Укротяването на Шарлота

15

Най-после са в открито море, помисли си Шарлот, застанала близо до носа на „Чародейка“. Мъгливият, солен въздух беше като лекарство и даже клатенето под краката й докато стоеше на палубата създаваше приятно усещане. Не се обърна, за да види двореца. Той дълго щеше да остане запечатан в съзнанието й.

Патрик застана до нея, подпиращ се с ръце на перилата, а вятърът рошеше гарвановата му коса.

— Имаш изненада в каютата — каза той.

Шарлот дълго разглежда профила му, учудваше се на силата на чувствата, които той пораждаше у нея само с присъствието си. Пое си дълбоко въздух й направи решителната крачка, все едно, че се бе хвърлила през борда и плуваше редом с акулите.

— Не мисля, че трябва да сме в една каюта — отвърна тя, като пренебрегна споменаването на изненадата, въпреки че гореше от любопитство. — Не е подобаващо при сегашните обстоятелства.

Той бавно се обърна, а очите му се свиваха докато я гледаше.

— Какви обстоятелства? — запита с опасно тих глас — Женени сме, в случай, че си забравила.

— Не сме — противопостави се Шарлот и опъна рамена — няма писмен документ за съюза между нас в целия християнски свят.

Патрик въздъхна, облегна се по-тежко върху перилата.

— Това изглежда не те притесняваше, когато бяхме в Испания — подчерта той.

— Имах други грижи тогава — отвърна Шарлот. — Мисля, че ще трябва да си вземеш койка при моряците докато стигнем пристанището и намерим съди или магистър.

Той замълча злокобно, което напомни на Шарлот за голямото затишие, спускащо се над земята на Пъджит Саунд, точно преди силна буря.

— Струва ми се, г-жо Тревърън, че сте закъсняла малко с благочестивостта си. Забравихте ли, че носите мое дете?

Шарлот се изопна с твърда решимост. Не може да застави Патрик да я обича и разбираше това. Ако той не я уважаваше, бъдещето им би било безнадеждно.

— Не съм забравила. Няма да ти бъда любовница Патрик.

Той гневно я погледна.

— Беше готова да заминеш в Париж и живееш къщата, осигурена от Халиф.

— Халиф ми предложи истинска женитба. Освен това, никога не съм мислила да приема предложението му. Само исках да илюстрирам пред теб, че не ще позволя да си играят с чувствата ми. Би било доста неразумно да ме приемаш като даденост.

Когато Патрик не отговори, а само гневно я погледна и то така, като че ли би я хвърлил през борда, Шарлот се обърна, както сама смяташе с драматично завъртане на полите си и отиде да проучи изненадата, чакаща я в каютата.

На леглото намери скицници от висококачествена хартия, вързани заедно с широка синя панделка. Имаше и хубав комплект водни бои, цветни креди, специални писалки и половин дузина шишета с мастило различни у краски.

Шарлот бе очарована и доволна, но бе решила не позволи благодарността да надделее над здрав разум. Патрик бе упорит мъж и ако не бяха поставен някои граници в отношенията им, щеше да последва голямо нещастие.

Взе с усмивка един скицник и кутията с ярки креди и се върна на палубата. Не беше от хората, водещи си дневник, не и в общоприетия маниер, но Шарлот обичаше да прехвърля мечтите и спомените си върху хартия под формата на скици. Не бе имала големи възможности откакто я бяха отвлекли в сука в Риц. Перспективата да рисува картини беше прекрасно удоволствие за нея.

Намери си скътано място на горната палуба, седна на един кош, грациозно подви крака и започна да изобразява подробно преживяното. Нарисува танцьорките от харема, мъже, сражаващи се със саби, стан в пустинята под огромна луна. Улови приликата при скиците на Патрик, изобразяващи го в профил, както изглеждаше сутринта, застанал до перилата.

— Много са хубави, г-жо Тревърън — отбеляза един глас.

Шарлот погледна нагоре стресната, но се усмихна, като видя Кочран застанал до нея. Обърна нова страница в скицника и започна да го скицира докато говорят.

— Благодаря — каза тя. — Винаги съм рисувала. Учих се в Европа.

Г-н Кочран, наведен пред нея, й напомняше на индианец, седнал свободно до огъня.

— Трябва да направите нужното и запазите тези рисунки — каза одобрително. — Ще искате да ги показвате на внуците си, когато им разказвате за приключенията си в Риц.

