Укротяването на Шарлота

5

Скоро Шарлот почувства обезпокояващо подводно течение на напрежение в харема, въпреки че другите жени не изглеждаха разтревожени от раждането на Алев, те продължаваха да се смеят, къпят, четат, да ядат шоколад и сладкиши, сякаш бе обикновен ден.

Когато Рашид излезе от покоите на Валиде, Шарлот го очакваше.

— Как е Алев? — попита тя.

Евнухът въздъхна.

— Денят й ще бъде труден — каза с обичайния си официален тон. — Но ако роди момче на султана, сигурно ще стане кадъна.

Шарлот прехапа долната си устна, тих гняв напираше отвътре — гняв срещу една система, принизяваща жените до положението на красиви кукли или порода кобили.

— А ако роди момиче?

Черните очи на Рашид изразяваха разбиране и вежливо предупреждение.

— Децата от женски пол остават с майките си докато са малки, ако са умни, често се изучават. Султанските щерки все пак са принцеси.

Силен вик се чу от покоите на Валиде. Шарлот потрепери само като си помисли как би се чувствала, ако зависеше от милостта на старата жена особено при раждане.

— Искам да отида при Алев — каза тя и се опита да заобиколи Рашид. — Бих могла да помогна.

Евнухът я спря, хващайки я здраво за ръката. Не я заболя, но не можеше и да се отскубне.

— Валиде не ще толерира намесата ти, а е опасно да пренебрегваш волята й.

Шарлот почувства отчаяние и ярост, когато чу Алев отново да пищи.

— Не ме е грижа — изрече гневно и се опита да се освободи.

Рашид не я пускаше. Кръглото му махагоново лице ос безизразно, бързо поведе Шарлот през хамама покрай баните, отвъд мраморните и облицовани басейни се виждаше редица от врати, в една от тези стаи той тикна пленницата си.

Натисна резето и хвърли Шарлот в разкошно мебелирана килия, в която имаше сламеник в червено кадифе, неразпален мангал, огромна купа с тропически плодове и гарафа с вода. Горе огромен прозорец пропускаше дневната светлина.

Шарлот бе доста уплашена, за да забележи повече подробности. Вторачи се изумена в Рашид.

— Няма да ти сторя зло — каза той с властен тон.

— Тогава изведи ме от тук — от този луксозен затвор — едва успя да изрече тя.

Евнухът направи лек поклон.

— Разбира се. Веднага щом Алев роди и се успокоиш, ще бъдеш свободна и ще можеш да се присъединиш към, другите.

— Свободна — Шарлот се изсмя с насмешка, скръсти ръце и закрачи. Затворничка съм в това място — птичка в красива клетка — и не разбирам защо никой не го признава!

Смехът на Рашид, който отекна, дълбоко я изненада:

— Ти си една много разбунтувала се птица — отбеляза той, по-добре ще е да се научиш как да се държиш, преди Валиде да ти е оскубала перата.

Гореща вълна заля бузите на Шарлот:

— Онази стара жена няма никаква власт над мен!

— Тук не е Америка — натърти Рашид вече напълно сериозен. — Тук нямаш никакви права. Валиде притежава цялата власт!

Шарлот преглътна. Ако само някога си помислеше за приключение, по-добре гръм да я порази. Разбира се, само ако оживее след този подвиг.

— Искам да си отида у дома — каза след дълго мълчание, гласът й беше слаб и плах.

Тъга се появи по лицето на Рашид:

— И аз искам същото — отвърна й безнадеждно. — Но никога вече не ще видя родината си, ти също няма да я видиш. — При тези думи той излезе, затвори и заключи вратата след себе си.

Шарлот се втурна в стаята, обзета от паника, след това си наложи да се успокои и падна на колене върху сламеника. Закопня за високия бряст в двора и за свободата, простираща се отвъд стените на двореца, колкото и несигурна да беше.

Изяде един банан, поспа на сламеника, изрецитира всички стихотворения, изпя всички песни, които знаеше и чак тогава, при залез-слънце Рашид се върна да я пусне.

— Султанът празнува раждането на синовете си близнаци — възвести евнухът. — Желае да те изкъпят, облекат и изпратят в покоите му да танцуваш за него.

Шарлот се сепна:

— Т… Танцувам за него? Опасявам се, че не мога да танцувам…

Рашид се усмихна:

— Предлагам да се постараеш — той я изведе от луксозната й затворническа килия. — Султанът ще се развлича.

