Укротяването на Шарлота

21

Реколтата захарна тръстика бе опустошена. Селото на местните жители на другия край на острова бе в развалини, а слънцето грееше ярко, сякаш Господ го беше запалил точно тази сутрин. Небето беше едно крехко, пронизващо душата синьо, бризът прохладен и свеж, духаше откъм морето.

Докато проверяваше оръдието, спасено от палубата на „Чародейка“ преди потапянето, Патрик установи, че изглежда всички оръжия бяха отстояли яростта на природата, и се замисли за собственото си състояние.

Загубата на реколтата от захарна тръстика щеше да се отрази на постъпленията му, както и наложилото се разрушаване на „Чародейка“, но той знаеше, че ще може да се възстанови и от двете бедствия след време с усилена работа. Рано или късно и приятелски кораб сигурно щеше да се появи на хоризонта, не без силните молитви на Роулинг. Той и Шарлот — Патрик се усмихна като си спомни каква тигрица беше жена му предната нощ — накрая ще отплават за Сиатъл, където ще направи нужното за построяването на нов плавателен съд. Имаше намерение да се разпореди за построяването на хубава къща в същата община, която да подслони жена му и детето му през дългите му пътувания. Така Шарлот щеше да може да вижда често семейството си, без да бъде в прекалена близост.

След уреждането на нещата в Сиатъл и двамата ще се отправят на посещение в Куейд Харбър. Шарлот можеше да гостува колкото желаеше, а Патрик щеше да пътува.

Той се облегна на студения метал на оръдието и усмивката му изчезна. Шарлот сигурно го дразнеше, когато се зарече, че ще си намери любовник, ако я остави сама. Не би се осмелила да направи това, нали?

Някак неловко си спомни как за първи път бе срещнал г-ца Шарлот Куейд. Тя беше на петнадесет фута над палубата на неговия клипер, облечена само в една пола, вкопчила се в такелажа. При следващата им среща тя бе дръзнала да отиде на сука в Риц, място, където един разумен ангел би се страхувал да стъпи.

Огън и жупел, помисли си Патрик. Ако тя бе рискувала при онези лудории, какво и кой би възпрял Шарлот да осъществи заплахата си и си намери друг мъж?

Вътрешно Патрик кипна. Самата мисъл, че Шарлот може да споделя ласки с друг мъж, освен него, бе непоносима. Въпреки че не беше от онези мъже, които се интересуваха от хорското мнение, той се ужасяваше от един неизбежен скандал. Всеки кораб, всеки дилижанс и фургон със слама щеше да разнесе мълвата за изменчивите чувства на Шарлот Тревърън, докато не остане клюкарка в западното полукълбо, която да не е запозната с подробностите.

Патрик изруга и се придвижи към следващото оръдие за оглед на повреди. Изражението му се проясни изведнъж, когато си представи бащата на Шарлот, легендарният Бригъм Куейд. Патрик дори не бе се запознавал с него, но знаеше достатъчно за Куейд, за да бъде сигурен, че Шарлот ще бъде заставена да се държи прилично докато е при него.

Кочран изкачи хребета и се почеса по главата, като видя капитана, който вече си подсвиркваше весело и се подготвяше да защитава малкото си царство.

— Какво те прави толкова щастлив? — запита първият помощник, леко запъхтян от изкачването. — Ето те на, загубил скъпо струваща реколта, изравнена със земята, и един господ знае каква още беда ще долети със следващия прилив…

— Забрави ли, че си взех булка? — прекъсна го Патрик, доволен, че се отклони от мислите си. — А снощи беше моята брачна нощ?

— Наистина забравих — каза Кочран и обърса челото си с обгорялата си, мускулеста ръка. Ушите му почервеняха, леко се закашля, след това неловко обърна поглед към морето. — Кога мислиш, че ще се появи, говоря за Раийм или който и да е онзи мръсник, дебнещ там някъде?

Патрик издърпа палмови клони и други отломки от най-голямото оръдие.

