук…

Патрик предвидливо беше налял вино в една дървена чаша и го подаде на Шарлот, след което се отпусна на стола до бюрото си и я заслуша с внимание, без да откъсва поглед от нея.

Шарлот не беше привикнала на силни питиета, но сега стисна чашата в треперещите си ръце, приближи я до устните си и я пресуши до последната капка, преди да продължи задъхана.

— Беше доста страшно преживяване, мога да ви уверя в това, г-н Тревърън…

Той се намръщи, взе чашата, напълни я отново от елегантната гарафа.

— Откъде знаете името ми?

Шарлот се изчерви и бързо изгълта втората чаша. Почувства едновременно облекчение и болка от това, че той явно не си спомняше срещата им отпреди десет години, високо на мачтите на „Чародейка“.

— Срещнахме се веднъж — каза тя и изхълца. — Мога ли да получа още малко вино, моля?

— Положително не — с явно неодобрение каза той и се облегна назад в скърцащия си стол със самочувствието и арогантността на мъж, който всеки ден от седмицата получава за подарък голи жени. — Вече започнахте да се напивате. Това, което ви трябва, е храна и доколкото виждам, баня.

През всичките си бленувания за Патрик Тревърън през годините, Шарлот нито веднъж не си беше представяла, че той ще я посрещне с такова безразличие.

— Не ви ли интересува поне как се казвам? — попита тя, съвсем тихичко, в момент, когато прословутата й гордост на Куейд за миг беше свила крила.

Г-н Тревърън въздъхна. Сега равнодушието му беше изместено от израз на разсеяна досада, сякаш считаше пристигането й тук за ненужно отегчително.

— Добре тогава — въздъхна пак, с небрежен жест. — Коя сте вие?

Шарлот се засегна дълбоко от недружелюбното му отношение, но нямаше да му позволи да забележи това за нищо на света, дори ако от това зависеше в замяна да й се предложеше безплатен билет обратно до Америка. Тя се изправи, увита в меките дипли на одеялото и свирепо го изгледа.

— Нямам намерение да ви казвам — отговори тя. — Ето. Хубаво ли е, когато с вас се държат грубо?

Той започна да масажира тила си с едната си ръка, по начина, който прилагаше баща й, когато се ядосаше на мащехата й, Лидия. След това Патрик рязко стана от стола, грабна увитите й с одеялото рамене и я изправи съвсем на крака.

— Сега не е време за детски игрички — отсече ядосано той.

В момента, в който отпусна раменете й, коленете на Шарлот се подгънаха и за свой ужас тя започна да се свлича отново на пода.

Патрик измърмори полугласно проклятие, хвана я, вдигна я на ръце, занесе я до леглото с одеялото, и безцеремонно я тръшна на дюшека. Пухената му мекота почти я погълна.

Очите на Шарлот широко се разтвориха. Тя си беше представяла това събитие безкрайно много пъти, но да се окаже лице в лице с реалността, беше нещо съвсем друго. Гърлото й се сви от ужас.

Патрик смекчи малко маниера си, въпреки че самият му ръст и излъчваната от него мъжественост още й всяваха страх. Той се наведе над нея, облегна ръце от двете страни на тялото й и се усмихна.

— Няма да ти направя нищо лошо — каза той. Гласът му беше тих, успокоителен. — Сега, кажи ми как се казваш.

Виното беше достигнало до всички капиляри на Шарлот, беше изпълнило всички вени, пори и клетки. Страхът й започна да отстъпва пред някаква висока стена от тъмнина, която се приближаваше, поглъщаше я. Тя се прозина.

— Афродита — каза тя. — Дъщерята на Зевс.

Представи си баща си облечен в тога, изправен гордо на собствения си връх Олимп на Паджет Саунд и загледан строго надолу към обикновените простосмъртни и въображаемата картина я накара да се изхили.

— Пази се от мълниите на Зевс — предупреди тя Патрик, усетила прилив на внезапна мъдрост. — Ако баща ми научи за всичко това тук, ще се разяри невероятно.

Патрик въздъхна и се отдръпна от нея.