Шарлот въздъхна.

— Не съм мислила толкова напред — призна тя и продължаваше да скицира — в момента се опитвам да подредя нещата сама за себе си.

Останаха още известно време двамата, но мълчаха. Тогава г-н Кочран каза:

— Изпратен съм да ви кажа, че обядът ви очаква в каютата на капитана.

Шарлот бе огладняла, чистият въздух и слънцето предизвикваха голям апетит. Затвори скицника си, прибра кредите обратно в кутията и се изправи.

Когато стигна в кабината, нямаше и следа от Патрик. Кабината бе изпълнена от сандъците, съхраняващи новите й дрехи, ушити в Испания. Въпреки че Шарлот определено си каза, че е по-добре да е сама, то дълбоко в нея чувствената й част бе разочарована.

Наля си вода от една медна кана в леген, изми лицето и ръцете си, след което седна на бюрото на Патрик, за да се запознае със съдържанието на подноса. Имаше прясна риба, картофи с ориз, зелен боб, сготвени с бекон и горещ чай.

Шарлот хапна с повишено настроение.

Беше свършила и преяла, когато Патрик нахлу като силен вятър, профучаващ през каньон. Застана на вратата със скръстени ръце, гледаше я така, че тя се почувства доста неловко, тъй като се бе оттеглила от бюрото, подпряла гръб на стената, опънала крака със скицник в скута.

Най-накрая капитанът проговори:

— Предполагам, не си променила решението си за спането?

Шарлот поклати глава, но едва успяваше да потуши бунта на чувствата, бушуващ в сърцето и душата й. Знаеше, че любенето с Патрик щеше да й липсва, защото душа даваше за него, но знаеше също, че трябва да положи усилия това да не се разбере. Ако г-н Тревърън беше я прегърнал и целунал например, или само я бе докоснал по един от познатите й начини, твърдостта й сигурно щеше да се размекне като восък за свещи.

— Точно така — каза официално и отчетливо. Държеше скицника пред себе си като шлем и прилежно: оправи полите на роклята си.

— Напълно омаловажаваш женитбата ни, така ли?

Шарлот вирна брадичката си и каза упорито:

— Не сме женени.

Патрик мълчеше, но дълго я гледа, след което философски въздъхна и каза:

— Много добре — при тези думи плесна с ръце и каза — Развеждам се! — отново плесна — Развеждам се! — и трети път — Развеждам се!

Дори и да бе отхвърляла за себе си съществуването на брак помежду им, жестът на Патрик се стовари като ужасен шок върху Шарлот. Усети, че пребледнява, долната й устна трепереше, всеки момент щеше да заплаче.

Патрик кимна с глава, отвори вратата и излезе от каютата, без да каже нищо повече.

Шарлот остана зашеметена, гледаше втренчено към мястото, където бе стоял, сякаш че с концентрацията си би го върнала обратно. Сълзи изпълниха очите й, след това потекоха надолу по бузите й.

Недействителният брак всъщност се оказа много истински сега, когато вече бе прекратен. Какво бе сторила?

Патрик не се появи вечерта, а изпрати помощник-готвача, Типър Дуун, да вземе тоалетните принадлежности и необходимите му чисти дрехи.

Шарлот се почувства много самотна, взе писец, мастило и хартия и нарисува образа на баща си, след това прибави до него подмамващо нежното лице на Лидия. На следващите страници скицира Мили, братята си, а също и любимия чичо Девън.

Любимите образи бяха за нея както утеха, така и напомняне за голямата й отдалеченост от дома. Закачила бе рисунките по стените на каютата, плачеше докато миеше зъбите си, докато обличаше нощницата и разресваше косите си. Дълго лежа в леглото, а морето люлееше кораба нежно, както любяща майка би полюшвала люлка, унасяйки я в неспокоен, на пресекулки сън.

През нощта сънува първия си кошмар.

Шарлот се събуди с вик, седна изправена на леглото, опипвайки с ръце, трескаво търсеше Патрик, после се досети с ужас, че го бе прогонила от каютата, а впоследствие той се бе „развел“.

Опита се да си спомни какво се бе случило в съня й, за да го отхвърли като чиста фантасмагория и се успокои, но не можеше нищо да си спомни. Остана само с усещането за обреченост и неизбежен ужас. Усещането дълго не я напускаше докато лежеше, остана дори след като дишането и сърцебиенето й се нормализираха.

