Укротяването на Шарлота

16

Факли горяха на острова, светеха като златни звезди, посрещащи ги в нощта. За екипажа на „Чародейка“ обаче земята изглеждаше по-скоро от другата страна на рая, отколкото на хвърлей разстояние, защото те не се осмеляваха да напуснат кораба.

Шарлот бе застанала на палубата, изтощена и измъчена от борбата с упоритата болест, която повали Патрик и още много други мъже. С копнеж гледаше блещукащите светлини и сенките на дърветата.

— О, г-н Кочран — каза на мъжа застанал до нея — как копнея за прясна храна и твърда земя под краката. Искам да спя до съпруга си в легло с чисто бели чаршафи, да мириша аромата на цветята вместо вонята на тази чума.

Първият помощник се съгласи и кимна мрачно.

— Да, г-жа Тревърън — каза с въздишка той — понякога изглежда, че двамата с вас сме обречени да плаваме нагоре-надолу по реката Стикс, а сатаната да се надсмива над усилията ни.

Шарлот се отпусна върху перилата, беше вече на предела на силите си. По някакво чудо не бе се разболяла, но Патрик бе в безсъзнание от няколко дни, а не можеше да знае дали нероденото й бебе не бе засегнато от болестта. Нямаше да има покой, докато не усетеше детето да мръдне, и докато баща му не дойдеше на себе си, отново изпълнен с жизненост.

Повдигна нагоре брадичка. Бе решила, че заради мъжа и бебето си, а и заради самата себе си, не ще се огъне. Шарлот плю през борда, яростно стисна юмрук и го размаха силно.

— Това му трябва на дявола — извика тя в мрака. — Луцифер, няма да победиш, върви си обратно в ада, където ти е мястото и ни остави на мира!

Г-н Кочран се засмя, а в гласа му имаше и тъга и развеселеност.

— Наистина ли сте толкова безстрашна, г-жо Тревърън, че бихте извикали и злото на дуел?

— Да — отвърна твърдо Шарлот, но в следващия миг решимостта й малко отслабна. — По-лесно е, когато насреща си имаш някой, срещу когото да се бориш, дори и ако този някой е самият дявол — каза тя на Кочран. Прибра полите си и се обърна, бързо се отправи надолу по стълбите през коридора към каютата на Патрик.

Той лежеше безжизнен, кожата му — сива като смъртта, беше облян в пот в това същото легло, където така жизнено и неуморно бе любил Шарлот. Осветлението беше на свещи, замъглена, погребална светлина, която накара Шарлот да потрепери.

Запали керосиновите лампи една по една и духна свещите. Отиде до леглото и за стотен път започна да мокри с хладка вода лицето и гърдите на Патрик.

— Патрик — шепнеше името му непрекъснато. Той не й отвръщаше дори и с трепване на миглите или помръдване на мускул, но този път отвори очи.

Шарлот не се успокои от това, защото виждаше душата му през тези индигови прозорци, а тя изглежда се оттегляше, отдръпваше се от живота. Сълзи потекоха през миглите й, взе ръката му.

— У дома сме — каза нежно — пуснали сме котва на хвърлей камък разстояние от брега на твоя остров.

— Добре — въздъхна Патрик. За миг събра сили и попита — Добре ли си, Шарлот? Детето…

Тя се наведе и целуна бледото му чело.

— Добре съм, г-н Тревърън, и бебето ти е там, където го остави.

Той се усмихна на думите й, но видът му й късаше сърцето.

— Това е добре — с мъка каза той — а хората? Колко останаха живи?

Инстинктът на Шарлот я караше да спести на Патрик истината, но знаеше, че не може да го излъже.

— Двадесет и шест — отговори тя.

— Четиринадесет са загинали — с мъка каза Патрик. Отново затвори очи, една-единствена сълза се търколи по слепоочието му и блесна в косата му.

Тя стисна ръката му и каза нежно:

— Да, но изглежда, че най-лошото отмина. Петима от заболелите се възстановяват вече.

Патрик отново я погледна.

— Ако умра, погреби ме на билото зад къщата на острова. Джакоба ще ти покаже мястото.

— По-добре е да не умираш, Патрик Тревърън — бързо го смъмри Шарлот, стисна още по-здраво ръката му, страхувайки се да не си отиде в този миг. — Аз и детето ти разчитаме на теб. — Тя доближи ръката му до корема си с надежда да подсили реалността за новия живот, който бяха заченали двамата, макар доказателствата да не се усещаха още.