— Сега няма смисъл да се говори с теб — каза той. — Хайде, заспивай, малка богиньо.

Тя издърпа одеялото върху лицето си и го погледна, като леко повдигна края му.

— И да не си посмял да ме изнасилиш! — каза тя.

Той се усмихна широко, а Шарлот съвсем се замая.

— Почивай си спокойно, скъпа, разглезените богати момчета не са по вкуса ми.

— Разглезена?! — Шарлот се опита да седне в леглото, за да изрази бурния си протест, но просто не успя да събере сили за това. Падна безпомощна на възглавниците, затвори очи и заспа.

Патрик нареди на един минаващ моряк да извика Кочран, който се яви моментално, заедно с леген пълен с гореща вода, комплект санитарни материали и няколко чисти тривки за баня. Първият помощник-капитан изгледа продължително спящото момиче, после изцъка с език.

— Горкото, бедно същество. Боя се, че са я използвали много зле през последните няколко дни.

Патрик хвърли поглед към мръсното й, бледо лице. Сплъстената й коса имаше цвят на кленов сироп и щеше да заблести на светлината на лампата, след като я измиеха и срешеха както трябва.

— Какво искаш да кажеш с това „използвали са я“? — сърдито попита той. Той разбираше, че отправя яда си към Кочран, сякаш самият той беше извършил „използването“, но не можеше да се възпре.

Кочран се усмихна и остави нещата, които носеше, на поставката прикрепена с болтове към леглото на Патрик.

— Не говорех за девствеността й — каза той. Похитителите не биха направили нищо, с което да снижат пазарната й цена, т.е. не биха се възползвали от женските й прелести, въпреки че, Бог знае, трябва да са били изкушени.

Патрик преглътна с мъка през буцата, заседнала в гърлото му. Почувства облекчение, но в същото време по някаква съвсем непонятна причина му се прииска да сграбчи приятеля си за яката и да го запрати към най-близката стена. С усилие успя да овладее както яда си, така и изражението на лицето си, или поне се надяваше, че е успял.

— Не иска да ми каже името си.

— Сигурно мисли, че не си по-добър от ония отрепки, които са я нападнали на пазара — каза Кочран, като присви рамене. — Не е много чудно, ако се е държала малко капризно, нали?

— Предполагам, че не — съгласи се Патрик, но не с особена готовност.

Кавгаджийката се размърда в съня си, обърна се на една страна и тихо изплака от болката, причинена при движението.

По челюстите на Патрик избиха ярки гневни петна.

— Наранили са я доста лошо — тихо отбеляза Кочран, разглеждайки поредицата сини и черни следи, останали по оголената й ръка и рамо. — Може би ще е по-добре да извикаме Нес тук, за да я прегледа и да превърже раните й, ако има други.

— Ще се погрижа сам за нея — каза Патрик. Но след като изрече думите, той се смути, защото осъзна, че беше ги избълвал срещу приятеля си като парчета от нажежено олово. Направи още едно усилие да овладее издайническите си чувства. — Скоро ще разберем коя е — зная, че е от Сиатъл или околностите му — и ще я изпратим в къщи.

— Да — съгласи се Кочран, но малко се замисли. Гласът му не прозвуча убедително. — Само не забравяй, че някои хора започват да разсъждават малко странно, когато стане въпрос за ситуации като тази.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

Кочран беше стигнал до вратата на каютата и се спря там с ръка на бравата. — Независимо дали младата дама е била… ъ-ъ… обезчестена, или не, доста татковци и мамички започват да гледат на нея като на използвана стока, позор за семейството. И не малко от тях отказват да си я приберат.

Поглеждайки към безименната бездомница, Патрик видя детето, което беше спасил от мачтата преди толкова много време, а не жената, в която то се бе превърнало. Изпита остра болка, като си я представи отхвърлена от хората, които би следвало да я обичат и закрилят.

— Върви си сега — каза той с нотка, на отчаяние и изчака вратата да се затвори зад Кочран.

