Укротяването на Шарлота

22

— Полудял ли си? — попита Кочран с широко отворени, невярващи очи, като наблюдаваше капитана да сваля ботушите, ризата си и да втъква нож в ножница под колана си. Двамата не се виждаха от пристанището, скрити в тъмнината зад издадените големи скали. Залповете на оръдията, насочени към морето, бяха замлъкнали преди половин час по заповед на Патрик.

Тревърън вдигна ръка, за да накара приятеля си да замълчи и се заслуша. Островът беше зловещо притихнал след спирането на гърмежите. Точно както бе очаквал все пак, скоро чу лек ритмичен плясък на гребла, плъзгащи се по водата, а след това разцепващи повърхността.

Най-после Патрик отговори на въпроса на Кочран.

— Да, приятелю, полудял съм. Това стана преди много време в едно далечно място. — Студ го прониза чак до дъното на душата, не си позволи да помисли за Шарлот, лежаща на леглото в къщата му, наранена, а може би умираща.

Отправи се към водата.

— Исусе Христе в небесата! — въздъхна Кочран, като се опита да хване Патрик за ръката, но не успя да го спре. — Не можеш да рискуваш така. Тя ще се събуди и ще те търси — да не би да искаш да ме нагърбиш със задачата да съобщя на г-жа Тревърън, че си отишъл на дъното при „Чародейка“?

Усмивката на Патрик заприлича на гримаса по лицето му. Хуморът и веселието го бяха напуснали през онази нощ.

— Успокой се, Кочран. Започваш да ми напомняш на стара жена.

Кочран явно бе отчаян.

— „На мене принадлежи отмъщението, казва Господ“ — цитира той, докато Патрик се придвижваше към морето.

Божествените думи не оказаха влияние върху Патрик, не значеха нищо. Някаква лудост го бе завладяла и той не искаше и не можеше да си намери място, докато не направеше това, което трябваше да бъде направено. Отново се вслуша, чу лекото ромолене на прилива, потапянето на греблата и туптенето на сърцето си.

Патрик знаеше, че Раийм бе уверен в спечелването на войната и на битката, в разгромяването на силите на острова. Идваше на брега, за да събере трофеите.

Колко е глупаво, помисли си Патрик, да си прекалено сигурен.

Когато навлезе до кръста в топлите спокойни води, Патрик се обърна само веднъж, вдигна очи високо над обезумелия Кочран към голямата, обрулена от бурята къща, където лежеше Шарлот. Заради него, Патрик, тя можеше да умре тази нощ, а детето им сигурно вече бе загинало. Тъй като не можеше да се върне назад във времето и поправи грешките си, можеше да предложи само едно жертвоприношение, единственото покаяние.

Отмъщението.

— Патрик! — прошепна Кочран, тичайки нагоре-надолу по брега като нетърпелива птица. — По дяволите, магаре такова, твърдоглава морска змия, върни се тук!

Очите на Патрик пареха, само като си помисли, какво бе сторил на Шарлот, само защото я обичаше и желаеше. Каза си, че е от солената вода, плъзна се напред в измамливата, нежна прегръдка на морето и заплува. Движенията му бяха силни, тихи, целенасочени.

Лесно беше да проследи лодката, дори в тъмнината на нощта, защото леките плясъци на греблата по водата кънтяха в ушите на Патрик като гърмежи. Тихият, пиянски разговор на гребците му звучеше като крясъци.

Патрик продължи да плува, а образът на Шарлот беше пред очите му, измъчвайки го, тласкайки го напред.

Показа се на повърхността, на няколко фута от лодката откъм кърмата, но никои от тримата мъже в лодката дори и поглед не хвърли в неговата посока. С лекота поддържаше тяхната скорост, а когато гребците спряха и лодката се люлееше по гладката повърхност, Патрик чу уговорките им, макар и на арабски, той разбра всичко.