— Вероятно след настъпването на нощта — отговори той. — Бедата обикновено настъпва точно, когато човек току-що се е изправил на крака след предишно злощастие, Кочран. И ти знаеш това, нали?

Кочран плю настрана.

— Момчетата са готови, капитане. Погрижих се за това. — Замълча, леко и неловко се закашля. — Какво ще правим с жените? Няма ли да ги скрием някъде? В края на краищата, ако е Раийм, това ме кара да настръхвам и косата ми да се изправя, та той идва да вземе Шарлот.

Ярост се надигна в гърдите на Патрик, но той веднага я обузда. Ако се бе налагало някога да държи буден ума си, то бе точно сега. Кимна в мрачно съгласие и си спомни предупреждението на Халиф, че пиратът няма да си намери място, докато не си възвърне това, което смята, че му се полага.

— Раийм е — каза той. Въздъхна, размърда рамене, за да се освободи от напрежението, което навързваше мускулите му. — Да, ще трябва да се опитаме да скрием жените. Един господ само знае дали те ще стоят скрити.

— Не ще рискуват да получат порицанието на Нора — каза Кочран, сякаш наистина вярваше в такива глупости.

— Обръщал ли си внимание, Кочран, че нито едно от момичетата не ще се поколебае да се противопостави на заповедите ми, ако това им харесва. Понякога ми се иска да съм от онези, които биха сложили жена на коляното си и я наплескат. Изглежда това е единственият метод, на който може да се разчита, за да държиш тези същества под контрол, факт е обаче, че не ми дава сърце да го направя.

Кочран се усмихна и потупа Патрик по рамото.

— Не се упреквай толкова, капитане. Времената се менят, и мъжете със здрав дух знаят, че жените са, за да бъдат обичани, а не наранявани.

Патрик се усмихна, не можеше сега да гледа философски на управлението да домакинството. А какво ли би се случило, ако един ден, като се върне от плаване разбере, че Шарлот е приютила друг мъж между меките си бедра, дарила е в утеха гърдите си на друг?

Страхуваше се повече от постъпката си при такива обстоятелства, отколкото от самата измяна.

— Видял ли си жена ми тази сутрин? — попита той след кратко мълчание, остави оръдието зад себе си и заслиза надолу по склона към къщата.

— Аха — отговори Кочран. — Тя отиде заедно с другите да помагат в селото.

— Е, върни ги веднага — измърмори Патрик и си помисли колко лесно би било за Раийм, или който и да е друг, да стигне с гребане до брега, да грабне жена му и момичетата, както са сред мирните селяни.

— Ще ме извиниш ли, сър? — отвърна Кочран и закрачи в крак с Патрик. — Ти ги върни. По-скоро бих се сбил с глутница вълчици, отколкото на тях да разпореждам.

Патрик изруга, но не даде втора заповед на Кочран. Влезе в каменната конюшня, която, както и къщата бе издържала на бурята, оседла дорестия си кон и за втори път през този ден се отправи към селото.

Дебора си пое дъх и нададе ужасяващ писък, когато заедно с Шарлот, другите момичета и Мери-Кеч-Мъч-фиш пристигнаха в селището на другия край на острова.

Шарлот бе изненадана, че прислужницата бе говорила така спокойно за наводнението, когато бяха на верандата сутринта. Там, където преди бе имало колиби, сега имаше само кратери в земята, дупки, пълни с вода.

Възрастни жени бяха накацали по скалите, виеха оплаквайки, а бебетата ревяха. Мъжете бяха заети с поправянето на рибарските лодки, докато младите жени събираха листак и здрави, жилави клони и ги нареждаха на купи по високите места.

— Боже мили — въздишаше Шарлот. — Какво опустошение…

— Какво ще правим? — попита Дебора, а красивите й сини очи бяха изпълнени със сълзи и съпричастие.

Шарлот отвори уста да каже нещо, но преди да изрече и дума, Джейн овладя положението.