С нежност, която не беше имал случай да прояви от времето, когато бе десетгодишен и една карета сгази кучето му, което той после внимателно вдигна на ръце и отнесе от улицата, Патрик се приближи до леглото и отхвърли одеялото. Първо изми прашното, подпухнало тяло на госпожицата, после почисти най-дълбоките й драскотини с тампон, напоен със силно бренди. Тя се размърда няколко пъти, но не се събуди, дори когато я повдигна и я облече в една от ризите си.

Тя явно беше изтощена и изпълнен с наистина дълбока нежност, Патрик се спря да я погледа в съня й. След известно време той снижи фитила на лампата, докато остана да мъждука едва забележимо пламъче, после се качи на палубата, за да провери дали на кораба всичко вървеше добре.

Когато се върна, прекрасната му гостенка спеше обърната на едната си страна. Беше изритала завивката и дългите й, добре оформени крака, бели и гладки като най-фин порцелан, лежаха, присвити в поза на бегач.

Патрик седна на ръба на леглото, събу ботушите си, после се изправи да разкопчае брича си. Той предпочиташе да носи ризи с широки ръкави и отворени яки, заради които изглеждаше като префърцунен бандит от евтина оперета и сега издърпа една точно такава риза през главата си и я хвърли на облегалото на стола.

После пропълзя в леглото, зае вътрешната страна, откъм стената, изпъна се в обичайната си поза, прозя се с въздишка и обърна гръб на нещастницата до себе си.

Тя каза нещо насън, размърда се и сложи едната си ръка право на десния хълбок на Патрик.

Той се вцепени целия, от скалпа до ходилата на краката си и членът му внезапно се изпълни и зае положението на главната мачта на кораба. Патрик тихичко изпсува и неохотно се дръпна настрани, но горе на палубата вахтените се смениха, после се смениха пак, преди да успее да заспи.

Когато Шарлот се събуди, през филистрина струеше ярка слънчева светлина и тя беше сама в каютата на капитана. Тя всъщност беше допуснала, че г-н Тревърън беше капитанът, тъй като си имаше толкова разкошна каюта само на свое разположение, а и изглеждаше свикнал да заповядва на хората.

Тя се измъкна малко нагоре, за да се облегне на възглавниците, които опираха на стената над главата й, защото леглото нямаше рамка и се протегна. Точно тогава разбра, че е облечена в една от ризите на Патрик и че той трябва да е смъкнал одеялото й и да я с напъхал в нея, когато е спяла.

Тази идея ужаси Шарлот, но тя нямаше намерение да й позволи да я обземе дотолкова, че да подкопае мощта на защитните й сили. Първата й мисъл, когато я бяха доставили на Патрик в чувала като най-обикновена торба с орехи, готови за мелницата, беше, че сега се намираше в безопасност в ръцете на свой сънародник. Сега обаче, докато разсъждаваше върху факта, че възглавницата до нейната все още пазеше отпечатъка от нечия глава, започна да се пита дали е така.

Мислите и в следващия момент накараха сърцето й да подскочи от ужас. Бяха й дали вино предишната вечер, а пък тя и без това почти си беше изгубила ума от нещата, които й се бяха случили. Да не би да я бяха омърсили?

Тя разтвори бедрата си под одеялото и внимателно се опипа с пръстите на едната ръка, но не усети болезненост, нямаше промяна. Обаче все пак я бодна мъничка, приятна болка при скандалната мисъл, как Патрик я докосва толкова интимно.

Шарлот тупна бързо и двете си ръце изпънати отгоре върху одеялото и събра бедрата си с такава сила, че коленете й се сблъскаха и изпращяха.

Откъм вратата се чу почукване и преди Шарлот да успее да извика, че предпочита да остане сама, пантите изскърцаха и Патрик прекрачи вътре, широко усмихнат.

Шарлот свирепо го изгледа.

— Не е красиво да влизаш тук — изтъкна тя.

Той се изсмя:

— Грешиш. Не е красиво ти да си тук, богиньо. Това, в края на краищата, е моята каюта.

Тя издърпа одеялото до очите си.

— Ти си спал в това легло — обвини го тя с глас, задушен от завивките.

— И често го правя — безгрижно потвърди Патрик. — По-добре ли се чувстваш тази сутрин?