Той приближи пръстите й до устните си, целуна кокалчетата й, затвори трескави очи и заспа.

Шарлот не пусна ръката му, а я стискаше още по-силно. Горещо се молеше за Патрик, за бебето им, за себе си. Когато не останаха думи неизречени, мечти, надежди, молби, неотправени към всевишния, Шарлот се опъна до мъжа си, чиято душа бе свързана с нейната, и заспа.

Почукване на вратата на каютата я събуди, изправи се вече ободрена от съня, но й бе нужно малко време, за да осъзнае къде точно се намира. Обърна се към Патрик и видя, че диша спокойно. Олюля се от напористото чувство на благодарност.

— Един момент — извика тихо на посетителя, чакащ от другата страна на вратата. Стана, оправи косите си и ужасно намачканата рокля — кой е?

— Г-ца Джакоба Макфейлън — беше отговорът, изречен гърлено и плътно. — Дойдох за любимия ми капитан, и никой не може да ме държи настрана от него, госпожице, нито ти, нито тъпака Кочран или който и да е друг на този кораб.

Шарлот отвори вратата и видя пълна жена, прехвърлила средна възраст, да стои на входа така настоятелно, както прозвуча. Беше облечена в чиста колосана рокля на икономка, косите й бяха посивели, с едното око не виждаше. Другото й бе кафяво и ярко като птиче око. Тя гледаше Шарлот с раздразнено любопитство.

— Г-н Тревърън заповяда да не бъде свалян на брега, докато опасността не премине — каза Шарлот някак извинително, но отстъпи назад, за да направи път на г-жа Макфейтън, която влезе като огнено божие дихание.

— И без това никога не съм следвала проклетите му заповеди — каза шотландката. Шумно се придвижи до леглото му, вдигна единия от клепачите на Патрик и надникна под него.

— За бога, Джакоба! — избъбри той със сила, която Шарлот не бе видяла откакто се бе разболял — би изплашила човек дори и в смъртта, без да ти мигне окото.

Джакоба кимна мъдро.

— Казах на Кочран как веднага ще дойдеш на себе си, ако само те докосна с ръка и бях права — каза тя и показа към Шарлот — А, я кажи ми, кое е това красиво същество?

Шарлот изпита болка от думите и тона на по-старата жена. Взети заедно, те я накараха да се почувства като бездомен мелез, крастав и вонящ.

Очите на Патрик сякаш за миг затанцуваха, погледна от икономката към Шарлот.

— Това е жена ми — нещо такова. Това е дълга история. Толкова дълга, че не бих имал сили да я разкажа сега. Искам много добре да се грижиш за г-жа Тревърън, Джакоба, независимо какво ще се случи.

Старата жена се обърна и погледна Шарлот с единственото, но и проницателно око.

— Г-жа Тревърън, така ли? Е, другите няма да се зарадват да чуят това, нали?

— Другите? — запита Шарлот.

Патрик навреме притвори очи и отново потъна в дълбок сън.

Джакоба с махване на ръка отбягна въпроса.

— Няма време за такива глупости! Трябва да занесем капитана в собственото му легло, където ще могат да се погрижат за него както трябва.

Не беше минал дори час и Патрик бе поставен на носилка и отнесен на брега в лодка. Шарлот пътуваше с него, взела материалите за рисуване, упорито стоеше плътно до него. Не можеше да не се огледа наоколо, защото и морето, и островът, и небето бяха забележителни с наситените сини, зелени, тъмночервени и златисти цветове.

Папагали и други малки птички добавяха своите замайващи цветове — червени, жълти, розови и бели в едно безкрайно разнообразие. Цветя цъфтяха навсякъде, дори в още по-дръзки краски. Въздухът бе изпълнен със сладък аромат.

Малката лодка се движеше от чернокожи местни жители, които щом стигнаха брега, скочиха в пенестите води и вдигнаха Патрик с носилката, сякаш носеха ковчег. Капитанът не бе напълно в съзнание, но в момент на проясняване изкрещя:

— Джакоба!

Шотландката, която чакаше на брега, пристъпи напред, но нищо в поведението й не показа, че ни най-малко е сплашена от гръмкото повикване.