— Нещо не ми харесва — каза един дребен жилест мъж, който седеше откъм левия борд, а главата му бе покрита с тюрбан. Това бе единственото нещо, което Патрик можеше да различи в момента. — Тревърън няма да се предаде така лесно. Клопка е.

Водачът на групата, естествено Раийм, бе кацнал на носа и не гребеше.

— Надценяваш го. Той е американец, мисли само за собствените си удобства и глезотии. Дори в този момент се крие от нас и вероятно се утешава с жената, която знае, че скоро ще загуби.

Гърлото на Патрик се напълни с кисела горчилка, но разбира се, не издаде нито звук, не направи никакво движение.

— Американците обичат удоволствията си — отбеляза някой друг — но те са като кобри, когато ги предизвикат нищо не им убягва, а ударът им е смъртоносен.

Раийм издаде отвратителен звук и плю във водата.

Морето беше спокойно като юрган върху леглото на стара дама, но под водата имаше движение и живот, които можеха да донесат внезапна смърт.

Патрик пое дъх, задържа го и се плъзна под лодката. Умело я преобърна, а яростните викове и обезумелите плясъци на жертвите бяха като нежна музика в благоуханната лятна нощ.

Вирна глава, за да отърси водата от косата и очите си, погледна назад към трите кораба, чакащи навън от пристанището. Те светеха и по палубите се движеха хора, но той имаше време да изпълни плана си.

Да открие Раийм беше необикновено лесно — именно той се давеше. Двамата му поддръжници се бяха вкопчили отстрани на лодката и викаха слепешката за помощ, сигурни вероятно, че скоро ще бъдат погълнати от някакво огромно животно от дълбините.

Патрик извади ножа от ножницата и се придвижи иззад мъчещия се Раийм, хвана го с едната ръка през гърлото. С другата си ръка Патрик притисна острието до гърлото на пирата.

През онези моменти Патрик изпита най-силната вътрешна борба. Би било твърде лесно, така блажено лесно, да отвори яремната вена на Раийм и да наблюдава как кръвта му изтича в морето, отмъщавайки по този начин за Шарлот и за безценното дете, което не ще узнае прекрасното удоволствие и болката да се живее.

— Тревърън — изхриптя пиратът, когато успя да си поеме дъх. Беше се успокоил вече, макар и със студена, остра стомана, опряна в гърлото му. — Хората ми ще те убият заради това. Кълна се в името на Аллах.

— Не бих те взел за религиозен човек — отвърна Патрик, останал без дъх от усилията, но необезпокоен от заплахите. Без да помръдне ножа, той започна да се придвижва към брега, като теглеше Раийм със себе си. Не предложи отговор на заплахите на пирата, защото нищо на света не го плашеше, освен перспективата да доживее преклонна възраст, без Шарлот да е до него.

Патрик изразходва много сила, за да стигне до плажа. Преди време такова приключение едва ли би го напрегнало, но треската бе отслабила силите му, а той още се възстановяваше.

Още на два пъти през дългия плувен преход Патрик се спираше, бореше се със съвестта си. Раийм беше пират, за бога, един от най-страшните, дори и в този предателски край на света. Той бе извършил неописуеми неща, дела, които и през ум не биха минали на един обикновен човек. Защо тогава, мислеше ядосано Патрик, не убие това копеле и го остави за храна на рибите?

Раийм се влачеше отпуснато или беше в безсъзнание, или очакваше сгоден момент. Преценявайки поведението му при обръщането на лодката, той вероятно не можеше да плува. Патрик просто можеше да се плъзне настрана и да остави пирата да потъне надолу, да го остави да умре.

Той дори нямаше да използва човешко насилие.

Патрик изруга, освободи пленника си и наблюдава без особено чувство как Раийм се носеше обърнат по очи във водата, без видими усилия да се бори за живота си.

Патрик се обърна и пое към брега, но се спря и отново изруга. Цитатът на Кочран безмилостно отекваше в съзнанието му. На мене принадлежи отмъщението, казва Господ. Разбрал, че все още стиска ножа в дясната си ръка, Патрик сложи оръжието в ножницата, отново изруга и заплува към Раийм.