Шарлот си припомни смущаващата възбуда, която бе изпитала преди няколко минути и бузите й отново пламнаха.

— Добре съм. А сега, ако просто ме изпратиш в къщи…

— С удоволствие. — На бюрото беше поставен поднос, както забеляза Шарлот и Патрик се беше заел да налива ароматно турско кафе в една чашка. — Остава само да ми кажеш името си.

Тя още се ядосваше, че той беше забравил първата им среща, но прецени, че няма да е честно да му се сърди за това вечно.

— Шарлот — отговори тя. Инстинкта я подкани да се въздържи от фамилията. Името Куейд означаваше богатство и власт на територията на Уошингтън, а съществуваше вероятност Патрик да не е само главозамайващият привлекателен капитан на един платноходен кораб, но наред с това и търговец на роби и похитител.

Ако той разбереше какъв огромен откуп би могъл да поиска за нея, това можеше да бъде началото на неприятностите й, а не края им.

Той донесе димящата чаша кафе до леглото и я поднесе, а Шарлот протегна ръка, но внимателно, за да не размести одеялото.

— Шарлот — произнесе Патрик, замислен над името, сякаш то представляваше някаква древна загадка, която се опитваше да разреши. — Шарлот коя?

Просто Шарлот — отговори тя, след като отпи предпазливо глътка от силната, гореща течност, която й бе дал.

Той присви за момент виолетово-сините си очи и Шарлот помисли, че се подготвя да спори, но после като че ли промени намерението си. Вместо това, я дари с още една от ослепителните си усмивки.

— Затрудняваш положението извънредно много — любезно й каза той. — Започвам да се питам дали да те продам, когато влезем в пристанището, или да те подаря на приятеля си Халиф за харема му.

Шарлот едва не изпусна чашата си.

— Отвратително е от твоя страна да се шегуваш за подобни неща. Не мислиш ли, че и това, което ми се случи, е напълно достатъчно?

Патрик театрално завъртя очи.

— Не стига, че си малка апетитна празноглавка и много, много приятелски настроена нощем, когато един мъж прави всичко възможно, за да заспи…

Чашата изтрополя на нощното шкафче, когато Шарлот я остави.

— Моля?

Той се разсмя и скръсти красивите си, мускулести ръце.

— Знаех си, че това ще изостри вниманието ти. Ти и аз си спахме заедно снощи, скъпа Шарлот и проклет да съм, ако не кажа, че ти протегна ръка, за да сграбчиш една закръглена част от анатомията ми.

За първи път в живота си и, както искрено се надяваше, за последен, Шарлот се изчерви толкова силно, че лицето я заболя.

— Никога не бих направила подобно нещо — изсъска тя.

Патрик се усмихна.

— Напротив. Направи го. Просто имаш късмет, че съм джентълмен, това е всичко.

Шарлот не можеше да повярва на безочието му, то явно нямаше граници. Г-н Патрик Тревърън определено мъжът, около когото беше кроила толкова много, прекрасни мечти в продължение на десет дълги години. Цветистият й речник, насъбран по лагерите на работниците, моментално се възвърна в паметта й.

— Не смей да се наричаш джентълмен в мое присъствие, ти, мръсен дървеняк такъв… ти, нещастно изчадие на магарето на дявола…

Патрик отново избухна в смях и се преви в нисък поклон.

— Моля, винаги на вашите услуги, госпожице Шарлот Безименна. Не е нужно да ме обсипвате с вашите благодарности!

— Изчезвай оттук! — изкрещя Шарлот.

— Тази е моята каюта — съвсем спокойно отговори Патрик. — Ако някой ще изчезва, богиньо, то това ще бъдеш ти.

— С удоволствие! Само ми дай някакви дрехи и ще се изпаря толкова бързо, че ще помислиш, че само съм ти се привидяла на сън!

Яростта й явно забавляваше Патрик, което я ядоса още повече.

Свирукайки, той отвори един шкаф в ъгъла на стаята и извади черен брич и широк, кожен колан. Подхвърли ги към нея и те се проснаха на леглото.

— Панталон? — попита тя.