— Ето ме, капитане — каза тя с достойнство, заслужаващо уважение.

— Дадох заповед — натърти Патрик, като се опитваше да стане от носилката, но не успя — трябваше да остана на кораба, докато отмине опасността от пренасяне на заразата на брега!

— Така е — съгласи се Джакоба — но има много ваши заповеди, за които пет пари не давам, сър, и тази е една от тях. — Тя обърна окото си към двамата мъже, носещи носилката: — Занесете го в покоите му в голямата къща и побързайте. Оставила съм тенджера с моята специална супа да къкри на печката. Колкото по-бързо налеем малко от нея в хранопровода му, толкова по-добре.

Шарлот веднага почувства облекчение и безпокойство. Усети свежа надежда за възстановяването на Патрик, и почти божествена радост, че стъпва на твърда земя. Все пак Джакоба бе сила, с която трябваше да се съобразява, а. Шарлот не знаеше дали по-старата жена й беше приятел или враг.

Тя подтичваше по дълбокия, фин пясък, за да не изостава от носилката. Цялото й внимание бе приковано върху Патрик. Той беше доста отпаднал, скулите по лицето му се очертаваха ясно под кожата, но й се усмихна мигновено, преди отново да потъне в сън.

Къщата на Патрик се издигаше високо на склона, гледаше към тюркоазните води на залива. Беше гигантска постройка с бели гръцки колони, подпиращи покрива на входната веранда. Шарлот беше прекалено изморена, за да се впечатли, макар че стискаше здраво материалите си за рисуване, докато я разглеждаше.

Прекосиха голямата ливада, зелена и подстригана както в Англия. Влязоха през висока, двойна врата.

Подът на входната зала бе покрит с безценен зелен мрамор, а на една от стените имаше гоблен, сигурно датиращ от шестнадесети век. Произведението изобразяваше нимфи в ефирни рокли, излежаващи се около басейн, а Шарлот се зарече да се върне по-късно и разгледа сцената по-отблизо. Беше красив, но нещо в гоблена я тревожеше. Намръщи се, докато се изкачваше заедно с другите по високото извито стълбище.

Покоите на Патрик заемаха цялата предна част на къщата, а огромното легло, с падащата на дипли мрежа против комари гледаше към морето. Три френски врати отделяха стаята от каменната тераса, достатъчно голяма да побере маса и столове и много саксии с растения.

Островитяните свалиха Патрик от носилката и го положиха на леглото както беше с мръсните дрехи. Шарлот постави материалите си за рисуване на една изящна маса със сив мраморен плот, приближи се към него, без да съзнава назрелия сблъсък, тъй като и Джакоба мислеше да направи същото.

— Няма да го оставя сам — каза твърдо Шарлот, когато видя предизвикателството в окото на Джакоба.

Патрик отново бе дошъл на себе си, макар и за малко.

— Шарлот остава — постанови той и Джакоба въздъхна дълбоко.

— Много добре — каза тя, макар да беше ясно от тона й, че съгласието бе против убеждението й. Тя огледа Шарлот многозначително, от горе до долу и накрая каза: — Изглеждаш отпаднала и слаба като малко птиче. Не би била от полза на капитана, ако не си починеш и поукрепнеш, а и една гореща вана не би била излишна, ако нямаш нещо против.

— Би ли имало смисъл, ако имах нещо против? — Шарлот раздвижи изтощени устни и се усмихна.

Джакоба за момент присви очи, а цветущият й смях отслаби напрежението.

— Не, госпожице, както вече сте забелязали. Банята е натам, а аз ще се погрижа за чисти дрехи.

— Имам много рокли на кораба…

Джакоба я прекъсна с поклащане на глава.

— Те няма да свършат работа. Ще изварим каквото можем, но останалите ще трябва да изгорим.

Шарлот не искаше да мисли как красивите, ушити по поръчка рокли ще бъдат хвърлени в огъня, но знаеше, че няма да се поемат ненужни рискове, за да не плъзне епидемията по жителите на острова.

— Какво ще стане с екипажа? Повечето от тях още са болни.

Джакоба говореше разсеяно, явно вниманието й бе насочено към следващата задача, нуждаеща се от умелите й ръце.

— На плажа има стара постройка, хората на капитана ще бъдат настанени и гледани там, докато се уверим, че чумата е отминала.