Девойката гневно погледна придружителя си, искаше да го оскърби, защото беше толкова арогантен, толкова досаден, защото я бе държал пленена толкова часа.

— Като за роб добре говориш — каза му тя язвително.

Черните му очи блеснаха, но не можа да разбере дали го ядоса или му беше забавно.

— Това е мое задължение. Придружавах султана в Англия докато получаваше образование, а преди това служих при баща му.

Стигнаха баните и отново рояк бърборещи жени заобиколиха Шарлот, съблякоха робата й, и я придружиха до водата. Последва цялостно изкъпване, косата й внимателно бе измита и след цялото това почти ритуално действие бе подсушена с меки кърпи и положена на мраморна маса. Нанесоха по кожата й топъл крем с миризма на захар и лимон, който втриваха равномерно и с умение. Мъхът по интимните й части също бе отстранен.

Процедурата бе почти безболезнена, но инстинктивно последвалите сладостни тръпки от нея тревожно измъкнаха Шарлот от мъглата на разтапящо доволство.

— Какво правите? — настоятелно и дръзко запита, като се опита да стане.

Веднага я бутнаха обратно на масата, като мазането и втриването на благоухания продължи. Дори Бетина Ричардсън, вечната невинност, би разбрала, че я подготвят за жертвоприношение като безпомощно агънце. Осъзнала това, Шарлот бе обзета от паника.

— Пуснете ме — извика тя и се възпротиви отново.

— Достатъчно — каза Рашид, появил се до масата, гледайки я заплашително. — Ще мълчиш!

Подчини се, но започна да мисли как да избяга, въпреки че спря да се съпротивлява и наблюдаваше с омраза жените, които се грижеха за нея.

Когато краката и мишниците й бяха почистени и гладки. Шарлот бе отново изкъпана, и отново за кой ли път намазана с благовонни масла. Затвори очи, искаше тялото й да е стегнато, готово за борба, но всичките и мускули се отпуснаха пряко волята й.

Облечена бе в танцьорска одежда: яркожълти шалвари, прозрачен и прилепнал корсет, блестящ от топазите, оставящ корема й открит. Над тези оскъдни одежди бе метната кафява копринена роба, украсена със сърма.

Косата й бе внимателно подсушена, ароматизирана, след което внимателно сресана. Една от жените вплете малки оранжеви цветчета в кичурите, друга очерта очите й, и оцвети с розов руж устните й. С достойнство и примирение със съдбата си Шарлот последва Рашид отвъд харема, преминавайки през криволичещите коридори.

— Ако Халиф си мисли, че ще ме докосне, лъже се — каза на Рашид докато го следваше.

Стори й се, че евнухът се засмя, но поведението му беше сериозно. Не се обърна да срещне погледа й, само високо избоботи:

— Ще правиш това, което султанът ти каже.

— Друг път — отвърна Шарлот. Свиркаше си, но знаеше, че гордостта й не ще приеме хрисимо такава пародия.

Този път Рашид се обърна й я погледна остро.

— Няма да те бъде дълго — каза го уверено и със съжаление. — Прекалено си свадлива и невярна.

Шарлот въздъхна, и същевременно гняв забушува в гърдите й.

— Какво ще ме правиш? Ще ме хвърлиш за храна на акулите?

Евнухът отново забърза.

— Тази съдба би била за предпочитане, уверявам те, пред гнева на Султана Валиде.

Шарлот не отговори, защото беше сигурна, че коментара на Рашид бе съвсем верен. Следваше евнуха докато стигнаха огромна зала, в която мангалите изпълваха въздуха с миризмата на тамян. Тук имаше друг подиум, блестящ с хиляди малки огледалца. Навсякъде се виждаха възглавници и кушетки, други жени в същите прозрачни дрехи като тези на Шарлот танцуваха в такт с музиката на малките звънчета, завързани на глезените им.

Халиф бе седнал на възглавницата сред танцьорките с вид точно на султан, облечен в скъпи сини одежди. Гигантски сапфир украсяваше отпред тюрбана му, а ясните му черни очи изпитателно разглеждаха новопристигналата.

— Шарлот — каза той и като че ли тя забеляза усмивка в ъгълчето на устните му, но не можеше да бъде сигурна. Махна с две ръце.

— Ела насам. Искам да те погледна.

Шарлот леко облиза пресъхналите си устни и пристъпи към него.

— Завърти се — нареди й султанът, но не беше нелюбезен, а по-скоро с тона на обичайните нареждания, присъщи само на владетел.

Тя направи колеблив кръг пред него.