Патрик се усмихна.

— Съжалявам, ако няма да свършат работа, скъпа Шарлот. Тъй като не нося рокли, не ми се е случвало да намеря причина да ги разхождам в шкафа на кораба си.

Шарлот затвори очи и бавно преброи до десет, преди да се успокои достатъчно, за да заговори на капитана с възпитан тон.

— Ако бихте били така добър, да ми осигурите няколко минути уединение?

— Разбира се — благосклонно отвърна той, но не излезе, а само обърна широкия си, властен гръб.

Като използва одеялото за палатка, Шарлот нахлузи брича, който се оказа твърде широк в талията и тесен в ханша, вкара вътре краищата на ризата, с която беше спала и затегна колана. Чувстваше огромна нужда да се възползва от нощното гърне, но нямаше да направи това докато г-н Тревърън беше в стаята.

— Къде сме? — запита вместо това, като се приближи до филистрина и погледна навън. Видя тюркоазна вода, брегове, които блестяха така бели, че я зашеметиха и просторен дворец, ограден от пустиня от снежен пясък. — Има ли американско посолство тук?

Патрик отговори на въпросите й в обратен порядък.

— Страхувам се, че не, богиньо. Колкото до местонахождението ни, намираме се на един хвърлей място от палата на султана на Риц. — Тя по-скоро усети, отколкото видя как погледът му я докосна. — Не бих ти препоръчал да скочиш във водата и да зацапуркаш към брега, защото около кораба обикалят сигурно най-малко стотина акули, в очакване да им хвърлят остатъците от манджите в кухнята.

Шарлот потръпна, обаче вирнатият нос беше единственото й останало средство за защита и тя нямаше намерение да се лишава от него.

— Не цапуркам, когато плувам, г-н Тревърън — каза тя. — Имам отличен стил.

Той застана до нея, погледна я косо и се ухили подигравателно.

— Още по-добро забавление за акулите. Сигурно им харесва, когато закуската им реши да се съпротивлява.

Стомахът на Шарлот нададе силен протест, точно тогава, в този най-неподходящ момент. Тя просто не можеше да направи нищо, винаги се нуждаеше от здрава закуска сутрин и колкото по-скоро след събуждането й, толкова по-добре.

— Искам да си отида в къщи — каза тя и очите й внезапно плувнаха в сълзи.

За нейна изненада, Патрик постъпи точно както в старите й сънища и леко докосна бузата й с пръстите на дясната ръка. — Ще си отидеш — дрезгаво й каза той. — Обещавам ти, Шарлот… Никой няма да ти причини нищо лошо.

Искаше й се да му повярва — о, така отчаяно й се искаше, но Шарлот не беше глупачка и знаеше, че правилата, които досега ръководеха живота й, се бяха променили значително след отвличането й.

— Твоето семейство — започна сериозно Патрик — те ще те искат ли пак, когато се върнеш?

— И защо да не ме искат, за бога? — Шарлот постави ръце на бедрата си. Въпреки че не би си признала този факт, харесваше й да носи брич и се чудеше защо жените не бяха възприели тази мода досега.

Той продължи сериозно да изучава лицето й, с тези свои тъмно, тъмносини очи.

— Дори когато се вземе предвид, че нямаш вина за отвличането — разбира се, ако изключим несъмнено идиотската ти идея да скиташ сама, без придружител, на пазара — репутацията ти вече не е онази, която вероятно е била. Има хора, които не биха те приели вече в домовете си, Шарлот, и не биха те поздравявали по улиците.

Думите му несъмнено бяха нечестни към нея, но за нещастие бяха и истина и гневът на Шарлот донякъде беше породен и от отчаянието й.

— Хората, които имат значение за мен, баща ми и мащехата ми, сестра ми и братята ми, леля ми, чичо ми, братовчедите и приятелите, не само ще ме приемат, но и ще приветстват завръщането ми с радост!

Той я прегърна и нежно я притисна към себе си.

— Разбира се, че ще се зарадват. Разбира се. Сега, нека да ти донеса нещо за ядене.