Пиратът точно бе започнал да изчезва от повърхността. Патрик го сграбчи за яката с още една псувня и продължи към брега.

Кочран чакаше там, здравомислещият, чувствителен Кочран. Той нагази във водата, когато зърна Патрик и го освободи от изпадналия в безсъзнание спътник.

— Да ме вземат дяволите — каза първият помощник и поради тъмнината се наведе да разгледа пирата колкото се може по-добре. — Та това е Раийм, нали? Защо не го уби?

Патрик се бе проснал наполовина на брега и тежко си поемаше дъх, готов да изхвърли толкова солена вода, че да покрие кит. Бутна косата си назад от лицето и няколко минути гледа приятеля си, преди да събере сили да проговори.

— Исках да удължа удоволствието — изръмжа той.

Раийм лежеше на брега, кашляше и ругаеше на родния си език.

Патрик заговори спокойно на пирата на разговорен арабски, който първоначално бе научил от Халиф.

— Ти ще умреш така или иначе, от моята ръка или на примката на бесилото в Европа. Ти си мъртъв.

Раийм повръщаше много, след това плю.

— Дано изгориш в християнския ад, Тревърън!

Патрик не отговори, а само се изправи на крака и с помощта на Кочран започна да тегли Раийм зад себе си.

— Погледни — каза Кочран, засмя се и посочи към осветените кораби, които доминираха в пристанището цял ден. — Тръгват си, верни душици, онези пирати са също като капитана си.

Раийм само изсумтя при думите на Кочран, вероятно не бе ги разбрал, но добре осъзна гледката на своите три оттеглящи се кораба. Пиратът нададе протестиращ вой, но всичко беше напразно. През нощта бе затворен в избата и бе забравен, само редовно получаваше дажби храна и вода.

Всяка пора и клетка на Шарлот я болеше, но прекрасното слънце, изпълващо стаята, действаше като неуловим балсам. Дъхът й спря, когато си спомни експлозията — по-предната нощ ли беше? — постави ръце върху стомаха си.

— Бебето — прошепна. Не виждаше никого до леглото, но знаеше, че не е сама.

Джакоба веднага се надвеси над нея.

— Събуди капитана — каза тя на някой, който не се виждаше, вероятно Мери-Кеч-Мъч-фиш. След това погледна Шарлот, лицето й бе открито и благородно. — Бебето е още в теб, г-жо Тревърън — каза тя. — Разбира се, не може да се каже дали е наранено малкото. Ще трябва да чакаме и разберем.

Имаше някаква шумотевица, след което се появи Патрик. Изглеждаше така, като че ли току-що се бе завърнал от мисия в ада. Беше изпит, непоносимо блед, а косата му разчорлена и странно неподвижна. Ризата не му стоеше с обичайната впечатляваща елегантност, а докато наблюдаваше Шарлот, гърлото му издаваше видимо неспокойство.

Джакоба се оттегли безшумно с изненадваща грациозност за жена с нейните размери. Вратата тихо се затвори след нея, преди Патрик да проговори.

Той се придвижи до леглото, падна на колене и нежно взе наранените ръце на Шарлот в своите. След това, за нейна изненада, той сниши глава до гърдите й и дрезгаво зарида.

Със свободната си ръка Шарлот нежно докосна косата му. Сърцето й бе така изпълнено с чувства, че не можеше да говори. Сълзи напълниха очите й.

Патрик плака няколко минути, тихо, на пресекулки. Накрая вдигна глава и срещна погледа й.

— Съжалявам — каза пресипнало той. — Съжалявам…

Шарлот бе озадачена. Погали черната му коса.

— Защо?

— Ако не беше заради мене, нито едно от тези злощастия нямаше да се случат. Трябваше веднага да те предам на властите, още когато те стовариха в краката ми в онази нощ. Вместо това обаче аз си измислих хиляди извинения, само и само да те задържа при себе си. Исках те за себе си.