Шарлот кимна и се отправи към банята. Беше прекалено уморена, за да продължи да мисли.

Луксът на банята я стресна. Такъв лукс не бе виждала дори в двореца на Халиф. Имаше огромен облицован басейн, започващ от пода надолу и едно от онези модерни съоръжения за пускане на струя. Разкошни растения в скъпи керамични съдове вирееха на воля, наредени покрай едната стена, а висок сводест прозорец откриваше гледка към морето.

Шарлот съблече съсипаната си рокля, внимателно започна да се къпе с ароматизиран сапун. Скоро влезе усмихната жена с кафяв цвят на кожата. Носеше хавлии и една бяла памучна рокля.

— Здравей — каза Шарлот, милостиво благодарна за усмивката. Чувстваше се като странница в рая, без да е напълно сигурна, че е добре дошла. — Казвам се Шарлот Тревърън — Сбърчи чело. Или все още беше Шарлот Куейд?

Прислужницата направи лек поклон и отмести поглед.

— Аз Мери-кеч-мъч-фиш1. Г-ца Шарлот иска храна?

Стомахът й закъркори в очакване.

— О, да, моля. — Тя взе една от хавлиите от каменната пейка, където Мери ги беше оставила и благоприлично се зави, докато се качваше по стълбите на басейна.

Мери отново се поклони:

— Аз донеса поднос на маса вън. Г-н отишъл от друга страна на къща — при тези думи тя се завъртя и отново излезе.

Шарлот облече бялата рокля, която й беше доста голяма, но беше чиста и иначе удобна. Намери един гребен и внимателно го прокара през оплетената си мокра коса. Когато се върна в спалнята на господаря, Джакоба наливаше с лъжица някакъв бульон в устата на Патрик. Очите му бяха хлътнали, когато преди рядко ги отваряше, сега обаче светнаха като видя Шарлот да се приближава до леглото.

Той протегна ръка и Шарлот отиде при него, без да обръща внимание на очевидното неодобрение на Джакоба.

— Сега той има нужда от изкъпване — застъпи се икономката със заплашителен тон.

Патрик наистина се засмя, събитие, което накара съкрушеният дух на Шарлот да се възвиси и ликува.

— Сигурно мириша на камила — каза той.

— По-лошо — увери го Шарлот, наведе се и го целуна по челото. Само след минута тя вдигна очи, срещна погледа на Джакоба.

— Аз ще се погрижа за изкъпването на съпруга си. Можеш да се оттеглиш като свършиш със супата.

Джакоба отвори уста в знак на протест, хвърли бърз поглед на Патрик, но предпочете да замълчи.

Влезе Мери, която носеше поднос. Шарлот отново целуна Патрик, след това последва добродушната прислужница навън на терасата.

— Ще имам нужда от много чиста и гореща вода за капитана, моля — каза Шарлот и седна на масата, потънала сякаш в езеро от мека слънчева светлина. Добре подредени пресни екзотични плодове я очакваха, имаше още студено пилешко и изкусно подправено ястие от ориз.

— Добре, г-це Шарлот — отвърна прислужницата с поклон.

Шарлот беше толкова гладна, че чак потреперваше, но като похапна слабостта намаля и отново се почувства стабилна, макар и уморена. Гледката към окъпаното в слънце море също я оживи малко, но бе доволна, че е отново на брега.

Възвърнала сили, тя остави Мери да прибере подноса и влезе вътре. Поисканата вода вече бе донесена във висока кана и още изпускаше пара. Имаше още съдове, тривки, хавлии. Нямаше и следа от Джакоба, а Патрик отново се бе унесъл в поредния сън.

Внимателно и нежно Шарлот съблече мъжа, който й беше духовен другар, ако ли не истински съпруг, и започна да го мие. Действието отне доста време, а Патрик не се събуди, само се размърдваше от време на време. Дали от специалния билков сапун на Джакоба, или от това, че отново бе на удобно и сигурно място, цветът на бледата му кожа започна да се възвръща. Шарлот усещаше как сили започнаха да бликат в него.

Когато отново бе чист, когато дори пищната му гарвановочерна коса бе измита, внимателно сресана и обърната назад по негов маниер, Шарлот се сви до него във взетата назаем рокля, прозя се и като него намери утеха в съня.

