Укротяването на Шарлота

17

Шарлот не желаеше да остане в стаята и да понася мрачното мълчание на Патрик, затова реши да разгледа околностите.

На долния етаж в една голяма слънчева кухня намери г-жа Макфейлън да нарежда парченца банани във форма за сладкиш.

Строгата икономка огледа Шарлот щателно и критично, преди да попита:

— Как е той днес?

Шарлот въздъхна.

— Ще трябва да се утеши, но е меланхоличен — каза тя, но сякаш долови искрица на веселие в окото на Джакоба.

— Ще му мине, госпожице — каза старата жена грубовато. — Капитанът обичаше кораба повече от коя и да е от жените си, има нужда да поскърби за него известно време.

Шарлот подозираше, че фразата „коя и да е от жените“ беше подхвърлена нарочно като стръв и отказа да се хване за нея.

— Бих искала да разгледам къщата и околностите — каза тя, но внимаваше да не прозвучи прекалено сервилно. Не попита дали г-жа Макфейлън има нещо против, а просто се обърна и излезе.

— Внимавай, госпожице, да не се скиташ из захарната тръстика. Там има отровни змии.

Шарлот неволно потръпна. Наистина щеше отбягва полетата, но погледна назад през рамо и каза с надменно пренебрежение:

— Съмнявам се дали някоя змия би била по-отровна от Патрик Тревърън в сегашното му настроение — и отново видя лека усмивка в иначе сериозния вид на Джакоба.

Долната част на къщата беше просторна, елегантна и изчистена както в конструкцията, така и в декора. Стаите бяха в светлина, а през прозорците се откриваше главозамайваща гледка към спускащи се ливади, тропическа зеленина и тюркоазни морета. Шарлот бе поразена от красотата на околностите, освен това външната и вътрешната архитектура сякаш преливаха една в друга.

Чувство на носталгия към дома я обзе. Почувства сълзи да парят в очите й. Не беше идвала на острова преди, но някак душата й си спомняше мястото и копнежа по него.

Откри кабинета на Патрик, който имаше облицовани стени, изпълнени с рафтове и книги с кожени обвивки, както и със скъпи персийски килими, кожени мебели и мраморна камина. Огромното писалище беше изработено от хубав махагон с изящна дърворезба. Шарлот седна на стола със същата изработка, за да възприеме атмосферата на стаята, а тя, разбира се, беше отражение на личността на Патрик.

Точно тази атмосфера й вдъхна нова надежда, като със същността си й напомни, че капитанът е физически и психически силен мъж. Ще дойде на себе си, щом веднъж приеме в съзнанието си загубата на „Чародейка“.

Шарлот беше неспокойна. Излезе през френските врати на отсрещната страна на стаята и влезе в една тиха градина. Тук имаше един вътрешен двор, покрит с древни сиви камъни с изискан мраморен фонтан, покрит на места с мъх. Буйни, ярки тропически цветя се поклащаха на слънчевата светлина, дръзки като танцьорки в червени, розови, жълти и оранжеви, бледосини и тъмни виолетови краски.

Шарлот се приближи до един храст, напъпил с крещящо розови цветове, подобни на орхидеи, помириса един от тях, но за жалост откри, че няма никаква миризма. Констатацията я обезпокои и тя се намръщи и отмина нататък.

Отвъд градината бяха моравите, а зад тях белият като сняг плаж и морето, разпръскващо блестяща светлина.

Шарлот загърби мисълта за лъжовността на цветето, повдигна нагоре полите на памучната си рокля и се отправи към брега.

Там пясъкът беше ситен, много различен от този в Паджит Саунд, тежкият, груб и кафяв пясък, на който Шарлот бе играла като дете. Беше топло и сухо и това й подсказа да събуе пантофите си и да повърви боса, докато вятърът си играеше с косите й.

Ведрината, която Шарлот усети в кабинета на Патрик, се засили докато вървеше и слушаше музиката на прилива, веселите, буйни подвиквания на птиците, скрити в тучната зеленина. След около петнадесет минути Шарлот стигна до малко заливче, сякаш част от рая. Мястото беше толкова красиво, че тя трябваше да седне на една голяма, равна скала, за да може истински да го възприеме.

Докато наблюдаваше водата, седнала с вдигнати колене и подпряла брада на тях, една странна лъскава глава внезапно се подаде изпод водата, само на няколко ярда от брега. Съществото издаде весел бъбрив звук и Шарлот се разсмя от удоволствие, след което внимателно се приближи до морето, с желание да го види по-добре.

