Укротяването на Шарлота

12

Патрик седеше лениво на ниската стена в двора пред спалнята, в която бяха с Шарлот откакто отново се завърнаха в двореца преди две седмици. Видът му бе спокоен докато белеше портокал с малък нож за плодове, но думите му бяха сериозни, тихи, настойчиви.

— Поне веднъж в живота си се вслушай в здравия разум, Шарлот. В деликатно положение си, трябва да съм глупак да ти позволя да прекосиш пустинята на кон. Чудо е, че при първото прекосяване не си пометнала.

Шарлот въздъхна. Дълго време бе нужно на Халиф, докато напълно се възстанови от мъчението, но той изглеждаше вече доста по-добре. Патрик нямаше търпение да се върне в Испания и поеме командването на „Чародейка“, тъй като ремонтът сигурно беше приключил вече.

— Вероятно е безсмислено да обещая, че ще внимавам? — все пак осмели се да каже тя.

Патрик прибра острието на ножчето, след това хвърли парче от сочния портокал в устата си.

— Абсолютно права си, г-жо Тревърън — каза той, след като сдъвка и преглътна. — Безполезно ще е. Най-вече, защото ни най-малко не знаеш какво означава да внимаваш. Освен това обещанията ти не струват пукната пара.

Възмущение се надигна по бузите на Шарлот и тя запротестира:

— Може да съм пакостлива, но не съм непочтена.

Съпругът й се засмя и с наслада хапна още едно парче от сладкия сочен плод.

— О, не отричам, че сърцето ти общо взето си е на мястото. Но доста още може да се желае по отношение на преценката ти.

Шарлот не бе свикнала бързо да се предава, а така много искаше да отиде в Испания с Патрик, но почувства, че ще е безрезултатно да продължава по въпроса. Той щеше да направи всичко, за да я остави, дори ако трябва да я заключи, а Шарлот нямаше желание да прекара следващите седмици като затворничка.

— Ще трябва ли да стоя в харема, както преди? — Сигурно смирения й глас накара Патрик да присвие очи и замига с подозрение.

— Едва ли. Мислиш ли, че съм забравил как миналия път се бе изпържила в пустинята преди Халиф да те намери?

Сети се за Ахмед, султанския порочен брат, затворен в малката килия в старата част на двореца заедно с поддръжниците си, потрепери и се приближи до Патрик. Положението сега бе много по-различно, разбира се, но принципът бе същият. Тя беше пленница.

— Къде ще ме държиш тогава? В кутия, като домашно мишле?

Притегли я към себе си, поднесе късче плод към устните й. Усети по езика си аромат и прохлада.

— Колкото и безразсъдно да звучи — отвърна той, — мисля че мога да ти имам доверие, само ако си ангажирана с нещо.

Шарлот вкуси от острия аромат на портокала, борейки се със странните чувства, които Патрик извикваше у нея докато я хранеше.

— Да съм ангажирана с нещо — повтори тя. — С какво?

Повдигна я и я постави до себе си на стената.

— Кочран ще дойде с мен, така че не ще може да лекува Халиф. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че ти си тук и се грижиш за приятеля ми.

Вероятно капитанът беше сериозен, а може би я премяташе, но Шарлот беше доволна, че поне веднъж бе назначена за пазач, а не да бъде пазена.

— Наистина ли?

Патрик докосна носа й, пръстите му миришеха на цитрусов плод.

— Наистина — отвърна той някак прегракнало. — Ще се върна и ще те отведа, преди да си почувствала отсъствието ми.

Не можеше да бъде. Предстоящото отсъствие на съпруга й вече бе болно място в сърцето й.

— Мисля, че мястото на жената е до съпруга й, още повече, когато очаква дете. Но тъй като този път нямам избор, обещавам да остана тук.

Приближи се до нея, целуна я бързо.

— Благодаря.

Думите му така я изненадаха, че се олюля малко и едва не падна от стената. Благодарността бе последното нещо, което бе очаквала от него, но в края на краищата той бе спечелил малката схватка и можеше да си позволи да бъде самодоволен.

Той се разсмя при вида на широко отворените й от изненада очи и отново я целуна, този път по-продължително. Едва не тупнаха долу върху каменния под на двора, когато се чу глас откъм вратата на стаята им.

— Извинете, сър — каза Кочран малко притеснен. — Появи се един кораб в пристанището, а видът му е съмнителен.

Патрик веднага скочи на земята, а Шарлот почувства напрежението в ръцете му, когато я повдигна.