— А-а — въздъхна унесено — Понякога честта е прекалено бреме.

Шарлот се намръщи объркана.

— Седни — Халиф отново въздъхна, като й посочи възглавницата близо до него. — Наслаждавай се на танците. Тази нощ сме щастливи благодарение на Аллах.

С облекчение, но достатъчно объркана, Шарлот седна на посочената й възглавница, без да каже нищо. Един слуга й даде боза в златен бокал и тя започна да се отпуска, докато наблюдаваше танцьорките да се къртят покрай тях като вихрушка от яркоцветни птици.

Шарлот не бе подложена на обучението, през което минаваха другите жени от харема, но достатъчно бе, че отчиташе разликите в различните култури, за да знае, че не бива да разговаря със султана, освен ако той я запита нещо. Да провокира Рашид бе нещо съвсем друго — вече бе усетила, че евнухът нямаше търпението на Всевишния — докато султанът държеше в ръцете си живота и смъртта. Въпреки че беше внимателен с Шарлот, спасявайки я от брат си Ахмед в онази нощ, когато се прибираше от покоите на Патрик, тя знаеше, че ако реши, той можеше да бъде безмилостен, дори брутален.

— Видяхте ли синовете ми? — запита Халиф, след като плесна с ръце на танцьорките да се разпръснат. Говорейки си, те се отправиха към дългата ниска маса да подиума и започнаха да вкусват изумителното разнообразие от храни, наредени там.

За миг Шарлот се стресна — мислите й бродеха надалеч, прескочиха стената на двора и търсеха из морето някой си капитан Тревърън — но се усмихна и поклати глава.

— Не ме пуснаха в покоите й, но разбрах, че е родила момченца, близнаци.

Халиф кимна, целият грееше от доволство.

— Добре е за един мъж да има много синове.

Шарлот потисна желанието си да узнае защо беше толкова лошо да имаш момичета и се опита да изглежда сдържана.

— Има ли други, освен близнаците?

Султанът изглежда бе обезпокоен.

— Да. Но човек никога не е сигурен, че са в безопасност.

Шарлот почувства хлад въпреки обилната топлина в стаята.

— Несъмнено децата ви са добре защитени тук в двореца.

— Винаги и навсякъде има шпиони — замислено каза Халиф. — Има врагове и дребни интриги между жените. — В следващият момент обаче замисленото му изражение изчезна и той отново повика танцьорките от масата с лакомства. Те тутакси се завъртяха около него, мъжът, който беше гръбнакът на живота им, отражението на жълтите, червени, сини и зелено одежди се очертаваше в огледалата на подиума.

Шарлот наблюдаваше този пищен карнавал на красотата, обхващайки с очи цялата му прелест и изведнъж, накланяйки глава, тя погледна в страни. Веднага забеляза Ахмед, облегнат на една далечна стена със скръстени ръце, вперил поглед в нея. Като Халиф той носеше тюрбан и роба, но дрехите му съвсем не бяха от същото високо качество.

Прехапа плахо долната си устна и отново прикова поглед в танцьорките.

Вечерта се проточи нескончаемо. Имаше още танци, още ядене, много смях. Накрая Халиф избра няколко измежду жените, които вярно му се подчиниха и освободи другите с механичен жест.

Шарлот побърза да се присъедини към тях, особено облекчена, че не бе избрана да остане с Халиф в покоите му. Почувства как Ахмед я гледаше и когато Рашид дойде да отведе жените, които султанът бе отпратил, тя застана плътно до евнуха.

Докато лежеше в леглото си през нощта, сълзи на самота, страх и раздразнение изпълниха очите й. По-добре ще е да престане да се заблуждава: Патрик нямаше да се върне, и тя никога вече не ще види пристанището на Куейд.

Вместо това ще прекара целия си живот в харема ха Халиф. Накрая той ще я повика и тя не ще има друг избор, освен да се подчини. Може и да има деца, и малко щастие като Алев.

Избърса бузите си с ръка. Не би искала друг мъж да я докосне, освен Патрик. По-скоро би умряла в пустинята…

Сърцето й започна да бие и Шарлот бавно се надигна от леглото и се ослуша. Никой не помръдваше, всеки знаеше, че Султана Валиде хърка в покоите си изтощена след израждането на Алев, а откакто се бе върнала в харема не бе видяла Рашид.