Делфинът я поздрави със своя смях, надигна се в почти цял ръст над водата, плъзна се назад с лекота и грациозност.

Шарлот плесна с ръце, без да може да възпре удоволствието си.

— Фукаш се! — викна добродушно тя.

Блестящото перленосиво зверче избърбори нещо в отговор, след което изчезна бързо, както се беше появило.

— Върни се — прошепна Шарлот унило, но знаеше, че такива магии не стават по желание. Подпря брада на коленете си, почака около минута с надежда делфинът да се покаже поне още веднъж, но това не стана.

Шарлот продължи нататък.

Възхищаваше се на дърветата, ограждащи плажа, някои натежали от кокосови орехи, други от узрели банани. Шарлот си взе един банан, който беше паднал на пясъка. Докато обелваше дебелата жълта обвивка, смразяващо кръвта скрибуцане се чу високо в листата на голямото дърво.

Шарлот се спря. Беше любопитна, но и едновременно с това уплашена. Погледна нагоре и видя едно пухкаво кафяво лице да наднича надолу към нея. Маймуната отново изписка и заподскача на клона.

Посланието не можеше да бъде по-ясно, ако дори това малко животинче бе проговорило.

Шарлот решително отхапа едно парче от банана, което предизвика нова вълна от пискливи викове, след това постави ръка на кръста и каза на маймуната:

— Помисли за това като бъдеща възможност. Няма да умреш от глад без този банан, както знаеш. Дървото е обсипано с плодове и можеш да ядеш на воля.

Жилавото малко зверче се спусна до половината на дървото, след което тупна в краката на Шарлот така драматично, както пират в някой от евтините мюзикли.

Усмихната, Шарлот приклекна.

— Здравей! — каза и подаде ръка.

Маймуната погледна натъжено към половината наяден банан.

— Е, добре — каза Шарлот и подаде плода.

— Матилда — неочаквано долетя женски глас — не трябва да се държиш така с гостите.

Шарлот погледна с изненада и видя млада много красива жена с ясни виолетови очи и руса коса да стои само на няколко фута настрана. Беше облечена в семпла, чиста, кафява рокля от добро качество.

— Здравей — каза Шарлот, почувствала неясен страх, но и радост, че среща друго същество от женски пол на приблизително нейната възраст. — Аз съм Шарлот Тревърън.

Другата жена леко пребледня, забеляза Шарлот, но веднага се овладя. Усмивката й не я напусна.

— Значи той се е оженил — каза тя с въздишка. — Това, предполагам можеше да се очаква. Казвам се Елионор Рафин, но предпочитам да ме наричат Нора.

Шарлот почувства вътрешен импулс да обясни сложните взаимоотношения между нея и Патрик, но не му се поддаде.

— Близо ли живееш?

Нора кимна с глава, посочвайки местност точно зад рамото си.

— Там надолу на плажа. С приятелките ми се грижим за болните от „Чародейка“, настанени в една вила. По-добре е да не се приближаваш.

Маймуната любопитно дърпаше полата на Шарлот и ядеше изпросения банан.

— Състоянието на моряците не се е влошило, нали? — запита тя обезпокоена.

Нора поклати отрицателно глава.

— Не — каза тя със слаб смях. Акцентът й беше шотландски, ритмичен гърлен говор. — Патрик и г-н Кочран разпоредиха екипажът да бъде в известна степен изолиран, докато се уверим, че карантинният период е отминал, това е всичко.

Шарлот би искала да види отново първия помощник, както и Типър Дуун, но предпочете да почака. Усмихна се на маймуната, към която се бе обърнала Нора и назовала Матилда.

— Това твоя приятелка ли е?

Другата жена се усмихна.

— Да. Мати по известни само на нея причини ни прие като свои. Истинска напаст е, прекалено дива е за домашно животно, но я обичаме.

— Ние? — попита Шарлот. Заедно с интереса и естественото любопитство, тя почувства известно неудобство, спомняйки си съвсем добре думите на Джакоба относно „другите“.

Нора скръсти ръце и се облегна на стеблото на дървото. Светлата коса падаше върху раменете, а кремаво цвете бе закичено зад дясното й ухо.

— Патрик не ти е разказвал за нас, така ли? — каза тя примирено, без злоба. — Нищо чудно, типично за един мъж.

Шарлот мислеше, че Патрик съвсем не е типичен мъж, но сега не беше време за спорове.