Шарлот се приближи до прозорчето веднага, щом Патрик излезе и жадно огледа хоризонта, преценявайки шансовете си за бягство. Но наоколо се ширеше само пясък, море, палатът и безмилостната, захарно бяла пустиня отвъд.

После бързо премести стола до вратата, подпря го под бравата и трескаво затърси нощно гърне. Тъй като не намери подобно нещо, в крайна сметка приклекна над един плювалник и стисна здраво очи, засрамена от неотложността на нуждата си и от издайническия шум, който тя предизвика.

Точно беше успяла да свърши, да скрие плювалника, за да го почисти по-късно и да махне стола от вратата, когато Патрик се върна. Тя си изми ръцете.

Той сложи на бюрото таблата с подредените върху нея овесена каша, масло, хляб и конфитюр и Шарлот започна да яде без миг колебание.

— Искам да се разходя по палубата — каза тя. След като и без това се налагаше да бъде на някакъв кораб независимо дали го иска или не, реши тя, то поне можеше да се възползва от събитието и да види всичко, което беше за гледане.

— Някой друг път — отговори Патрик, докато бързо прелистваше корабния журнал, който беше извадил от шкафа. — Очакват ни в двореца, богиньо, а моят приятел, султанът, не е от хората, които приемат разочарованието с усмивка.

Шарлот незабавно загуби апетита си. Досега Патрик се беше държал относително добре към нея, като се изключат хапливите му забележки и тя почти беше престанала да мисли за възможността намеренията му да са престъпни. Сега тази възможност внезапно изскочи отново, пъргаво като невестулка, скрита зад вратата на паянтов шкаф.

— Разочарование? — попита тя с тънък като паяжинка глас.

Патрик вдигна очи от журнала, замислено се намръщи, после пак сведе поглед към страниците. Държеше дебелия том на превития си лакът.

— Халиф е възпитан и общителен мъж — каза той.

Шарлот преглътна горчилката, която се беше събрала в гърлото й и отмести таблата с наполовина изядената закуска. Плъзна поглед към неугледните си дрехи и се вдъхнови от една отчаяна идея. — Нямам подходящи дрехи за социална визита, особено щом домакинът е кралска особа.

Патрик затвори журнала и го напъха между книгите в една претъпкана лавица.

— Не се безпокой — каза той, зает явно със съвсем други мисли. — В двореца има много жени. Ще могат да те облекат с нещо подходящо. — И с това, веднага се отправи към вратата.

— Чакай! — кресна Шарлот.

Той леко се извърна и я погледна през рамо.

— Да?

— Не искам да живея в харема на някакъв мъж, бил той султан или не!

В очите на Патрик най-после проблесна прозрение и лицето му се озари от внезапна усмивка.

— О, ти си помисли, че ще те продам на Халиф или ще те предложа като подарък? Е, богиньо, имаш грешка — преди само се шегувах. Отиваме просто на гости и ще бъде кошмар, ако пропуснеш да опиташ екзотичната храна и да чуеш музиката.

Авантюристичният дух на Шарлот напомни отново за себе си, но тя все още изпитваше известна подозрителност. В крайна сметка, положението й тук беше много деликатно.

— Откъде да зная, че ми казваш истината?

Той небрежно повдигна едното от дяволски величествените си рамена:

— Вярно, няма откъде — при което излезе и затвори вратата след себе си. Шарлот вече беше тръгнала да го последва, когато чу как в бравата се превъртя ключа.

Тъй като нямаше друг избор и знаеше, че ще се нуждае от всичките си сили, тя се върна до подноса и се зае да довърши закуската си.

След не повече от час за нея дойде някакъв мъж и я придружи до вече познатата палуба на „Чародейка“. Тя толкова често си беше мечтала за кораба и беше рисувала толкова много скици на грациозните му мачти и издутите от вятъра платна, че сега се чувстваше почти като в къщи.

Патрик я очакваше до перилата, близо до мястото, откъдето през борда бяха спуснали въжена стълба. Той се усмихна, явно спомняйки си за времето, когато страхът й я беше приковал високо горе на люлеещите се от мачтата въжета.