Пипнешком заопипва под леглото докато намери чифт ниски сандали, дадени й от евнуха. Обу ги. Стана и внимателно повдигна капака на сандъка, съхраняващ личните й вещи, извади най-обикновената роба и шал, които имаше. Когато се облече, тихо излезе на двора, където бряста шумолеше на нощния бриз, листата му трептяха на сребристата звездна светлина.

Шарлот си наложи да седне на пейката и размисли, въпреки че всичко у нея я караше да прескочи стената и да избяга. Нужни й бяха вода и храна, за да оцелее по пътя.

Колкото и силно да желаеше, знаеше, че не би могла да избяга през тази нощ.

И така Шарлот започна да скрива парченца сухи плодове в скрина си за дрехи. Взе твърд черен хляб, малки сирена с кора, предпазваща ги от въздуха. Като катеричка скъта фурми и различни плодове, но водата все още беше проблем.

Накрая открадна сребърно шише от една от жените — Шарлот не посмя дори да си помисли какво би било наказанието за кражба — и при първия сгоден случай го напълни с вода. Красивото шише не събираше много, но бе по-добро пред нищо, а тя не можеше да продължи да чака с надежда да намери винено шише или кана.

Една нощ, когато децата на Алев бяха на седем дни, Шарлот изчака докато всички заспят, стана от леглото, облече се, взе шишенцето и вързопчето с храна и тихо излезе на двора. Той бе окъпан в светлината на милиони звезди, въпреки че нямаше луна.

Застанала на пейката под бряста, Шарлот сложи шишето в джоба на робата си, нави я нагоре до кръста и хвана със зъби вързопа с храна. След това се закатери по грубото стебло бърза като маймунка.

Не можеше и да си помисли какво ще й се случи, ако я хванат, но Шарлот бе фокусирала съзнанието си в успеха. Не можеше да не успее и отхвърляше провала.

Пролази по един клон, избран заради здравината му и стигна до стената. Тогава, след като пое дълбоко дъх и прошепна молитва тя скочи и се приземи с тупване на пясъка.

Шарлот се сгуши за момент в сенките, поемайки си дъх, изчаквайки сърцето си да спре бясното пулсиране. Когато се окопити, тя с всички сили побягна към пустинята и обеща на Бог, че никога вече няма да се отдава на увлечението си по пакости, ако Той й помогне да избяга.

Бягаше докато остана без дъх, докато започна да се препъва и пада на пясъка, след което си наложи по-бавен ход. Един-два пъти се обърна назад, за да види смаляващия се в далечината дворец, но изглежда никой не я преследваше.

Шарлот вървеше, като бранеше малкия си запас кода, оставяше се на звездите да я водят. Сигурно наскоро щеше да стигне до някакво село или дори град и някой щеше да й помогне да се върне на континента, където би намерила английско или американско посолство.

Постепенно звездите избледняха и слънцето изгря.

В първия момент Шарлот бе поразена от красотата на тъмночервения изгрев, обливащ снежнобелия сняг, но когато магията на зората отстъпи на изгарящата горещина на утрото, тя трябваше вече да отпие глътка от скъпоценната вода. По едно време спря, беше почти готова да се върне, но дворецът вече не се виждаше, а и горещият пустинен вятър бе заличил стъпките й.

Мина час, после два, а слънцето грееше безмилостно.

Шарлот продължи да върви. Въздухът трепереше и се люлееше като океан пред очите й, за момент й се стори, че вижда Лидия, мащехата й, силна и чувствителна да върви редом с нея. „Не ще бъдеш победена, освен ако се откажеш“, каза Лидия. Беше облечена в басмена рокля на цветчета, носеше чадър за слънце, който хвърляше прохладна сянка над русата й коса и красивото й лице.

„Ти си само мираж“ — Шарлот отвори шишето и отпи за втори път. — „Но може би си права“.

Лидия изчезна, но след малко мястото й бе заето от Бригам Куейд, бащата на Шарлот. „Този път си се объркала в ужасна каша, Чарли“, каза добродушно той.

„Знам“, отвърна кратко Шарлот. Колкото и да бе зашеметена от слънцето, тя съзнаваше, че не е истинският й баща, следователно не се налагаше да е учтива. „Ако ще ми говориш, поне ми дай някакъв разумен съвет“.

„Пести водата“, съгласи се Бригам. „Далеч си още от водата“. Шарлот ококори трескавите си очи като заслепена и продължи да се влачи. Беше си навлякла голяма беда и съзнаваше това, но въпреки това не съжаляваше, че напусна двореца. Според нейните разбирания бе по-добре всичко да рискува в името на свободата си и да умре при направения опит, отколкото да прекара останалата част от живота си в харема.