— Не, не е споменал, но бих искала да знам всичко.

Нора се намръщи и замисли.

— Четири сме — каза тя — без Джакоба, разбира се. Стела, Джейн, Дебора и аз. Ние сме безнадеждно влюбени в капитан Тревърън, не че това ни е от особена полза.

Пясъкът сякаш се раздвижи под краката на Шарлот, но поне външно успя да запази равновесие.

— Патрик държи вас, четирите?

Красивата блондинка отново се засмя:

— Предполагам това е уместно определение на ситуацията, но не сме точно харем.

Самата дума „харем“ ужили Шарлот, защото от опит знаеше истинската му същност. Преглътна силно, овладя се, след това, без да каже нито дума на Нора, обърна се и побягна обратно към къщата.

Шарлот не отиде направо при Патрик, за да постави въпросите си относно Нора и другите, а вместо това седна на каменната пейка до фонтана в градината и изчака да се успокои.

Когато отново дишаше спокойно, а ядосаното й, изплашено сърце заби с нормалния си ритъм, тя приглади косите и полите си, и влезе в къщата. Пристъпи в стаята на Патрик и го намери седнал на висок стол в средата. Беше облечен в светлобежови бричове, гол до кръста, а Джакоба го подстригваше с ножица.

Шарлот обичаше буйната коса на Патрик и изпусна вик на тревожно възражение.

Патрик я прикова с притъпен поглед.

— Мисля, че ти казах да се махнеш оттук.

На Шарлот не й бяха чужди конфликта и конфронтацията, тъй като произхождаше от голямо и енергично семейство. Също като тях и тя отстояваше, позицията си.

— Всеки друг на този остров може да подскача, когато щракнеш с пръсти, капитане — каза тя студено — но аз не се страхувам от теб.

Той присви очи и се наведе напред, докато Джакоба продължаваше да клъцва и подстригва косата му.

— Какво искаш?

Шарлот грациозно се наведе, взе една черна къдрица от пода, пъхна я в джоба си и отговори остро.

— Искам да се държиш към мен поне с малко вежливост, ако нямаш нищо против. В края на краищата, аз съм ти нещо като съпруга и нося дете от теб, ако случайно си забравил.

За миг погледът на Патрик се спря върху все още плоския корем на Шарлот, след това вдигна деспотично ръка, и Джакоба напусна стаята.

— Мръдна ли детето? — запита Патрик, когато останаха сами в стаята.

В този момент Шарлот осъзна наличието на едно ново усещане. Патрик се страхуваше за детето, както и самата тя, а изглеждаше, че поне част от поведението му се дължеше на тази необходимост да се дистанцира.

— Доста рано е за това — каза нежно тя. Къдрицата от косата му бе скрита в джоба й, усещаше я като коприна между пръстите си. — Бебето е все още доста малко.

Той се намръщи и обърна главата си. Шарлот мълчаливо зачака, докато той осмисли информацията. Накрая отново я погледна.

— Съжалявам, Шарлот.

— Защо? — извинението я ужаси.

— Как можеш да питаш? — отвърна Патрик раздразнен. — Премина през ада заради мен.

Шарлот кимна към прозореца, където прелестта на морето, небето и пясъка бяха сякаш поставени в рамка.

— На мен ми се струва, че бе рай — каза тя.

Патрик въздъхна. Косата му бе загладена отстрани на главата, а Шарлот жадуваше да пъхне пръсти в буйните му къдрици.

— Не ти е мястото тук, както не ти беше мястото в харема на Халиф или на борда на „Чародейка“.

— Прекрасно — съгласи се Шарлот. Гласът й беше равен и спокоен, което бе странно, тъй като й идваше да заплаче и вилнее от раздразнение и страх. — Къде точно ми е мястото?

Той затвори очи за момент, а един малък мускул около челюстта му се стегна, след това отпусна.

— Корабите редовно хвърлят котва тук — каза задъхано той след дълга пауза. — Би било най-добре да си отидеш у дома при твоето семейство.

Шарлот усети земетресение, макар да знаеше, че подът е неподвижен под краката й. Стисна ръцете си една в друга в един почти неуловим зов за равновесие.

— А какво ще стане с детето ни? — запита тя със забележително самообладание. — Не искаш ли дори да видиш собственото си бебе, Патрик?

При тези думи Патрик скочи от стола, след което от внезапна слабост се сниши отново. Всичкият цвят сякаш се оттегли от лицето му, широкият му гръден кош видимо се движеше едновременно с ускореното му дишане.