Шарлот успя да се усмихне.

— Толкова погрешно ли беше това?

Той опря челото си до нейното само за миг.

— Да. Щеше да бъдеш в безопасност, у дома с баща си, мащеха си, които щяха да се грижат за теб…

— Патрик — прекъсна го ядосано Шарлот. — Не съм дете, нуждаещо се от бавачка. Не ти ли е минавало през ума, че ако не исках да бъда с теб, нямаше да остана? Имаше няколко възможности, както знаеш, и тогава можех да си замина, например когато беше в Испания. А след въстанието, когато Халиф дойде отново на власт и ми предложи къща във Франция.

Патрик въздъхна дълбоко, което, както и риданията му преди, беше болезнено за Шарлот. Тя усети един нехарактерен за него елемент на поражение в гласа му.

— Не мога да променя миналото — говореше повече на себе си, отколкото на Шарлот. — Но не трябва да продължавам да правя същата грешка и в бъдеще.

Шарлот изведнъж почувства хлад и странен страх.

— Патрик…

Той стана на крака и пристъпи назад, без тя да може да го докосне. Тя почти виждаше каменната бариера, която се спусна между тях.

— Достатъчно. Не искам да те виждам да умираш, защото ме обичаш, Шарлот. Решено е!

— Патрик! — тя се опита да седне, обзета от паника, разбрала, че той вече се бе оттеглил от нея. — Патрик! — отново отчаяно извика тя.

Без да показва някаква емоция, Патрик я притисна обратно на възглавниците.

— Почивай! — каза той. — Само си почивай! При тези думи той тръгна като сомнамбул към вратата.

— Загубих го! — измърмори нещастно Шарлот след един час, когато Джейн седеше до нея, за да й прави компания. — Патрик е мой съпруг, бащата на бебето ми, единственият мъж, който изобщо ще обичам. А той сякаш е на другия край на света.

Джейн въздъхна.

— Той преживя няколко шока напоследък, нашият Патрик. Първо бурята, след това атаката на пиратите, а ти бе така лошо ранена, всички мислихме, че ще умреш… — Замълча и се усмихна. — С изключение на Гидиън, разбира се. Той сигурно е изрекъл хиляди молитви за възстановяването ти, и аз мисля, той не се съмняваше дори за миг, че състоянието ти ще се подобри. Все пак Патрик още е замаян от случилото се. Нужно му е просто време да осмисли всичко.

— Надявам се да имаш право — измърмори Шарлот, но сърцето й се беше се качило в гърлото, имаше ужасното усещане, дали с брак или не, дали с бебе или без, интимните й преживявания с Патрик Тревърън този път наистина бяха приключили.

През последвалите слънчеви дни Шарлот бавно се възстановяваше, постепенно, поне физически се подобри. През цялото време, докато тялото й укрепваше, една съществена част от душата й изсъхваше и умираше.

Не че Патрик я отбягваше. Той седеше с часове при нея, на терасата пред стаята, четеше й Шекспир, дори й изиграваше някои от по-драматичните и комични сцени. Носеше й сочни плодове, разказваше й случки от младежките си години.

Въпреки всичко това обаче, той можеше да бъде и някой непознат, нает да развлича болен човек. Спеше в друга стая нощем, не я целуваше или прегръщаше или намекваше по някакъв начин за необяснимата страст, която преди пламтеше помежду им.

Всичко беше свършило, както се опасяваше.

Гидиън й беше верен поддръжник през тези трудни дни и макар скръбта по загубената Сузана да се четеше ясно в очите му, Шарлот правилно бе предположила, той все повече и повече се сближаваше с Джейн.

Стела, която също се стремеше към романс с Гидиън, прие ситуацията с изненадваща благосклонност и обърна взор към един млад моряк от екипажа на Патрик, както и Нора. Дебора, най-младата от групата, се задоволяваше да обича безвредните, прекрасни мъже от книгите, които обичаше да чете.