Събуди се, когато почувства позната ръка върху гръдта си. Чувствеността й веднага откликна и внезапно я върна в пълно съзнание. Повдигна се на лакът, за да погледне Патрик в лицето.

Стаята бе изпълнена с лунна светлина. Някой, вероятно Мери или Джакоба, бяха спуснали мрежата против комари и леглото бе придобило някаква мъглива интимност. Въздухът беше топъл, нощта бе изпълнена с нежна симфония от песните на щурците, океанският бриз шумолеше в близките палми, две влюбени сърца биеха като едно.

— Шарлот — каза Патрик и сякаш бе дал всичко, което има, за да го изрече, но си заслужаваше. С ръката, която бе галил гръдта й, той свали надолу деколтето на роклята и я разголи.

Тя знаеше какво иска и копнееше така силно да му го даде. Шарлот се притисна до него, докосна леко устата му с набъбналото си зърно. Той го пое лакомо и засмука, сякаш бе умрял от глад за нея.

Шарлот напяваше неволно от удоволствие, защото грижите за Патрик по този особен начин винаги я вълнуваха, изпълваха я с чувство на сладка сила. Вплете пръсти в косите му и го насърчи. След това му даде другата си гърда и той жадно пи и от нея.

Накрая той се отскубна, като издаде звук, приличащ на стон или смях.

— Започнах нещо, което не съм достатъчно силен да завърша — съжали той, а очите му блестяха в тъмнината докато гледаше Шарлот, която лежеше потрепваща до него със свалена до кръста рокля. — Все пак искам да видя наслада по лицето ти, както искам да наблюдавам изгрева на слънцето утре.

Очите на Шарлот пареха от сълзи, защото часове наред се бе страхувала, че може да загуби мъжа, който й бе по-скъп от дъха. Сега вече бе ясно, че той ще живее.

— Друг път — каза нежно тя, но Патрик поклати глава.

— Сега — отвърна той. След това взе ръката й, притисна силно пръстите й в къдриците на венериния хълм. Ръката му беше върху нейната и налагаше ритъма, като в същото време не й позволяваше да се отдръпне.

Шарлот простена, краката й неволно се разтвориха.

— Патрик — едва си поемаше дъх тя, а главата й вече се мяташе напред, назад върху ленената възглавница — Това е… скандално…

— Ъхъ — съгласи се той — Скандално. Ти си красива, Шарлот. — Тя леко се сгърчи под неговите и своите пръсти, но приливът на страст само се засили.

— Като за една почти съпруга?

Той увеличи скоростта и с тих глас окуражи отклика й.

— Като за една страстна малка лисичка — отвърна той.

Тазът й заподскача и тя извика, когато особена мълния от наслада премина през нея.

— Боже, Патрик, не мога да издържа, прекалено силно е… А става все по-силно… — Шарлот бе възбудена до възхитителна безразсъдност. Ще се разпадна…

— Да — съгласи се той и когато се наведе да докосне с език зърното й, предричането на Шарлот се сбъдна и тя се разби на милиони огнени парченца. Докато тя се мяташе в обширното легло на Патрик Тревърън, той я наблюдаваше и усещаше всеки неин отклик.

Сутринта Патрик бе по-силен, но също разсеян и малко дистанциран. Отпрати Шарлот от стаята и дълго разговаря с Кочран. Когато първият помощник, изглеждащ доста мрачен, си отиде минавайки по коридора, Шарлот побърза да се върне до леглото на съпруга си.

Патрик беше седнал разгърден, подпрял широкия си гръб на планина от възглавници. Гледаше втренчено навън през френските врати, отворени, за да влиза чист морски въздух. Не отклони поглед, когато Шарлот влезе.

Тя проследи погледа му и видя „Чародейка“ да се полюшва от прилива недалеч от брега, платната — чисто бели на фона на различните оттенъци от синьо на водата и небето. Макар гледката да бе изключително красива, а може би и точно заради това, Шарлот почувства необясним ужас.

— Екипажът… възстановяват ли се?

Патрик не сваляше очи от кораба, обичаше го повече от жена.

— Да — отговори той — няма повече смъртни случаи.

Стаята бе удобна с онази лека, влажна топлина, характерна за тропиците, но въпреки това Шарлот трепереше.

— Защо тогава изглеждаш така зле. Всеки би помислил, че си загубил най-скъпия си приятел.