Сигурно е от бременността, реши накрая тя, сключи грижливо ръце върху корема си. Лидия беше понякога много сприхава и емоционална, докато беше бременна с нейните деца. Мащехата й също беше сънувала обезпокоителни сънища, веднъж дори беше напуснала разплакана масата, защото Бригъм беше съобщил решението си да гласува за републиканския кандидат за президент.

Шарлот отново въздъхна, въртя се и се мята, опитвайки се да се намести удобно. Липсваше й сгушването в топлата прегръдка на Патрик, усещането, че се обляга на силните му гърди.

Накрая Шарлот заспа от пълно изтощение.

Рано на следващата сутрин прекосяваха Гибралтар. Гледката беше смайваща. Моливът на Шарлот летеше по скицника. Патрик можеше да закотви „Чародейка“ там в оживеното пристанище, колкото поне да сключат брак, но той не направи каквото и да е усилие.

Шарлот го отбягваше, което бе лесно, тъй като той правеше всичко възможно да стои настрана от нея. Мислеше да отиде при него и се опита да установи някакво примирие, но идеята изобщо не бе по нрава й. В крайна сметка той бе арбитърът, обявявайки развода с плясване на ръце.

Все пак Патрик й липсваше, и не само в леглото. Скърбеше за тайния безмълвен език, създаден между тях, за споделения смях и дори за избухналите спорове.

„Чародейка“ се носеше елегантно покрай бреговете на Африка, топлият вятър издуваше платната. Шарлот стоеше до перилата с часове, наблюдаваше тропическия бряг с надежда да открие следи от слон, зебра или лъв. В действителност разбираше, че тези животни можеха да се видят само във вътрешността, но това не й пречеше да продължава да се надява.

Всяка вечер се хранеше сама в каютата и спеше сама в огромното легло. Понякога, когато се прибереше в каютата забелязваше, че Патрик бе влизал да си вземе книга, чисти дрехи или други лични вещи, по през голямата част от времето той успяваше да стои в другия край на кораба.

Кошмарите й продължаваха и всеки път оставяха у Шарлот неясното чувство за надвиснала опасност, въпреки че не можеше ясно да си спомни подробностите, когато се събудеше.

Плаваха в открито море вече десет дни, „Чародейка“ бе поела курс на изток към южните морета, когато откриха първия плъх.

Самият Кочран се бе спънал в трупа му по време на нощната вахта. Гризачът бе изхвърлил почти всичките си вътрешности, а от ушите му още течеше кръв. Това беше прекалено дори за железния стомах на Кочран и той се запрепъва към перилата.

Когато свърши бе премалял и внимавайки да не настъпи отвратителната гадост, лежаща на палубата, побърза да събуди капитана.

Патрик беше в ужасно настроение. Не бе разменил човешка дума с Шарлот близо две седмици, а да не говорим, че не бе споделял леглото й. Противно му беше да спи в тясната кабина, резервирана за евентуален пасажер. Таванът бе доста нисък и непрекъснато си удряше главата.

Беше буден и се утешаваше с чаша бренди, когато се чу удряне по вратата и гласа на Кочран.

— Капитане! Отворете бързо!

Патрик усети стомаха му да се свива от тревога при настоятелността на повика. Кочран беше пътувал и видял много, трудно можеше нещо да го разтревожи.

Патрик вдигна резето и дръпна вратата.

— Боже, Господи, човече, какво е станало? — измърмори той. Не можеше да се каже, че беше пиян, но главата му бе замъглена и не се държеше стабилно на краката си.

— Ела с мен — заповяда Кочран. Въпреки че нощта беше прохладна, нещо нехарактерно за тропическата нощ, капчици пот блестяха по кожата му — Веднага!

— Какво…

— Веднага — настоя първият помощник.

Патрик го последва през коридора, нагоре по стълбите до главната палуба. Застанал на кърмата Кочран взе една от закачените лампи и я насочи към отвратителната гадост от кръв, която някога е била плъх.

Миризмата бе по-отвратителна от гледката. Патрик за миг обърна глава настрана и преглътна острия вкус в устата си.

— Какво ти говори това? — след дълга пауза попита той със снишен глас. — Чума ли е?

Кочран не искаше да се обвързва с предположения.