— Заедно със Стела и Нора ще помогнем с намирането на още строителен материал. Шарлот, ъ-ъ, г-жа Тревърън, ще бъде вероятно най-добре, ако вие с Дебора помогнете при бебетата. Дебора обича малките дребосъчета и умее да ги забавлява, а не мисля, че Патрик би искал младата му жена да ходи из джунглата.

— Моля те, наричай ме Шарлот — каза г-жа Тревърън хладно. — А тук едва ли имат място възгледите на Патрик за женското поведение. Ще гледам малките, но не защото искам да се въртя на пръсти около съпруга си. Обичам децата, а това за мен е достатъчно основание.

Джейн се усмихна и Шарлот в този момент разбра, че бяха станали приятелки за цял живот.

— Е, хайде тогава — каза тя — да запретнем ръкави и да се опитаме да бъдем полезни на тези хора.

Въпреки врявата на бабите, които оплакваха селото, макар нито една жертва да не бе дадена, и плачът на гладните бебета, моментът беше щастлив за Шарлот. Събра пълничките бебета, радваше се на тъмните им, красиви личица, обичаше невинността им. Заедно с Дебора обърсаха сълзите им, дадоха им кокосово мляко вместо кърмата, която заетите им майки не можеха да им дадат.

Междувременно Джейн, Стела и Нора събираха листак и дебели лозови и други клони с работоспособност, неотстъпваща на тази на местните жители. Всички се чувстваха доволни от себе си, когато внезапно пристигна Патрик, яздейки по пясъка, явно с някаква мисия.

С по едно въртящо се бебе във всяка ръка Шарлот си проправи боса път по калните пътеки на селото и отиде да го посрещне. Хубавата кожа на седлото му изскърца, когато се обърна, за да огледа морето, след това отново срещна погледа на Шарлот.

Изражението му, първоначално мрачно, видимо се подобри.

— Не трябва да си тук. Опасно е.

Шарлот повдигна скимтящите бебета нагоре на раменете си и леко се засмя.

— О, Патрик, всичко е опасно. Ако те слушам, ще трябва само да стоя в салона всеки божи ден, да шия и да те очаквам да се завърнеш у дома от някое огромно приключение.

Патрик изкусно преметна крак през седлото, слезе от коня и застана с лице към Шарлот.

— Това наистина ли би било така ужасно? — запита сериозно той.

Болка присви сърцето на Шарлот, непоносимо сладка. Колко силно обичаше този мъж, а как силно желаеше да не е така!

— Да, Патрик — отговори с нежен глас тя. За мен би било все едно, да съм хвърлена в затвор.

Той въздъхна, този неин съпруг, протегна са и взе по-тежкото бебе в ръката си.

— Никога не ще разбера, защо да си в безопасност означава толкова малко за теб — съгласи се той.

Тя протегна ръка и прекара връхчетата на пръстите си по копчетата на ризата му, доволна от едва доловимото потрепване, с което й отговори.

— Ако наистина искаш да ме предпазиш, Патрик — тихо го подразни тя с палав глас — може би ще трябва да престанеш да ме любиш. Понякога наистина мисля, че ще умра от наслада. — Шарлот замълча, наклони се по-близо до него, като съзнаваше, че думите й вече го бяха възбудили, а той нищо не можеше да стори. — Ще ти кажа, капитане, сърцето ми почва лудо да бие и не мога дъх да си поема и разсъдъкът ми заминава нанякъде. Просто не е безопасно!

— Спри — намръщи се той. Докато говореше, вратът му започна да почервенява.

Шарлот се засмя, а Патрик изруга, щом голото бебе направи едно разпростиращо се петно върху предната част на ризата му. Тя все още се смееше, когато той измърмори друга ругатня, тръсна бебето в ръцете й, и закрачи към приливното езеро да се измие.

Когато се върна и застана до нея, Патрик беше гол до кръста. Беше изплакнал ризата и кожата си със солена вода. Дрехата висеше наблизо, на един клон.