— Разпозна ли го? — обърна се и прикова Шарлот с поглед, бърз, обуздаващ, ясно показващ й какво иска — да не му се пречка и да запази мнението си за себе си.

— Не бих се осмелил да предположа, капитане — освен че не ми се нрави видът му, или усещането в стомаха ми.

Патрик мина покрай първия помощник и изчезна, а Шарлот изгаряше от любопитство относно въпросния кораб, но остана на мястото си. Нямаше да е уместно да предизвиква съпруга си в този критичен момент, можеше да реши да й отнеме свободата.

Кочран докосна челото си за предан поздрав и последва Патрик.

След известно време на истинско вълнение — само защото се бе съобразила с категоричните заповеди на съпруга си, това не означаваше, че трябва да бездейства — Шарлот реши, че най-доброто поведение бе да бъде полезна с нещо. Отиде в покоите на Халиф.

Рашид беше там, държеше султана под око, нащрек и угрижен.

— Нещо обезпокояващо ли има? — попита евнухът, чул раздвижването по коридорите. Кафявите му пръсти бяха обхванали перлената дръжка на един нож, а от стойката му се виждаше, че ще се бори до смърт, ако се наложеше, за да защити господаря си.

Шарлот се удиви на такава лоялност. Това беше странна черта за роб, особено за такъв, който е бил кастриран от поробителите си. Той срещна погледа й.

— Странен кораб навлиза в пристанището, Кочран е обезпокоен.

Рашид остави настрана ножа, но все още изглеждаше разтревожен, взе мократа кърпа от главата на господаря си, напои я в съда до леглото, изстиска я, след това отново я постави върху челото на Халиф.

— Пирати или приятели на Ахмед, решили да почетат новия глава — отбеляза той.

Халиф изпъшка в съня си, измърмори нещо неразбираемо.

— Пирати? — след като преглътна запита Шарлот, Вече бе имала драматична среща с една банда морски бандити и нямаше никакво желание преживяването да се повтори. — Сигурно не биха се осмелили да нападнат двореца?

— Трябва да отида и видя какво става — прекъсна я Рашид. Отново взе ножа, притисна дръжката в ръката на Шарлот. — Моля те остани тук при султана. Ако някой се приближи убий го.

Шарлот замръзна при студената директност на заповедта.

— Сигурно не си напълно сериозен. А ако Алев го посети, или някоя от другите жени?

Черните очи на Рашид бяха твърди като черен кехлибар.

— Има предатели и шпиони из целия дворец. Харемът няма имунитет за предателство. Никой друг, освен аз самия, капитанът или Кочран може да пристъпи тази стая.

— А Патрик мисли, че мястото е безопасно за бременна жена — измърмори Шарлот, след като евнухът бе излязъл и бе останала сама със спящия Халиф.

Султанът отново изпъшка, размърда се, а Шарлот придърпа възглавница, за да седне до него.

— Няма нищо — каза тя, като че ли успокояваше някой от малките си братчета след кошмар. — Отпусни се. В пълна безопасност си. — Провери ножа, след това го остави настрана потрепервайки.

Халиф отвори очи и я погледна озадачен, после се усмихна.

— Рашид, колко си се променил — подразни я той.

Шарлот си даде вид, че нищо не се е случило, тъй като не искаше султана да се досети, че двореца му може да се озове в засада и докосна откритата му ръка. Опита се да се засмее на шегата му.

— Как се чувстваш?

Султанът въздъхна.

— Като че ли съм лежал в пустинята без дрехи три дни. Би ли ми дала вода?

Наля малко вода от кристална гарафа и я поднесе към изсъхналите му устни. В кафявите му очи се четеше объркване, което я учуди.

— Искаш ли да ядеш нещо? Мога да наредя да донесат плодове и сирене.

Халиф поклати отрицателно глава и се сгромоляса върху ярките раирани възглавници от коприна.

— Не — каза мрачно. Не съм гладен. — Пресегна се и я хвана за ръката.

Минали бяха вече две седмици и пръстите му не бяха бинтовани, но по тях имаше грозни струпеи, нови нокти започваха да никнат.

— Моля те — изстена той. — Не искам да съм сам.

Шарлот се усмихна и поклати глава, за да го увери, че ще остане, като се надяваше да не се озове накрая в компанията на мародерстващи пирати.

Но това беше глупаво, помисли си тя. Дори ако мистериозният кораб возеше глутница разбойници, Патрик и хората му щяха да ги отблъснат. Вероятно.

— Няма да те оставя — каза мило и си спомни как мащехата й, която бе медицинска сестра, успокояваше болните и ранените просто като им говореше благи слова и оставаше до тях в най-трудните моменти. Точно тогава Шарлот почувства отсъствието на Лидия с особена острота.