— Не знам дали е чума, или не, капитане. Това, което знам е, че сме в беда, всички без изключение.

— А Шарлот — прошепна Патрик и за миг затвори очи. — А нашето бебе? Накарай някой да изчисти това нещо и да измие палубата със сапунена луга. Сутринта ще претърсим кораба от край до край да проверим дали има и други.

— Ще има още — Кочран увери своя капитан. Звучеше като човек, говорещ насън.

Патрик вдигна готвача и го накара да възвари вода. След това се върна в каютата си и се изтърка от главата до петите. Не можеше да заличи спомена за болния плъх. Образът му дълго щеше да измъчва съзнанието му.

Когато се изми, той облече чисти дрехи, излезе и веднага се отправи към каютата, в която спеше Шарлот. Тя бе заключила вратата, и въпреки че това беше най-естественото нещо, което една жена можеше да направи на кораб, пълен с мъже, той се ядоса.

Сви едната си ръка в юмрук и заблъска силно, докато дървото потрепери.

Най-после Патрик чу тракането на резето отвътре и вратата със скърцане се отвори леко. Шарлот се взираше през процепа.

— Патрик? — гласът й прозвуча така, сякаш би била по-малко учудена, ако бе срещнала духа на Линколн. — Ка… Какво се е случило?

Той бутна вратата и я отвори, прекрачи прага и втренчи поглед в нея. Тя бе облечена в една от неговите ризи вместо нощница, кестенявата й коса беше пусната и падаше по гърба и раменете. Златистите й очи бяха широко отворени, тревожни, но ако не грешеше, в тях също се четеше и триумф.

Патрик не можеше да й каже за плъха и предполагаемия смисъл на това мрачно събитие. Нямаше смисъл да я плаши докато не е сигурен. Не можеше да каже нищо.

— Липсваше ми — призна дрезгаво той, беше самата истина. Многократно съжаляваше за импулсивния развод, особено в дълбините на нощта, когато така силно желаеше сладката утеха, която само тя можеше да му даде.

Тя скръсти ръце и наклони глава на една страна.

— И ти ми липсваше — призна тя — Но…

Той мислеше за епидемиите, които беше виждал, хора умрели от чума и други странни трески, ширещи се по тропиците.

— Нека само те прегърна — прекъсна я той.

За огромно негово удоволствие Шарлот не го накара да я моли. Тя просто го хвана за ръка и го поведе към леглото им. Умело започна да разкопчава ризата му.

— Изглеждаш ужасно, Патрик — каза нежно тя — Какво те плаши толкова?

Патрик я притегли по-близо, притисна я силно за миг. Бе затворил очи. Не можеше да й обясни, не още. Това, което можа да каже бе само:

— Шарлот!

Само след минути той съблече ризата, събу ботушите и бричовете си и се плъзна в леглото. Шарлот го очакваше, откликна на прегръдката му и се сгуши до него. Сърцето й биеше в същия ритъм с неговото.

— Желая те — каза той след доста време. Очакваше тя да го отблъсне и наругае. Но вместо това Шарлот прокара пръсти по стегнатите мускули на корема му, след това обхвана пениса му със силните си пръсти.

Патрик изпъшка в агония на радостно облекчение и страст, забушувала като бурна западна река. Хвана китката й и я възпря за миг.

— Предупреждавам те, Шарлот — задъхано каза той — ако само ще ме възбудиш, спри. Веднага!

Тя го целуна по брадата.

— Каквото и да те тревожи, ще те накарам да го забравиш — обеща му тя.

Така и стана.

На сутринта Шарлот си тананикаше докато се обличаше и си спомняше как бе повела Патрик в ритъм през нощта. Нейната наслада не беше по-малка. За първи път от дни насам кошмарите не бяха я тормозили.

Както обикновено тя закуси в каютата, взе скицника и моливите и се качи на палубата.

Слънцето грееше ярко на приличното на яйце от червеношийка небе, но нямаше никакъв вятър, а водата беше гладка като син лед. Напрежението бе надвиснало над кораба като невидим покров. Когато Шарлот погледна нагоре, тя видя, че платната са съвсем неподвижни.

— Попаднахме в безветрие каза й Типър Дуун, минавайки покрай нея с кофа вряла вода. — Има мъртви плъхове навсякъде. Най-добре ще е да се върнете в каютата и останете там, г-жо Тревърън.