— Ако детето е момче — каза след няколко минути, а погледът му приковал Шарлот бе суров — ще дойда и ще го взема, когато стане на шестнадесет години. Ще се научи да управлява тази плантация и да бъде капитан на кораб.

Шарлот на свой ред пребледня. Вулканична ярост напираше в нея, гласът й прозвуча като съскане, като пара, отприщена от процеп в земята.

— Ще те видя по-скоро в ада, но не и да ти предам моя син, за да го съсипеш, Патрик Тревърън! А как се осмеляваш да изказваш предпочитание за момче пред момиче?

— По дяволите, Шарлот — процеди през зъби Патрик. — Нямам такова предпочитание, но на момичето мястото му е при майката, това е всичко.

Шарлот скръсти ръце и се приготви за битка. По-късно щеше да си поплаче, защото Патрик очевидно не желаеше нея, а само наследника, който би му дала. Но за момента обаче бе решила да се държи с достойнство.

— А момчето трябва да е с баща си?

— Точно така. — Патрик стисна зъби.

— Не мога да си представя да предам детето си, момче или момиче — каза тя. — А ако се тревожиш, че синът ти може да е лишен от мъжко присъствие, ще е напразно. Баща ми и чичо ми Девън са вещи във възпитанието на момчета.

Патрик отново се вдигна на крака, този път по-внимателно.

— Аз и никой друг ще отгледам сина си — натърти той.

— Ако заблудата е успокоение за теб — отвърна Шарлот упорито — продължавай да си вярваш. — При тези думи тя се обърна, готова да напусне стаята.

— Шарлот — извика Патрик, гласът му бе изпълнен с предупреждение.

Тя не спря докато не стигна до вратата. Там се обърна и го погледна. Почувства болезнено присвиване в сърцето, макар и да искаше да го види съкрушен.

— Какво? — тя нарочно изви гласа си.

— Не излизай, когато ти говоря.

Шарлот се разсмя, като се надяваше Патрик да не забележи напрежението втъкано в звука.

— Не съм ти слуга, г-н Тревърън, нито пък домашно животно. Ако намирам това, което казваш, че е неправилно или обидно, ще изляза без колебание.

При тези думи Патрик гневно, заплашително я погледна, изломоти една ругатня и удари с юмрук по стола.

— Любезно те моля да се успокоиш, Патрик — сгълча го Шарлот, говореше тихо и нагло, въпреки че вътрешно трепереше. — Нямаш никакво право да изливаш черното си настроение върху мен.

Той я погледна гневно и тя напусна стаята, тихо затваряйки вратата след себе си.

Когато остана сам, Патрик изруга грубо. Той се опитваше да направи най-доброто за Шарлот и нероденото им дете, а тя се отнасяше с него като към негодник. По дяволите, та не можеше ли тя да разбере след всичко, което се бе случило, че е опасно нещо да бъдеш обичана от Патрик Тревърън?

От момента, в който Шарлот бе стоварена в краката му като чувал с картофи, премеждията й само се бяха увеличили. Едва не умря в пустинята, опитвайки се да избяга от добронамерения Халиф, преживя атаката на пиратите на борда на „Чародейка“. След това бе имала ново приключение в двореца, когато Ахмед, освободен от затвора от приятелите си едва не я бе изнасилил и убил. Ако всички тези драматични преживявания не стигаха, то не след дълго Шарлот бе станала пасажер на един кораб на смъртта.

Наистина самата тя не заболя, но това не означаваше, че крехкият живот в нея не бе засегнат…

Понякога смъртта идва преди раждането, отколкото доста време след това, а Патрик не можеше да понесе мисълта, че синът или дъщеря му биха имали такава съдба.

Стана и бавно се отправи тромаво към френските врати водещи към терасата, тъй като все още бе дяволски слаб от треската. Джакоба се бе върнала с метла и лопата и се засуети, докато измете косите от пода, но тя беше твърде вярна дългогодишна прислужница, за да му досажда.

Патрик застана стабилно до дебелия каменен парапет и се вгледа в мястото, където „Чародейка“ бе потънала с всичката пламтяща слава на древен, военен кораб. Той си я представи на пясъчното дъно в залива, започнала да се разпада и отново болка го проряза.

Това беше съдбата на нещата и хората, които обичаше. Изчака докато Джакоба излезе, защото чувстваше, сякаш кожата му се бели откривайки всеки нерв. Само самотата можеше да го спаси.