Шарлот го погледна, изстрада няколко остри спомени от предишната нощ и почувства стягащо я усещане в дълбините. Отмести очи.

Патрик работеше неуморно както всички цяла сутрин, помагайки да построят новите колиби на височината над старото село. По обяд обаче, след още един тревожен поглед към хоризонта, той нареди на момичетата да се върнат обратно в къщата и им каза да стоят настрана от брега и да се скрият на определеното място веднага щом стигнат в дома. След това взе изсъхналата си риза, метна Шарлот на гърба на коня и се качи зад нея.

— Какво става? — запита тя заинтригувана, почувствала остра бдителност у него.

Конят затанцува неспокойно под тях, докато Патрик говореше не на жена си, а на селяните. Той се обърна към тях на родния им език, а думите му ги разпръсна. Взеха бебетата, малките деца и шумните старици, и изчезнаха в зеленината.

— Гости — каза Патрик, взе малкия телескоп от кожения джоб зад седлото и го насочи към далечната синьо-зелена линия, където небето и морето се сливаха.

Сърцето на Шарлот многократно се преобърна. Тя примижа, без да може да види нищо повече, освен едно петънце да се клати на края на света.

— Това е добра новина, нали? Ако ще имаме компания, искам да кажа. Няма да си толкова мрачен, а сигурно Гидиън ще може да замине за Австралия и да започне да покръства.

— Гидиън? — отекна гласът на Патрик. Повдигна вежди и й подаде скъпия меден телескоп.

Шарлот не предложи отговор, а вместо това присви очи и погледна през стъклото. С известна трудност намери обекта, който го безпокоеше — един бавен зловещ кораб, без да развява обозначителен флаг на мачтата.

— Пирати? — пое дъх тя.

— Раийм — отговори Патрик, сякаш това нищо не значеше.

Шарлот неволно потрепери. Тя много добре си спомняше, че когато бе отвлечена от сука в онзи ужасен ден през юни, тя бе предназначена за подарък на пирата. Вместо това, разбира се, хората на Раийм я бяха загубили като залог на хазарт и накрая се бе озовала в кабината на Патрик Тревърън в един чувал от зебло.

— Трябва да е много отмъстителен човек — отбеляза тя с известна надменност в гласа, докато Патрик водеше коня извън селото и обратно надолу по плажа. — Не мога да си представя, как можа ти да изминеш целия този път само за една обикновена жена.

Патрик се засмя, гласът му потрепери тихо до ухото й.

— Ти не си обикновена жена, богиньо. Бих пътувал много по-далеч, само за да те взема. В това отношение поне не бих винил Раийм.

Въпреки опасността и общата сериозност на обстоятелствата, Шарлот почувства прилив на удовлетворение от думите на Патрик. През по-голяма част от времето той създаваше впечатление, че бърза да се отърве от нея, а сега фактът, че я дени толкова, дори бе готов да преплува моретата, за да я търси, беше ободряващ.

Беше романтично, като сцена от някоя от нейните мечти, да препуска по пясъка на кон в прегръдката на силния мъж, когото обича. Когато пристигнаха в конюшнята, Патрик беше вече много делови.

Прехвърли се през седлото, повдигна Шарлот и й каза със стегнат тон:

— Влез вътре и заеми мястото си при другите. Джакоба ще ти каже къде да отидеш.

— Бих ти предложила няколко места, където ти би могъл да отидеш — мило отвърна Шарлот — в пламъците, например.

— Шарлот — намръщи се Патрик, разкопча ремъка, издърпа седлото от треперещия гръб на коня. — Нямам нито време, нито търпение за пакостите ти. — Постави седлото на перилото на яслата и посочи къщата на Шарлот, като леко я тупна отзад, за да се раздвижи. — Върви — предупреди я той.