— Говори ми — помоли я Халиф като болно дете. — Разкажи ми за мястото, в което живееш.

Шарлот премигна, за да пропъди неочаквано появилите се сълзи, изчака докато преглътне внезапната бучка, заседнала в гърлото й, и отговори.

— Израснах в малък град на име Куейд Харбър.

— Куейд Харбър — повтори Халиф, държеше ръката й, и отрони дълга немощна въздишка.

Шарлот подсмръкна, пое дълбоко дъх и възвърна самообладанието си. Когато се върне в Уошингтън Теритъри, ще събере братята си и младите си братовчеди и ще им разкаже за султанския дворец и за кораба на Патрик и какво значи да се справяш с пирати. Междувременно трябва просто да е изключително смела.

— Такова красиво място е — каза замечтано. Има дървета — толкова нагъсто, че човек се чуди как катеричка може да мине между тях. Има вечнозелени — предимно ела, кедър и бор — при определена светлина имат мастилен вид. А водата! Така синя е, както само Пъджит Саунд може да е.

— Има ли планини? — гласът на Халиф бе прегракнал. Шарлот докосна челото му със свободната си ръка, жест, който бе научила от Лидия. Намръщи се, защото кожата му беше гореща под пръстите й.

— Да. Олимпикс могат да се видят на полуострова. Покрити са със сняг през зимата, а дори и през лятото имат бели калпаци. Понякога склоновете изглеждат пурпурни. — Спря за малко, когато чу слабо хриптене при дишането на Халиф. — Когато погледнеш към вътрешността — ако е ясен денят — можеш да видиш планината, която индианците наричат Тахома.

— Бих искал да срещна индианец — измърмори Халиф, след това се унесе, както изглеждаше, в лек и неспокоен сън.

Шарлот продължи да държи ръката му още дълго време, като предусещаше опасност, нямаща нищо общо с пиратите. Когато се обърна, се стресна при вида на Патрик, застанал на вратата наблюдавайки я. Изражението му, издаваше безпокойство.

Постави внимателно ръката на Халиф на леглото, преди да стане, прекоси голямата стая и запита мило съпруга си.

— Ще бъдем завладени от пирати ли?

Патрик продължи да се взира мрачно, като че ли тя говореше на език, който той не разбираше.

— Патрик? — най-накрая изрече тя. Ако скоро щяха да й прережат гърлото или да я отвлекат в друг харем, тя искаше да знае.

— Не, искам да кажа, че не съм сигурен. Изпращат лодка с двама души на борда. Аз и Кочран ще ги чакаме на брега. — Погледът на Патрик се отмести към спящия му приятел, след това се върна на лицето на Шарлот. — Как е Халиф?

Шарлот скръсти ръце и срещна погледа на Патрик, озадачена от държанието му.

— Не е добре. — Отговори откровено. В треска е, не ми харесва и дишането му.

Патрик безшумно се придвижи към леглото на Халиф, протегна и сложи ръка на челото му.

— По дяволите — изнегодува капитана. — Мислиш ли, че има някаква инфекция на кръвта или нещо такова?

Отиде към съда с вода и го повдигна от мраморния плот на масата. Течността бе топла вече и би донесла малко облекчение на пациента.

— Прилича повече на пневмония, каза тя. — Виждала съм ранени здравеняци да умират от нея, а също и жени след раждане. Болестта идва, когато тялото е изтощено.

Погледът на капитана в този момент бе така изгарящ, както слънцето в пустинята.

— Халиф може да умре. — Изсъска на глас заключението си, а от поведението му всеки би заключил, че вината бе на Шарлот. — След като преживя всичките перипетии, може да умре.

Шарлот докосна ръката на Патрик, но едва след известно колебание каза:

— Не знаем дали е пневмония. Само предполагам, а сигурно не съм авторитет.

Патрик навъсено погледна Халиф, като че ли предизвика нещастието да се събере и излезе на открито сражение. Мина дълъг интервал в мълчание, след това капитанът погледна Шарлот в очите, и тя видя в тях отчаянието му.

— Трябва да отида при Кочран на брега — каза той и сложи ръце върху раменете на Шарлот. — Ще се върна колкото се може по-бързо.

Тя кимна, все още държейки съда с вода, когато Патрик напусна стаята, тя изпразни медния съд на двора и дръпна една корда, за да извика слугата.

Рашид се върна преди Патрик и намери Шарлот да мокри челото, гърдите и ръцете на Халиф с чиста студена вода.