Шарлот изтича, за да го настигне.

— Какво искаш да кажеш с това, че има мъртви плъхове навсякъде? — настоя тя.

Момчето се спря, срещна погледа й. Младото му лице беше мрачно, дори и на фона на златистата прелест на този странен ден.

— Някаква болест, мадам — каза търпеливо. — Плъховете първи се заразяват, но има вероятност да я разпространят и сред хората много скоро.

За миг Шарлот отстъпи назад, автоматично заслони корема си с ръка.

— Боже, мили! Не може ли да се направи нещо?

— Дуун! — изви се глас от другия край на палубата.

— Най-добре ще е да тръгвам, мадам — побърза да каже той — преди да е изстинала водата и станала ненужна.

Шарлот разтревожена тръгна да търси Патрик. Беше около кърмата, разглеждаше хоризонта през блестящия стоманен телескоп с медна обковка. Явно бе усетил присъствието и, но не го показа веднага.

— Ако си дошла да търсиш извинение за снощи — уведоми я веднага Патрик, като продължаваше да разглежда далечината — ще те разочаровам.

— По дяволите снощи — избърбори Шарлот — Погледни ме!

Той отправи поглед към нея.

— Разбрала си за плъховете — каза той с нотка на примирение в гласа.

— Какво означава всичко това? — Шарлот бе обхваната от ужас, знаеше много добре, че бедствието от кошмарите й ги бе сполетяло.

— Заразени са. Кочран намери първия снощи на палубата с обърнат нагоре корем. От изгрев слънце хората откриха още дузина в същото състояние.

Шарлот се олюля съвсем леко, пресегна се и се хвана здраво за перилата, за да се задържи.

— Ще има епидемия, така ли?

— Несъмнено — отговори мрачно Патрик. Той не направи никакво движение към нея, а тя така желаеше да се заслони в прегръдката му.

— Може би бихме могли да слезем някъде на брега…

— Дори и да имаше наблизо суша, на стотина мили, а няма, не бихме могли да пренесем чума като тази върху невинни хора, Шарлот.

Тя потрепери, прегърна се и прошепна:

— Бебето ми. О, мили боже в небесата, бебето ми!

Патрик най-после я прегърна, но бе ядосан:

— И моето бебе — наблегна с остър тон той.

Шарлот го прегърна, опря глава на рамото му.

— Господи, помогни ни! Бог да ни е на помощ!

При първия разболял се моряк на сутринта, екипажът нарече епидемията кървава треска. Корабът все още беше в безветрие, а на Шарлот й се струваше, че „Чародейка“ и всичките пасажери са попаднали в ръцете на дявола.

До обед още двама души бяха останали до леглата, а привечер първата жертва умря. Прочетена бе молитва. Трупът бе хвърлен през борда, завит с одеялото о леглото. Оскъдните му принадлежности бяха поставени в тенекиена кутия, заключени и оставени настрана докато могат да бъдат предадени на близките му.

В началото от страх Шарлот не правеше нищо. След това се окопити, успокои се и започна да мисли. Слезе долу да се погрижи за болните, но веднага й бе наредено да се махне.

Силно се нуждаеше да прави нещо, опита се да рисува, но моливите и рисуваха само фантастични фигури, привидения и отвратителни чудовища.

Когато настъпи нощта, на палубата нямаше никой. Шарлот стоеше, гледаше звездите и се молещ за живота на бебето си. Хладен бриз повя през косите й. Чу вика на моряка високо на мачтата.

— Задава се вятър — извика той и моряците се втурнаха към палубата, с нетърпение очакващи да опънат платната и отново да потеглят. Шарлот предусещаше, че те, както и тя хранеха чудати, надежди, че някак ще надвият епидемията.

На следващия ден имаше още погребения, и още на по-следващия. Шарлот беше здрава и силна, въпреки че Патрик не успяваше да я държи настрана от болните. Мокреше трескавите им чела, пишеше писма на майки, сестри, любими, хранеше ги с бульон. Пееше нежни песни, молеше се отиващите си души да бъдат приети на небето.

— Трябва да отидеш в каютата и да си починеш — каза й Кочран късно една вечер, точно когато бе покрила лицето на едно момче, едва ли по-голямо от най-големия от братята й. — Трябва да мислиш за бебето и за капитана.