Тя въздъхна, искаше й се да е по-голяма и по-силна, за да може да предизвика Патрик на юмручен бой и да му разкървави носа, но тъй като това не можеше да стане, подчини се на заповедта му. Джакоба я чакаше вътре и веднага я поведе бързо през един коридор, водещ към тайна част от къщата, която Шарлот не бе посещавала досега.

Когато стигнаха края на коридора, Джакоба измести един шкаф. Показа се врата, която безшумно се отвори. Пантите бяха така добре смазани, забеляза Шарлот, че светеха в мрака.

Срещу прага се откри изненадващо приятна стая, снабдена с римски дивани, столове, свещници, обилна храна и книги. Нора, Дебора и Джейн седяха около масата, вглъбени в игра на карти. Цялата обстановка й напомняше за харема на Халиф. И на двете места имаше много удобства, бяха нещо повече от луксозни затвори.

— Ще играеш ли с нас, Шарлот? — нетърпеливо я попита Дебора, отмествайки се настрана, като направи място за новодошлата да придърпа стол до нея. Играем покер — сниши глас, сякаш си признаваше някакво прекрасно провинение. — Играем на вързано и вече загубих всичките си панделки в косите. Освен това ще трябва много да внимаваш, защото мисля, че Нора и Джейн лъжат.

Шарлот намери стол и се присъедини към кръга. Вместо да се обидят от обвинението, Нора и Джейн се развеселиха.

— Никога не си понасяла, когато губиш — каза Нора на по-малкото момиче.

Джейн бе седнала с подвит крак на стола, погълната от картите си.

— Нека не се караме, дами — замислено каза тя. — Може да стоим затворени в това място с дни.

Шарлот се изчерви. По много причини за всичко това вината беше нейна, за опасността, надвиснала над острова, за това, че тя и другите трябваше да се крият в стаи — скривалища. Тя започна всичко това с авантюрата си в сука през онзи ден, въпреки че й бяха казали да не излиза.

— Съжалявам — каза тя.

Четирите момичета я погледнаха озадачени и изненадани.

— Съжаляваш? — отекна гласът на Нора. — За какво?

— Всички ви изложих на опасност — призна Шарлот ужасена. — Онези пирати идват тук заради мен.

Очите на Нора се уголемиха от интерес, тя плесна картите си на масата и се подпря напред.

— Дразниш ли ни, Шарлот Тревърън?

— Нали? — попита колебливо Дебора.

— Търсят тебе? — настоятелно попита Джейн, като направи жест към външния свят, за да обозначи приближаващата се беда.

Шарлот кимна, преглътна и разказа неуверено перипетиите си от момента, в който бе отвлечена на пазара в Риц, до неотдавнашното й пристигане с обречения кораб „Чародейка“ до бреговете на острова.

— Изумително! — извика Стела, когато разказът свърши. — Това е така прекрасно!

— Сключвала си брак с Патрик два пъти! — размишляваше Дебора. — О, та това е най-романтичното нещо, което някога съм чувала.

Винаги прагматичната Джейн изсумтя неподобаващо за една дама и каза:

— Романтично? Сигурно се шегуваш. Развел се е с Шарлот в пристъп на засегнато честолюбие и то просто само с плясване на ръце и изричане на няколко глупави думи! Според мен нашият Патрик има нужда от някой и друг урок по добро държание.

Шарлот се усмихна, но не каза нищо. Мислеше усилено.

Джейн беше луда глава и като Шарлот беше родена да действа, а не да стои със скръстени ръце, да наблюдава, да чака и да се пази да не оцапа дрехите си. В изблик на вдъхновено прозрение Шарлот разбра, че Гидиън трябва да се ожени именно за това енергично, упорито, червенокосо момиче при условие, че Джейн го иска за съпруг. Тя притежаваше нужния дух за живот в Австралийските места, силата, решимостта и вродената сърдечност и благост, нужни на жената на един духовник.

— Защо си ме зяпнала така? — попита бъдещата мисионерка.