Със същото сломяващо затруднение както преди Патрик се върна в стаята и седна на края на леглото. От чекмеджето на нощното шкафче той взе един куп рисунки с молив и мастило, всичките дело на Шарлот.

Печална усмивка раздвижи устните на Патрик, докато гледаше профилите на Бригъм Куейд, на красивата му жена Лидия, очарователната сестра Мили, на чичо й, братята и братовчедите. Те бяха силни и добри хора. Шарлот би била в безопасност при тях, а също и детето.

Патрик остави картините настрана и се опъна на леглото. Беше доста уморен, за да остане още седнал. Сложи ръце зад тила си и се загледа в тавана. Представи си как влиза в пристанището Куейд Харбър след шестнадесет години.

Шарлот не би била по-малко красива от сега, помисли си гой. Характерът й, нещо, с което трябваше да се съобразява, ще бъде напълно оформен от разнообразните преживявания, лицето, фигурата й ще са придобили особената грация на зрелостта. Сърцето му се сви само при мисълта да я види след дълга раздяла: блянът беше болезнено реален.

Той разшири мислената картина, като включи в нея една прекрасна дъщеря със златистите очи на Шарлот, а може би и с неговата черна коса. Момичето естествено щеше да бъде енергично и едва ли щеше да има нужда от баща си, който ще й изпраща пари и подаръци от всички краища на света, но не би я посетил, смяташе той. Премига, за да си представи младежкото й идеализирано презрение…

А може би Шарлот ще го дари с момче?

Патрик си представи красив младеж с широки рамене като неговите, а също и като тези на Куейдови. Момчето ще има тъмносините очи на Патрик, реши той, за момент играещ ролята на бог, и косата на Шарлот с цвят на клен. Би било твърде много да иска момчето да носи неговото име, тъй като Шарлот не би уважавала бащата на момчето от момента на заточението си.

Реши, че вероятно момчето ще се нарича Куейд. Името му хареса. Куейд Тревърън.

Какво би мислил Куейд за баща си, израснал без него?

Мисълта накара Патрик да стисне челюсти. Ако момчето имаше неговия нрав, би му плюл в лицето и би го изпратил направо в ада. Мисленето му ще бъде формирано от дядо му и чичовците му, а не от мъжа, който го е създал.

Може би Шарлот беше права, мъчително призна Патрик. Може би ще бъде по-добре, ако стои настрана от Куейд Харбър завинаги, а също и от детето си.

Перспективата го изпълни с ново отчаяние. Заспа, за да избяга от него.

Шарлот отиде в градината и плака докато излее чувствата си.

След това изпрати Мери-Кеч-Мъч-фиш горе до стаята на господаря, за да вземе скицника и моливите й. Младата жена бързо донесе нещата и каза:

— Г-н капитан, той спи. Мозъкът му трябва да почива, за да се поправи. Така каза г-ца Джакоба.

Въпреки че не бе я карала да й дава отчет, Шарлот бе доволна, че Мери бе решила да й предложи такъв. Може би Патрик ще промени решението си да я отпрати, щом се възстанови от страничните въздействия на треската и шока от жертването на любимия кораб.

Сигурно би разбрал, когато е по-добре, че той и Шарлот са създадени да бъдат заедно, винаги, дали по земята или в бурното море. След време ще разбере, че детето им, момче или момиче, би имало нужда от двама им.

Тя взе листите за рисуване и се върна на магическото място далеч от брега, където бе срещнала по-рано делфина.

Бе разочарована, защото животното не се появи отново, но след време Матилда дойде и се намести до Шарлот, която бе седнала удобно на скалата, сякаш бяха най-интимни приятелки.

Макар отблъскването на Патрик да бе наранило силно сърцето й, Шарлот не можеше да не се забавлява и ободри от гостуването на маймуната. Когато Матилда се опита да грабне молива и хартията на Шарлот, тя й ги даде.

Матилда беше комична в усилията си да подражава на Шарлот и да нарисува картина. Доскоро обърканата и с болка в сърцето г-жа Тревърън скоро се смееше така силно, че сълзи се появиха в очите й.

Същата вечер, когато луната се бе издигнала високо, а Матилда отдавна бе изчезнала в зеленината около брега, Шарлот консумираше една самотна, макар и вкусна вечеря, след което се върна в стаята на господаря.