— Да те пренеса ли на ръце по стълбата? — попита той толкова учтиво, че явно й се подиграваше.

Шарлот се обиди. Тя и Мили се бяха катерили по достатъчно много дървета, изобщо не беше страхливка. Хвърли на Патрик поглед, изпълнен с презрение и прекрачи перилата, за да напипа с босия си крак първото нестабилно стъпало.

Стараеше се да не обръща прекалено внимание на тъмните тела, които се плъзгаха със смъртоносна грациозност под повърхността на прозрачната, синьо-зелена вода, нито да се опитва да преценява разстоянието между палубата и онази миниатюрна лодчица там долу, застрашително люляна от вълните.

Шарлот завърши слизането с плътно стиснати клепачи и изпита облекчение, когато през кръста я подхванаха две силни мъжки ръце и леко я поставиха на дъното на лодката. После проследи пъргавото слизане на Патрик с гордо презрение.

Отвързаха въжето от носа, някой го издърпа обратно на палубата и Патрик и другият мъж хванаха веслата. Прехласната от възторг, Шарлот загледа разноцветните рибки, провиращи се уверено сред ярките коралови рифове под повърхността на водата. Беше се молила за приключение и ето го сега пред нея, с което пак се доказваха някогашните уверения на Лидия, че човек трябва да държи отворени очите си за онова, което търси, защото просто може да го намери.

Дворецът скоро привлече погледа й и тя внимателно заразглежда сводестите му врати и прозорци, колоните и верандите. На брега ги чакаха двама души с типичните си ярки роби и чалми.

Шарлот се приближи още малко до Патрик, тъй като той беше с гръб към нея и нямаше опасност да забележи и се запита отново дали наистина можеше да му се довери да удържи на думата си и да я вземе със себе си, когато си тръгнеше от двореца.

— Просто ги остави да се погрижат за теб и в никакъв случай не им отговаряй грубо — предупреди я Патрик, когато стигнаха до брега и двамата с чалмите се приближиха, за да издърпат лодката от водата. — Когато стане време да си ходим, ще дойда да те извикам.

Патрик беше посрещнат церемониално и с доброжелателство, но когато по-високият от двамата мъже огледа Шарлот и забеляза навитите до коленете й панталони и увисналата над кръста й риза, тъмното му лице се изопна неодобрително. Той плесна с две ръце, извика нещо и се появиха две жени, омотани в толкова много коприна, че се виждаха само дланите и очите им. Те се спуснаха към нея, сякаш бързаха да приберат куп неприятни отпадъци, изхвърлени от морето, които загрозяват брега.

Шарлот беше припряно отведена към един застлан с калдъръм двор, ограден с високи каменни стени, минаха край красивия мраморен шадраван, издигнат величествено в центъра му и влязоха в двореца. В тъмните очи на придружителките й се четеше укор и почуда, когато продължиха бързо през един дълъг коридор и после под висока арка, изпъстрена с разкошна, гравирана в златно резба.

Едната от тях плесна с ръце, церемониално, както по-рано мъжът от плажа и от диваните и килимите из цялата огромна стая се надигнаха жени, които заобиколиха Шарлот. Те впериха погледи в панталона и босите й нозе, някои предпазливо докоснаха мръсната й, сплъстена коса, сякаш очакваха, че всеки момент нещо можеше да изпълзи оттам.

Шарлот не си спомняше друг случай, при който да се беше чувствала толкова унизена, но и толкова заинтригувана. Беше изплашена до смърт и, според нея, с пълно основание, но все пак бе и единствената млада жена сред кръга на познатите си, която някога бе пристъпвала прага на султански палат.

— Някоя от нас говори ли английски? — попита тя, успяла да събере всичкото достойнство, на което бе способна.

Отговорът беше нов поток от неразбираеми звуци. Шарлот бързо отново се намери оставена изцяло на волята им и решително беше отведена до ръба на голям басейн с вода, облицован в разноцветни плочки. В следващия момент усети да събличат взетите назаем дрехи и въпреки че я обзе инстинктивен порив да се бори, реши че няма смисъл, защото около нея бяха се събрали дузина или повече жени и всичките изглеждаха силни.