След месец Шарлот се изправи на крака, но радостта бе напуснала живота й, както и любовта на Патрик. Предполагаше, че ще се съвземе някой ден, ще намери място за себе си и за детето си на този свят, но това време изглеждаше далече в бъдещето.

Патрик повече не бдеше до нея, сега, когато вече беше добре и бебето риташе по стените на стомаха й. Той работеше от изгрев до залез-слънце заедно с другите мъже, почистваха отломките от тръстиковите поля и подготвяха почвата за нова сеитба.

Един ден, когато Шарлот нямаше какво да прави и безцелно се разхождаше из онова крило на къщата, където беше стаята на Гидиън, тя се спря пред отворената врата.

Една взета назаем платнена пътна чанта лежеше върху леглото му. Беше отворена и Гидиън прибираше ризите и панталоните, които Джакоба и другите му бяха ушили. Той обърна глава и й се усмихна, а очите му светеха.

— Здравейте, г-жа Тревърън. Изглеждате много добре днес.

Шарлот въздъхна и се отпусна, облягайки се на вратата. Гърлото я стягаше и тя трябваше да изчака известно време, преди да заговори, за да може да запази под привиден контрол променените си чувства. Опита да се усмихне.

— Австралия е доста далеч от тук — накрая каза тя. — Прекалено далеч, за да можеш да преплуваш или да гребеш с лодка.

Гидиън се усмихна и посочи към кресло с облегалка за главата.

— Влез и седни.

Шарлот прие.

— Не е редно — в същото време протестира тя. — Не би трябвало да съм тук.

Приятелят й се засмя.

— Откога, мила Шарлот, ви е грижа за такива прозаични концепции, като благоприличието?

— Вие заминавате — каза тя и погледът й отново се спря на чантата.

— Корабът, за който се молех, е време да пристигне.

Шарлот не се съмняваше в истинността на това, което той казваше. През изминалите седмици беше имала много възможности да се увери, че Гидиън е в добри отношения с бога. Веднъж например, когато изпитваше страшна болка от нараняването, и не можеше да я понесе, той взе ръката й, каза й няколко думи и тя се почувства по-добре.

— Би ли могъл да се помолиш Патрик отново да ме обича? — осмели се да помоли тя.

Гидиън престана да се движи из стаята, приближи се и седна на възглавницата с лице, обърнато към нея.

— Това би означавало да се моля небето да е синьо и морето — дълбоко — каза благо той. — Няма мъж, който да е обичал жена така изцяло и искрено, както Патрик те обича.

Шарлот поклати отрицателно глава.

— Той е решил повече да не си позволи да ме обича, а ти знаеш, Гидиън, колко упорит може да бъде.

Мисионерът докосна бузата на Шарлот нежно.

— Докато ти, разбира се, си мила и отстъпчива и изключително разумна — подразни я той.

Шарлот издаде звук, който беше и смях, и плач.

— Гидиън, не бъди невъзможен. Дойдох при теб за съчувствие.

— Не само съчувствие ти трябва, моя мила — каза Гидиън с философска въздишка, изтегляйки се назад с ръце на бедрата си. — Търпение. Патрик сам ще разбере чувствата си към теб, след време.

— Но аз не мога да чакам! — извика Шарлот с обезумял шепот.

Гидиън се засмя.

— Напомняш ми за сестра ми, Елизабет — каза той. — Веднъж, когато бяхме малки, баба ни й даде цветни луковици, определи й място в градината, което трябваше да бъде само нейно. Сестра ми посади луковиците, а след това ходеше всеки ден да гледа кога ще се покажат цветчетата. Само след седмица любопитството й надделя и тя не можеше повече да чака. Изкопа луковиците, само за да види дали са покълнали, а след това, разбира се, те не можеха да израснат, защото тя ги бе убила.