— Сватосвах те наум — призна Шарлот.

Нора са усмихна замечтано и леко въздъхна.

— Тя си пада по Били Пайпър — обяви Дебора с надут шепот и посочи към Нора с махване на ръката. — Той й бе специален пациент, когато всички бяха се разболели от треската.

Шарлот не беше изиграла дори и една ръка на карти, а вече се чувстваше затворена, неспокойна. Искаше да излезе, да бъде част от подготовката, да защитава острова и всичките му жители. Стана от стола и започна да крачи със скръстени ръце.

Другите без особена трудност проследиха мислите й, което съвсем не бе чудно, тъй като приближаването на пиратския кораб естествено присъстваше в съзнанието на всички.

— Мислиш ли, че ще има кръвопролитие? — уплашено попита Дебора, скръстила пръсти в скута си.

— Разбира се, че ще има — властно каза Джейн, но въпреки че очите й блестяха от вълнение, цветът й бе по-блед от обикновено. Луничките й изпъкваха при контраста. Те ще стрелят по нас, ние по тях, а ние жените или ще се грижим за ранените, или ще свършим с насилствено отвличане като трофеи.

Дебора посивя и нададе лек, жалък, изпълнен с ужас вик, а Нора веднага се наведе и обхвана с ръка раменете на момичето.

— Шт! — сгълча тя, като се намръщи на Джейн. — До смърт изплаши бедното дете!

Джейн повдигна рамене.

— Ще е по-добре да застанем с лице към действителността. Ако Патрик и другите не могат да удържат нападателите, мили мои, ние всички можем с целувка да се разделим с девичеството си.

Дебора нададе отчаян вой.

— Още една дума — предупреди Нора, като размахваше юмрук към Джейн — и ще ти посиня поне едното око!

— Спрете! — бързо се възпротиви Шарлот, вдигнала и двете си ръце с молба за мир. — Моля ви. Всички сме в ужасна беда. Не трябва да се настройваме един срещу друг — въздъхна и добави — Патрик ще ни защити.

След това, макар да се опитваха да се концентрират върху играта на карти, стаята пулсираше от напрежение. Часовете пълзяха със скоростта на охранени кафяви охлюви.

В стаята стана тъмно и Шарлот запали свещниците. Женската компания хапна френски шоколад, сандвичи, плодове, и зачака.

Точно след залез-слънце оръдеен огън накара стените на къщата да потреперят. Шарлот копнееше да е в центъра на нещата, където би могла да види какво става със собствените си очи, вместо само да мисли и си представя. Дали Раийм беше пуснал котва близо до далечния край на острова и бе повел хората си през джунглата, или по брега? Или бе заобиколил и влязъл в главното пристанище, и бе открил огън по къщата?

Отдавна отегчена от краченето из стаята, накрая Шарлот отиде до вратата и се опита да я отвори. Беше ядосана, но не изненадана, като разбра, че е затворена. През дългия следобед бе разгледала вече цялата стая за евентуален авариен изход. Шарлот бе принудена да приеме факта, че тя и другите ще останат вътре през цялото време.

Топовете гърмяха, войната между нашествениците и защитниците бе в пълна сила.

Дебора скри лице в ръцете си и започна да плаче с тиха безнадеждност, която късаше сърцето на Шарлот.

— Радваш ли се сега? — попита Нора Джейн с подчертана рязкост в гласа. — Виж какво направи, говорейки за отвличане и други глупости!

Джейн изглеждате натъжена, отвори уста да каже нещо в своя защита, но бе принудена да млъкне, тъй като се чу някакъв стържещ звук в коридора. Явно шкафът, криещ вратата, бе отместван.

Всички затаиха дъх, включително и Шарлот, но беше Гидиън Роулинг, а не някакъв похотлив пират.

Шарлот се хвърли към него, хвана го за жилетката и го погледна в очите.

— Какво става? Патрик в безопасност ли е?

Внимателно и бързо Гидиън хвана ръката й в своята.