— Какво става? — гласът й не бе по-висок от шепот. Беше вече късен следобед, в двореца беше тихо, както обикновено през това време на деня.

Евнухът отмести Шарлот и сам продължи грижите за султана.

— Аз съм само слуга, измърмори той. Грижата за господаря му го правеше мрачен. — Не знам всичко.

— Глупости — присмя се Шарлот. — Ти си посветен във всеки полъх на клюка в двореца. Какво говорят слугите за онзи кораб в пристанището?

Рашид се опита да я сплаши с едно намръщване.

— Слугите знаят дори по-малко от мен.

— Много добре — думите й бяха последвани от дълбока въздишка. Оправи косата и робата си. — Просто ще трябва да изляза, да отида на плажа и сама да разбера.

Евнухът я спря, преди да бе стигнала до средата на стаята. Шарлот бе изненадана от бързината и елегантността му, тъй като беше доста едър мъж.

— Капитанът не би желал да се месите — каза той.

Шарлот кипна. Дяволски й бе дотегнало да слуша какво иска капитана. Измъкна ръката си от Рашид.

— Ти може да живееш като роб, но не и аз!

Студен блясък се появи в очите на Рашид, Шарлот съжали за думите си.

— Някои от нас — отвърна той студено — не са имали избор.

Тя прехапа долната си устна и започна да се извинява, но спря, когато видя гордостта на Рашид да блести в очите му. Върна се при леглото на Халиф без нито дума, което що се отнася до нея, бе достатъчно за отстъпка.

След час неловко мълчание се появи един слуга, носеше съобщение от Патрик, Шарлот да отиде при съпруга си в стаята им наблизо. Капитанът изглеждаше объркан, нетърпелив и странно дистанциран. Хвърляше малкото лични принадлежности, които бе взел със себе си в един арабски вариант на дисаги.

Шарлот беше обезпокоена.

— Заминаваш? — Думите й прозвучаха като комбинация между обвинение и изискване. — А състоянието на Халиф? А какво ще кажеш за онези пирати ей там, чакащи да наскачат и ни избият всички в леглата.

Патрик преметна кожените дисаги през рамо, някакъв мрачен хумор се появи в очите му.

— Те са рибари, не пирати. Попаднали са в безветрие една седмица. Искат да вземат питейна вода, това е всичко. Що се отнася до Халиф, разчитам на теб и Рашид да се грижите за него.

Беше поразена от тъга при мисълта, че ще бъде разделена от Патрик дори за кратко време. Твърдо устоя на изкушението да използва собствената си уязвимост и тази на нероденото им дете да промени нещата.

— Разбирам — каза с ненадминато достойнство.

Патрик я разглеждаше замислено известно време. Шарлот очакваше да й каже, че я обича или дори, че не иска да я остави, но накрая той не каза нито едното, нито другото. Прегърна я, целуна я и замина, без да предложи друго сбогуване.

За Шарлот заминаването на Патрик бе болезнено откъсване, но беше решена да не клюмва като крехко пролетно цвете. Да бъдеш Шарлот значеше да бъдеш силна. Не можеше да загуби смелостта си, без да загуби самата себе си.

Докато Рашид още се грижеше за Халиф, тя се разходи до един горен прозорец, наблюдаваше отчаяно как Патрик и групата му поемаха през потъналата в здрач пустиня.

Шарлот бе чула отнякъде, че предвещава нещастие да наблюдаваш любими хора да се изгубват от погледа ти, но искаше още миг да погледа Патрик, а след това още един. Когато стигна до една висока дюна, той се обърна и махна с ръка за сбогом, сърцето й скочи до гърлото, изхлипа сподавено.

Отвърна на жеста му, завъртя се и се втурна в двореца.

Халиф се събуди след около час. Треската му се бе засилила, беше унесен, но Шарлот го придума да преглътне няколко лъжици бульон и малко студена вода. След това той пак заспа.

Рашид ужасно изплаши Шарлот, когато се появи зад нея и сложи ръка на рамото й.

— Върви и си почини, г-жо Тревърън. Ще те събудя, ако настъпи промяна.

Шарлот беше изморена, а освен за себе си трябваше да мисли също за доброто състояние на бебето. Кимна и напусна султанските покои, но преди да се оттегли се отправи към морската страна на двореца, за да погледне към облените в лунна светлина води.

Тъмният кораб се клатеше по вълните и докато го разглеждаше, Шарлот почувства хлад въпреки топлината на нощта. Рибари, убеждаваше се тя, като си спомни, че Патрик и Кочран се бяха срещнали с непознатите и бяха убедени, че няма опасност.