Преди Шарлот да може да измисли отговор, Джейн се втурна през вратата, тъмночервената й коса се вееше, прекрасното й лице бе зачервено от вълнение, а и от не малък страх.

— Тук е! — извика тя. — Корабът е тук — Патрик вече го забеляза, вдигнатият флаг е английски!

Гидиън повдигна рамене и намигна на Шарлот, сякаш й казваше какво ти казах?

— Е — продължи Джейн, а присъствието й бе като експлозия в стаята — ще се ожениш ли за мен, ще ме отведеш ли със себе си, или не, Гидиън Роулинг?

Пасторът се засмя.

— О, да — каза той, а на смутената Шарлот й се стори, че двамата влюбени бяха напълно забравили присъствието й. — Ако ме искаш, красива Джейн, ще се оженя за теб с удоволствие.

Двамата се срещнаха в средата на стаята, хванаха се за ръце, а Шарлот избяга от стаята със зачервени бузи, сърцето й биеше както от завист, така и от истинска радост, че дори и смъртта не може да надделее над любовта.

Шарлот излетя надолу по коридора, искаше сама да види приближаващия се кораб, без стени около нея, без стъкло от прозорец, пречещо на гледката. Когато стигна стълбището, реши, че парапетът предлагаше по-бърз начин за слизане, качи се на него, прибра поли и се спусна.

Долу бе спряна не от познатата колона, а от една силна, мускулеста ръка.

Обърна се, останала без дъх и срещна направо индиговите очи на Патрик. За миг видя искрица в тях — страст, може би, или смях. В следващия момент обаче, това изражение изчезна и Шарлот се опасяваше да не би да си е въобразила.

— Ще ти бъда благодарен, ако мислиш за безопасността на детето ми, ако не мислиш за своята — хладно я поучи Патрик.

Шарлот му позволи безцеремонно да я вдигне от перилата, но вдигна предизвикателно брадичка, когато се изправи на стъпалата, лицето й се изравни с неговото.

— Не ставай отегчителен, г-н Тревърън. Никога не съм се подчинявала на заповедите ти и не смятам да започна да го правя точно отсега нататък. — Отмести се, за да го подмине, но той я хвана за ръката, без да й причини болка и я задържа така, че да не може да се отскубне.

— Пристига кораб — каза той. — Английски е и вероятно плава за Австралия. Искам да отплаваш за Сидни и оттам да уредиш заминаването си за Съединените щати.

Шарлот прикова поглед в него.

— А ти? Къде възнамеряваш да бъдеш, докато аз пътувам?

— Тук. Г-н Кочран ще пътува с теб като придружител и покровител.

Краката на Шарлот се подкосиха, отпусна се и седна на стъпалото, чувстваше се съкрушена. Патрик се наведе и изненадващо за нея нежно докосна лицето й.

— Знам, струва ти се, че съм неразумен — каза той с пресипнал глас. — Но повярвай ми, Шарлот, така ще е по-добре за теб и детето.

Мъката бликна отвътре и преля в сълзи и гняв.

— Това е само твое мнение, Патрик Тревърън! Да ме отпратиш от себе си е все едно да ми кажеш, че никога няма да видя слънцето вече!

Болка сви лицето на Патрик, но бе видно, че не ще се отклони от решението си.

— Това ли е начинът, по който една „нова жена“ трябва да говори? Какво би казала мащеха ти, ако те чуе да говориш така?

Шарлот ридаеше.

— Не ме интересува кой какво ще каже, Патрик — родена съм да съм с теб, и ти си роден да си с мен, ако се разделим, и двамата ужасно ще страдаме!

Той я целуна по челото, както баща й и чичо й го правеха.

— Как можеш да говориш така — попита той. — Забрави ли, че проблемите ти започнаха от момента, в който ме срещна?

— Луната ще изчезне, Патрик — прошепна тя. — Морето ще пресъхне. Моля те, не ме мъчи, не мъчи и себе си!

Патрик въздъхна, целуна я отново, но не с повече страст от преди, изправи се на крака, извисяващ се над нея.