— В безопасност е, доколкото може…

Точно тогава Дебора изписка в агония от страх, изправи се на крака, ридаеше.

Естествено, като божи служител, дал клетва да носи мир на хората, Гидиън отиде при нея. Шарлот се поколеба само за миг, след това се възползва от разсеяността му и се измъкна през вратата към тъмния коридор. Къщата ехтеше от ударите на гюллетата. Тя се поколеба, като една част от нея искаше да остане в скривалището. Накрая обаче грижата й за Патрик и непресекващото любопитство, което й беше като личен кръст, надделя.

Макар да се движеше колкото се може по-внимателно, Шарлот се блъсна в някои мебели, докато се придвижваше към предната част на къщата. Беше се посинила, докато стигна до един прозорец в салона, още покрит с дъски срещу снощната буря, гледащ към пристанището. През дъските на прозореца тя видя не един, а три кораба в залива, блестяха червени пламъци по палубите, докато изстрелваха залповете.

Шарлот беше прекалено разгневена, за да чувства страх, тя знаеше, че ще го усети по-късно. Но сега тя искаше, имаше нужда да бъде до Патрик. В живота или в смъртта мястото й беше до съпруга й.

Точно когато се отместваше от прозореца, внезапно се разнесе оглушителен шум и усещане за невъобразим шок, след това й се стори, че е погълната или отнесена от едно масивно същество от светлина и огън.

Някаква необяснима вътрешна сила теглеше Патрик обратно към къщата, докато гледаше от хребета как оръдията заглушаваха острова. Беше посрещнат от полуобезумелия Гидиън на задната врата откъм двора.

— Благодаря на бога, че дойде — извика мисионерът. Патрик бе обзет от едно тревожно усещане, че е бил призован от хребета чрез молитва. — Шарлот е…

Само тези две думи бяха достатъчни, за да го приведат отново в движение и той се хвърли през задната врата, а думите на Гидиън бръмчаха в ушите му като пчели в горещ леген ден.

— Аз съм виновен — Джейн е с нея — плъзна се покрай мен…

Патрик нямаше нужда да бъде насочван към Шарлот. Душата й без думи го зовеше, и неговата бе устремена към нея.

Тя лежеше на пода в салона близо до разбития прозорец. Джейн бе коленичила до нея, държеше ръката й ридаейки.

Сърцето на Патрик се заблъска в клетката на ребрата му и спря да бие за няколко минути, заби отново, но болезнено. Падна на колене до Шарлот, би я взел на ръце, ако Джейн не го беше предупредила, че не трябва да я мърдат.

— Шарлот? — с мъка изрече името й. Клепачите й потрепериха, но не помръдна.

— О, божичко — въздъхна Патрик и това бе молитвата, която можа да изрече с думи. — О, божичко!

Гидиън постави ръка на рамото му.

— Ние ще се погрижим за нея — успокояващо каза той. Из цялата къща бушуваха звуците на разгарящата се битка, по нищо не интересуваше Патрик, освен неподвижната жена, лежаща пред него. — Ти се справи с Раийм.

Духът на Патрик стана смъртно студен при споменаване на името. Раийм, човекът, който бе причинил нараняването, а може би и смъртта на жената и нероденото дете на Патрик.

Той се наведе и церемониално целуна Шарлот по разкървавеното чело. След това, без да изрече нито дума, без дори да погледне Джейн или Гидиън, той се изправи бавно на крака и излезе от салона.

Шарлот бе заобиколена от редуваща са приятна светлина, видима истинска радост и цепеща болка. В един момент сякаш знаеше всичко, всички тайни на вселената, а в следващия момент — изобщо нищо. Искаше някак да се раздели и потегли в две посоки. След това чу някой да я зове с дрезгав, изтерзан глас.

Бавно, като цвете, разтварящо се на слънчева светлина, Шарлот излезе от вътрешния свят и последва пътя на сърцето си, който водеше направо при Патрик.