Накрая, точно когато си мислеше, че сигурно ще се строполи върху горещия пясък и ще се опържи като наденица на скара, забеляза редица от дюни от дясната си страна. По-високите хвърляха сенки — прохладни, тъмни езера от здрачевина.

Шарлот се запрепъва към тях, молеше се сянката да не е само плод на въображението й, както бяха Лидия и баща й. Падна на колене, пръстите й задълбаха дълбоко в ситния пясък, остави сенките да я скрият от слънцето. Докато съзнанието й я напускаше, ясно разбра, че това е краят и ще умре.

Когато се събуди, обезсилена от жегата, очакваше че ще бъде на оня свят — но видя над себе си познато лице. Халиф бе втренчил поглед в нея, а черните му очи бяха мрачни.

— Глупачка — скара й се той сърдито и я вдигна на ръце.

Тя премигна и тогава чак видя, че са заобиколени от половин дузина ездачи.

— Патрик? — едва промълви, но името му само затрептя на устните й. Беше останала без дъх.

Халиф постави внимателно Шарлот върху гърба на един нетърпелив червеникавокафяв скопен кон и изкусно се метна зад нея. Когато се успокои, той отвори манерка и я поднесе до устните й.

— Бавно, пий много бавно.

Непреодолимата жажда на Шарлот беше пронизваща, но въпреки това тя успя да се подчини на султанската заповед, защото знаеше, че той има опит в подобни ситуации. Пи толкова, колкото Халиф й даде и се отпусна на гърдите му. Едва ли усещаше как силният кон ги носи обратно към двореца до морето.

Ту се връщаше в съзнание, ту се унасяше докато яздеха и когато отново се събуди видя, че е обратно в харема. Алев и Рашид събличаха дрехите й, които изглежда бяха залепнали по кожата й, но нямаше сили да протестира. Знаеше, че ако докосне повърхността на кожата, ще почувства болка, а не беше готова за това.

По-късно намазаха тялото й с хладен успокояващ крем. Болката стана по-осезаема, глождеше я като звяр в тъмното.

След това повдигнаха главата й, капнаха върху езика й капки от някакво лекарство. Беше отвратително, но изгони болката. Скоро заплува върху пухкав облак, изтъкан от хиляди зари и залези.

Чу гласа на Алев.

— Ще оживее ли?

— Сигурен съм — отвърна Рашид. — Въпреки, че Султана Валиде ще я накара да съжалява.

В душата си Шарлот трепна, не от страх, а от яд. Не беше избягала, все още беше затворник в двореца, но това не значеше, че ще се остави една лоша стара жена да я малтретира. Реши да се възстанови, ако ще и само за да прави напук на Султана Валиде.

Шарлот остана будна няколко минути, после спа няколко часа. Когато болката ставаше нетърпима, винаги се намираше някой да й даде доза лекарство за успокоение. Веднъж като отвори очи, видя Алев надвесена над нея.

— Бебетата ти? — прошепна Шарлот, бе изпълнена е ужас, защото усещаше, че приятелката й бе стояла при нея от момента, в който Халиф и другите я бяха върнали в двореца.

Алев обаче се усмихна и я погали нежно по челото.

— Синовете ми са силни и в безопасност. Сега почивай. Скоро ще си по-добре.

Шарлот дълго беше неподвижна, но един ден живна. Беше слаба, но напълно в съзнание, вдигна ръцете си и видя, че са покрити с нова кожа.

— Лицето ми — пипна с две ръце бузите си. Беше сигурна, че слънцето на пустинята я бе опекло и стопило, и превърнало в отвратително същество, подходящо само за второстепенни програми в цирка.

Алев седеше до кушетката й, хранеше едно от бебетата, докато Пакиз се опитваше да укроти с пръст другото.

— Лицето ти ще бъде хубаво след няколко седмици благодарение на нашия бадемов крем — каза тя.

Пакиз й подаде малко ръчно огледало с инкрустиран гръб, Шарлот предпазливо се огледа. Кожата й се беше обелила лошо, но явно се подновяваше.

След като отмести лакомото си бебе от другата гърда, и свенливо се покри, Алев сбърчи вежди и попита:

— Защо постъпи толкова глупаво, Шарлот? Знаеш ли, навлече си голяма беля.

Затвори очи и се опита да се пренесе отново в забрава, но бе твърде късно. Определено се възстановяваше.

— Каква беда?