Патрик работеше така неуморно, както и Шарлот, дори повече, тъй като екипажът намаляваше, а вятърът се засили. Късно през нощта той се срутваше в леглото, спеше с дрехите най-много два часа, ставаше и отново започваше.

— Няма къде да се скрия от треската. Патрик каза, че е проникнала дори в дървения материал на кораба.

Кочран поклати глава. Беше изпит, а брадата му бе щръкнала като четина по посивелите му бузи.

— Виждал съм кораби да пристигат без жива душа на борда, поразени от чумата.

Шарлот трепереше, свила ръце в скута си. Не си спомняше коя рокля бе облякла, дори не си направи труда да погледне.

— Отказвам да умра — думите й бяха насочени както към Кочран, така и към съдбата. — Още не съм си изживяла живота.

Удивително беше, предвид обстоятелствата, че Кочран се усмихна.

— Ако някой може да преживее чума като тази, то това си само ти. Изглежда, че феите и добрите духове особено те обичат.

Типър Дуун беше болен вече три дни и стенеше в съня си. Сълзи на отчаяние пареха очите й, когато придвижи стола до хамака, за да намокри лицето му.

— Не си отивай, не умирай, Типър — сгълчи го тя, така бе уморена, че беше забравила разговора си с Кочран. — Не си си изживял живота си още.

Шарлот започна да плаче още повече, наведе се и челото й докосваше гърдите на Типър.

— Лидия! — хълцаше неудържимо, без да може да се спре — О, Лидия, моля те помогни ни.

Силни ръце я вдигнаха от стола. Патрик бе дошъл да я прибере. Плачеше безнадеждно и безпомощно на рамото му, докато я изнасяше от трюма, където лежаха болните.

В каютата им той я съблече и я сложи в леглото. Когато не искаше да се храни, той й даваше с лъжица слаб чай.

— Ако само Лидия беше тук — каза тя, но осъзнаваше, че бълнува, но не можеше да се спре. — Тя би знаела какво да направи…

— Успокой се — каза Патрик. Беше до нея в леглото и я прегръщаше — Само на няколко дни път сме от острова. Там можем да слезем и старата Джакоба ще се погрижи за теб докато укрепнеш.

Думите му нищо не й говореха, но едно разбра, островът бе наблизо. Хвана се здраво за надеждата, че ще го достигнат.

Шарлот спа до обяд на другия ден, събуди се, чувствайки се по-силна. Дори се смути, че се бе поддала изцяло на изтощението и бе позволила на Патрик и другите да видят как рухва.

След като хапна филийка сух хляб и сухи плодове, тя се облече и отиде в трюма да види как са болните. Ако не сменеше Кочран, той нямаше да отиде нито да се нахрани, нито да спи, толкова много неща бяха легнали на него.

Когато стигна трюма, нямаше и следа от първия помощник, но капитанът бе седнал на стол с висока облегалка до леглото на един пациент. Беше заровил глава в ръцете си.

Тя застана зад Патрик, докосна рамото му. Разбираше отчаянието му, разбираше, че се чувства отговорен за екипажа си.

— Вината не е твоя — подчерта нежно тя.

Той внезапно скочи от стола, сякаш пръстите й бяха опарили кожата му и се помъчи да се отдалечи от нея. Бе още гърбом, предстоеше да види лицето му.

— Скоро ще стигнем острова — каза тя с треперещ глас, опитвайки се да му вдъхне същата надежда, която той й бе дал предната нощ.

Патрик се обърна, олюлявайки се леко и махна на Шарлот с ръка да се отдалечи сякаш бе насекомо.

— Утре — потвърди той с нотки в гласа, които тя едва разпознаваше. — Но не ще напусна кораба, докато и последният моряк не е пренесен на брега, а това може да отнеме седмици.

— Но ти каза…

Той най-после се обърна и я погледна, а тя видя болестта да изменя чертите му, като втора същност.

— Казах, че ти ще слезеш на брега и ще го направиш. Да те изпратя там, значи да изложа на риск живота на всеки един от жителите на острова, но друго не мога да направя. Ние ще останем докато премине опасността.

Шарлот пристъпи към Патрик, усещайки какво ще се случи, но преди да го стигне, колената му се подвиха и с трясък падна на палубата. Тя изпищя и падна на гърдите му в ужасна мъка. Кочран и още няколко мъже едва я откъснаха от него.