— За добро е — каза той. След това излезе и я остави да седи там, сгушена в перилата. Приготвяше се за края на света.

Часове по-късно, когато морето отдавна бе погълнало слънцето, английският кораб влезе в пристанището, появиха се няколко малки лодки. Корабът привършил запасите си от питейна вода и, виждайки светлини на острова, капитанът решил да направят посещение.

Раийм бе изведен от затвора в мазата — тогава Шарлот го видя за първи път, странникът, който бе обзет от идеята да я притежава. Той бе официално арестуван от офицерите на „Викториана“. Моряците го отведоха, добре вързан, на главния кораб.

И накрая ще пътуваме заедно, пирата и аз, помисли си с ужас Шарлот. Патрик бе наредил да опаковат вещите й за дълго пътуване. Мери и Джакоба се подчиниха на заповедта, макар и намръщени.

Капитан Майкъл Трент беше красив мъж, висок, със заострени черти и кафяви очи. Той погледна Шарлот с открито възхищение, когато се запознаваха на официалната вечеря в красивата трапезария на Патрик. Заяви, че с радост ще се погрижи за безопасността на г-жа Тревърън до град Сидни. Пристигнали веднъж, той лично щеше да уреди пътуването й до Америка и несъмнено щеше да подбере най-добрия кораб и капитан.

Тя щеше да се върне в родината си здрава и читава след няколко седмици.

Патрик, който би трябвало да е доволен, че желанията му се бяха изпълнили така гладко, бе начумерен през цялата вечеря.

Късно през нощта Шарлот лежеше тъгуваща в брачното легло, когато Патрик дойде при нея за първи път след коварните експлозии, които едва не отнеха живота й. Без да казва нищо, без да се извинява или дава обещания, той се съблече, легна до нея и я прегърна.

Тя почувства, че той трепери докато я притиска до себе си.

— Не ме отпращай — молеше го тя тихо, с достойнство.

— Трябва — отговори той. Преобърна се нежно и я притисна под себе си. — Кажи, че не ме искаш тук и аз ще се махна.

Тя се чудеше как един сравнително малък човек като нея можеше да побере толкова много емоции, без да се пръсне. Шарлот се гневеше, беше ужасно раздразнена, но тя обичаше този мъж, обожаваше го със сила, загадъчна и обхватна като самите небеса.

— Остани — прошепна тя и пъхна пръсти в косите му, сниши главата му така, че устните им да се докоснат, а след това погълнат силно и с отчаяние.

Тази нощ любенето им бе различно, макар и не по-малко все поглъщащо. Почти не говореха — както обикновено се дразнеха и изкушаваха, докато желанието им ставаше така неудържимо, че нямаха дъх да говорят, а когато телата им бяха в едно, задоволяването се превръщаше в мъчение. Бореха се, изпитваха наслада, така остра и болезнена, че бе почти непоносима, веднага отново имаха нужда да се слеят, като че ли не бе имало общуване и връх.

Накрая настъпи изтощението. Шарлот, която бе на небето в прегръдката на Патрик, се почувства още по-самотна отколкото преди. Плака докато сънят дойде.

На сутринта се сбогува набързо с всички, но нямате и следа от Патрик. Джейн и Гидиън, Шарлот и Кочран бяха отведени до „Викториана“ в елегантни лодки. Багажът им бе явно натоварен на борда през нощта.

Шарлот се взираше назад към острова. Не можеше да повярва, че голямото приключение е свършило, че Патрик дори не бе имал милостта да се сбогува както трябва. Гидиън взе ръката й и я стисна.

Останалата част от сутринта премина като мъгла, поне за Шарлот. Джейн и Гидиън бяха официално бракосъчетани от капитан Трент, а след много подготовка корабът елегантно потегли в открити води.

Шарлот стоеше на перилата и наблюдаваше как вълшебният остров бавно изчезва заедно с най-скъпите й мечти.