Алев се наведе напред и прошепна:

— Избяга, и изложи на опасност себе си и другите. Това е страшен грях. И открадна малкото шишенце.

Шарлот преглътна. Мислеше къде ли е Патрик, беше по-сигурна от всякога, че наистина я бе изоставил.

— Какво ще правят с мен?

— Ще бъдеш наказана — каза Пакиз нетърпеливо на своя неуверен английски. Младата прислужница изглежда изпитваше удоволствие при мисълта за това.

— Как? — настоя Шарлот, сега вече гледаше Алев.

Алев въздъхна, отмести поглед за миг.

— Ще зависи от това, което Султана Валиде намери за подобаващо.

Шарлот реши да не задава повече въпроси за момента, защото въображението й вече лудо работеше. Може би ще бъде сварена в петрол или опечена в доспехи, както са постъпвали с английските рицари през кръстоносните походи.

Продължаваше да си представя ужасни орисии, когато полъх от вълнение премина през харема като свеж бриз и самият Халиф застана до леглото й. Не й се усмихна, но я прониза с поглед пълен с толкова ярост, като че ли е трябвало да отиде в ада, за да я спаси.

— Така — изрече бързо — възстановяваш се.

Шарлот едва успя да се усмихне.

— Да, благодарение на вас.

Присви черните си очи.

— Можеше да загинеш. Какво щях да кажа на приятеля си, капитан Тревърън, ако не беше оживяла?

Почувства лъч на надежда, въпреки че бе съвсем сигурна, че не означаваше нищо за Патрик. В края на краищата бе я оставил в харема без да му мигне окото, а ако възнамеряваше да се върне сигурно щеше да е тук.

— Не вярвам, дори да си направи труд да ви попита къде съм.

— Самоубийство е да се скиташ сама в пустинята! — Халиф се намръщи. — Искаше да умреш ли?

— Не — отвърна Шарлот. — Исках да бъда свободна и бях готова да умра, опитвайки се да избягам.

Халиф поклати глава, изглеждаше искрено объркан.

— Не са добри тези странни американски представи. Особено за жена.

Шарлот нямаше сили да спори, само се усмихна с надежда да очарова султана и той да я пощади. Видимо не беше се поддал.

— Даде лош пример на останалите. Когато си в добро състояние ще бъдеш наказана.

Шарлот преглътна резките думи, запрели се на върха на езика й. Състоянието й едва ли бе подходящо да ядосва султана, освен това бе й спасил живота.

— В такъв случай ще мине доста време докато напълно дойда на себе си — каза мило тя.

Устните на Халиф трепнаха и за миг лек блясък се появи в очите му, но веднага стисна зъби и я прикова със заповеднически поглед.

— Мога да чакам — увери я хладно той.

Шарлот се сви.

— Жестоко е, всички се държите толкова тайнствено. Е, човек би си помислил, че имате намерение да ме хвърлите за храна на акулите, нарязана на парченца от един инч.

Белите зъби на султана блеснаха в усмивка, която бързо изчезна.

— Акулите с нищо не са заслужили такава съдба — отвърна той, обърна се и бавно премина през харема, като остави Шарлот да се взира в красиво украсения таван, и да продължи да мисли какво ли ще стане с нея.

— Законите не могат да бъдат отменени за една жена, Патрик — каза Халиф на току-що пристигналия си приятел, който седеше със скръстени крака на възглавницата и пиеше студена напитка. — Ако разреша такова нарушение, другите ще се разбунтуват, преди да разбера какво ме чака. Ще настане хаос.

Патрик се засмя на сложното изразяване на приятеля си, но видимо се тревожеше за Шарлот. Наказанията може да са жестоки в Риц, а беше истина, че Халиф ще изгуби авторитета си, ако позволи грешката да бъде подмината.

— Не искам да й се причини болка.

— Предупредих те, че Шарлот ще трябва да спазва нашите правила. Не го направи. Изложи на опасност себе си, мъжете и добрите коне с глупавия си опит да избяга!

Патрик вдигна ръка с дланта нагоре в знак на помирение.

— Знам, това, което е направила, е глупаво, но тя е отраснала в място, където има вода в изобилие, има море и дърветата са зелени през цялата година. Тя не е познавала пустинята.

— Има само един начин, да предам на теб отговорността за тази жена — каза сериозно султанът след продължително размишление. — Знаеш ли какво означава това?

Патрик изпусна дълбока въздишка, изпълнена с дълго изстрадано примирение.

— Да. Аз ще трябва да се оженя за малката глупачка. Бог да ми е на помощ.