Стомахът й все още беше плосък, въпреки това Шарлот вече си бе изработила навик да поставя ръката си върху него в знак на общуване с мъничкия живот, растящ в нея. Погледна за последен път кораба, отново потрепери, после си припомни, че бременните жени често имат страхове и фантазии.

Бебето й беше в безопасност, всички бяха в безопасност, защото дори рибарите да бяха пирати или въоръжени врагове на Халиф, султанът имаше предостатъчно верни хора в двореца.

Накрая Шарлот се оттегли в спалнята си — колко самотна и обширна беше без Патрик — бързо се изми, и се строполи върху леглото. Сънува ездачи да прекосяват пустинята, луната осветяваше пътя им, сърцето й ги следваше, макар че другата част от нея бе останала някъде далече.

Сутринта Халиф се чувстваше по-добре, макар и доста отпаднал.

Шарлот му чете на глас, не го остави на мира докато не изпие чаша изворна вода, разказваше му за баща си, за чичо си, сестра си и братята си. Когато султанът заспа рано следобед, Рашид дойде да я смени в бдението.

Явно беше неспокоен.

— Какво има? — запита шепнешком Шарлот.

За нейна изненада, Рашид не се опита да избегне въпроса й.

— За онзи кораб е — намръщи се. — Взеха водата, от която се нуждаеха. Няма причина още да се бавят.

— Сигурно хората на Халиф го държат под око.

Рашид кимна.

— Все пак, това не ми харесва. Ахмед има силни приятели — тук и извън двореца.

Мъхът по тила на Шарлот изглежда настръхна. Бе намразила природения брат на султана при първата им среща, защото беше разбойник и простак. Сега, когато бе видяла резултата от бруталността му — раните на Халиф — знаеше, че Ахмед е злодей.

— Просто ще трябва да сме бдителни — накрая каза той.

Търсеща женска компания, въпреки че някои от членовете на харема не бяха много дружелюбни, Шарлот се отправи към онази част от двореца, където само жени и евнуси, а и самият Халиф бяха допускани.

Щом влезе в харема обаче, Шарлот се озова заобиколена от султанските жени. Всички горяха от желание да научат как е Халиф, макар че много от тях явно ненавиждаха и ревнуваха Шарлот заради привилегированото й положение.

Алев превеждаше, след това бързо насочи посетителката в уединения двор, където растеше големия бряст.

Шарлот докосна нежно грапавата кора, спомни си своето смело бягство. Разбира се, някой бе нарекъл това начинание неуспех, но поне се бе опитала да намери свободата, вместо да стои и оплаква съдбата си.

С изненадваща сила Алев сграбчи ръката й.

— Говори се, че сега ти си любимката на Халиф, че не живееш повече в харема, защото споделяш леглото му. Истина ли е?

Ярост прониза сърцето на Шарлот и се разпръсна по цялото й тяло като отрова.

— Омъжена съм за капитан Тревърън — подчерта тя — вярна съпруга съм. Отседнала съм в стаята, в която бяхме с Патрик.

Алев премигна, след това от благоприличие се смути. След миг само обаче тя изостави неудобството и продължи.

— Ще предадеш ли съобщение на султана от мое име? Би ли му казала, че синовете му са силни и здрави, и че го моля да отида в покоите му, за да се уверя, че се възстановява?

Яростта на Шарлот се посмекчи. Ако Патрик беше този, който бе така тежко ранен, тя не би желала да бъде държана настрана от него.

— Ще му предам посланието ти, но Рашид не разрешава на никого да влиза при Халиф, освен на Патрик и мен. Изглежда е взел твърдо решение по въпроса.

Сините очи на Алев блеснаха. Беше разярена.

— За какво се мисли Рашид. Той е евнух, един роб, а аз съм любимка — скоро ще стана кадъна — майка на двама от синовете на султана! Халиф ще ми разреши да го посетя в покоите му, ако го попиташ лично.

Шарлот просто кимна, но отмести поглед, защото знаеше, че молбата на Алев ще бъде отхвърлена. Само можеше да й съчувства.

През следобеда Шарлот се окъпа в ароматизирана вода, облече чиста роба, дадена й от Алев, хапна шоколад и бонбони заедно с другите жени. Една от държанките свиреше прекрасна мелодия на арфа, а другата пееше в акомпанимент една тъжна, натрапчива песен.

Песента беше отчаяна, за заловено диво същество. Шарлот слушаше, а сърцето й се свиваше от болка.