Не знаеше сама защо направи този избор, освен че нещо вътре в нея не й позволяваше да изостави Патрик, макар той явно да желаеше това.

В сърцето на Шарлот Тревърън беше приятел за цял живот, ако и да не й е законен съпруг, а фактът, че е баща на детето й създаваше връзка, която не можеше да бъде прекъсната. Облече една от своите нощници, които Джакоба и Мери бяха изварили и изсушили на следобедното слънце, дръпна дебелата мрежа, за да се приближи до леглото. Патрик спеше дълбоко, главата му бе килната назад, внушителните му гърди бяха голи на лунната светлина. Дори и в слабостта си той изглеждаше така прекрасен, че дъхът на Шарлот секна и тя помисли, че ще се задуши.

Шарлот внимателно отмести леките завивки и пропълзя в леглото до него. Той беше арогантен и невъзможен, и инат, това е вярно, но все пак изглежда тя го обичаше именно заради слабостите му. Гордостта й бе непокътната, а също и здравото й чувство за чест. Шарлот не се срамуваше да обича този мъж, който явно не й отвръщаше с обич, но това я караше да изпитва дълбока остра тъга.

Той се размърда, но не се събуди. Шарлот лежеше близо до него, прегърнала го през корема покровителски. Сутринта Патрик можеше да крещи и беснее, дори да я отпрати, но през нощта тя заемаше отреденото й място до него.

Сънят дълго й бягаше, а в дълбините на нощта Патрик я събуди с бавни, методични целувки. Когато тя откликна, той мина над нея и с едно-единствено движение на крака си, разтвори бедрата й.

— Шарлот — прошепна името й, което съдържаше плетеница от значения. Беше едновременно молба, упрек, отдаване и предизвикателство.

Силата му се връщаше. Той я желаеше, а за Шарлот и закопнялата й плът това беше основателна причина за отпразнуване. Тя прокара пръсти по стегнатата, влажна плът на гърба му и отвърна с прастарото насърчение, за което думите бяха излишни.

Патрик изпъшка и потърси венерините й двери с мъжествеността си.

Шарлот въздъхна и изви гръб, за да го поеме.

— Така силно те желая — каза неволно той, докато тя бавно го приемаше в себе си и го държеше пленник през един дълъг, прекрасен интервал. Подпря се на ръце от двете страни на Шарлот, отдръпна се, после бавно навлезе навътре.

Шарлот нададе тих вик на наслада и прием, защото единствено на тази интимна арена Патрик беше господар. Тя му говореше тихо, настоятелно, а той започна да се движи в нея, изпълващ я цялата.

Тя опъна ръцете си нагоре над главата в пълно отдаване, а бедрата й се повдигаха и отпускаха под неговите. Повтаряше името му отново и отново в една неукротена молитва.

Искаше да отдаде на Патрик всичко, което има и да вземе всичко, което той отдаваше. Искаше любенето им да продължи завинаги и да кулминира във взаимно задоволяване. Тя бе въплъщение на противоречието, от една страна се мяташе под Патрик с буйна страст, а от друга беше уверена, че се е трансформирала от смъртна жена в любим ангел.

През тези мигове Шарлот се чувстваше в рая, а дългият вик на облекчение, който издаде, когато Патрик накрая я укроти, също беше една страстна молитва.

Силното му тяло се огъна над нея още един миг, след което той приключи, отпусна се до нея и целуна клепачите й. Сигурно бе почувствал сълзите й, техния солен вкус по устните си, но не го показа с нищо.

— О, Шарлот — каза той с безкрайна тъга — какво ще правим?

Тя знаеше, че той не очаква отговор, а и тя нямаше такъв.

Сложи ръка на стегнатия му стомах, все още влажен от общото напрягане, погали го, потънали в нежната тишина. Скоро сънят ги приласка.

На следващата сутрин, когато се събуди, Шарлот видя Патрик да се взира в нея страшно кисел. Държеше се сякаш бе опетнила благочестивостта му или нещо подобно. Реши да го накаже.

Смело го пое с ръка.

Видя по лицето му страстта и упорството да се борят. Той искаше да се противопостави на прелъстяването й, но тялото му вече се предаваше, и приветстваше прекрасната дисциплинираност на силните й сръчни пръсти. Когато тя наведе глава, той измърмори сподавена ругатня и се стегна.

Шарлот погледна нагоре, видя адамовата му ябълка да се движи и отново се спусна надолу. Клепачите му се затвориха, той извика името й, молейки я, но тя не беше склонна към милост.