— Може би съм — отвърна Патрик и тя видя болката да пробягва по чертите на лицето му. Дори изпитостта и липсата на цвят не скриваха аристократичната осанка да чертите му. — Може би съм.

Шарлот погледна неловко към красивия клипер, красящ пристанището.

— Какво говориш? — прошепна тя.

Най-после той обърна индиговите си очи към нея, а тя съзря отчаяние в тях, редом с възвръщащото се здраве и онази арогантност, която обичаше и мразеше.

— Ще има още една жертва на тази проклета чума — каза той със задъхан шепот. След това отново погледна „Чародейка“, сякаш да запомни всяка част, всяко платно и дъска.

Шарлот почувства, че колената й се подкосяват. Покри лицето си с ръце и си спомни думите на Патрик, че ужасната чума бе проникнала дори в дървото на кораба.

— О, не — каза тя. — Не…

— Ще бъде потопена след изгрев слънце — каза Патрик с безизразен глас, погледът му остана с любимата му „любовница“, елегантният кораб, който така вярно бе му служил.

Останалата част на деня премина тягостно. Патрик спа, събужда се и отново спа и се събужда. Винаги когато беше в съзнание гледаше към „Чародейка“, поглъщаше я така жадно, както бе поемал гърдите на Шарлот предишната нощ.

Когато настъпи нощта, Патрик се облече, поне отчасти, като отказва да му се помогне и с усилие излезе на терасата. Хвана се за стената с две ръце. Шарлот бе до него, готова да предотврати падането, ако силите му го напуснеха.

През целия ден малки лодки сновяха между кораба и брега, пренасяха документи, карти, камбани и фитинги, всичко, което можеше да се запази. Сега малките лодки се приближиха до по-големия плавателен съд, осветен с факли.

Качиха се на „Чародейка“, движещите се малки огнени петна им подсказваха това. Корабът беше напоен с керосин от носа до кърмата, както бе заповядал Патрик, след това запален.

Моряците се заспускаха по въжетата, други с викове направо скачаха във водата, докато палубите на горния клипер горяха в пламъци. Шарлот пъхна ръката си в тази на Патрик, пренебрегвайки съпротивата му. Тъмночервените пламъци зализаха мачтите, затанцуваха по такелажа, а накрая обхванаха платната.

Корабът представляваше величествена, но трагична гледка, горящ на фона на тъмното небе, а в отразената от него светлина Шарлот видя една сълза да се търкулва по бледата буза на Патрик, след което се загуби в наболата му брада.

— Викингите имали обичая да изгарят корабите си, когато повече не можели да им служат — след дълго мълчание каза прегракнало той. Най-ужасният рев вече бе заглъхнал. „Чародейка“ беше само скелет в пламъци, едва задържащ се на повърхността.

Шарлот подпря ръка на рамото му, не можеше да спре риданията, напиращи в гърлото й.

— О, Патрик, но това е все едно да наблюдаващ: как любим човек умира — прошепна тя. — Какво ще правиш без нея?

— Не знам — отговори студено той.

Корабът горя почти цяла нощ. Патрик отказа да се прибере от терасата, докато мъчението на клипера не свърши. Когато се наклони грациозно напред и потъна, той издаде тихи звуци, преплетени с искрена печал, обърна се и олюлявайки се влезе вътре.

Сгромоляса се върху леглото, проснат напреки и веднага се предаде в лоното на съня. Нощното бдение го бе изтощило, а Шарлот знаеше, че духът му е потънал в отчаяние. Тя си намери едно малко местенце до него, сложи ръка на гърба му и затвори очи.

Когато се събуди на следващата сутрин разбра, че се намира в компанията на един непознат, който само приличаше на Патрик. Душата, неговата същност, сякаш се бе оттеглила, отстъпвайки място на студената празнота.

— Патрик? — каза Шарлот и седна, тревога стегна гърлото й.

Беше седнал, подпрял гръб на таблата на леглото, гледаше я като че ли беше носеща беда непозната, а не жената, с която се бе борил, любил с пламенна нежност, и дарил с дете.

— Махни се — каза студено той.

Шарлот се изправи, разрошена от съня, объркана и дълбоко наранена.

— Патрик…

Той насочи смъртоносния си, мастиленосин поглед към нея и изръмжа:

— Казах да се махнеш.

Решила, че поне един от двамата трябва да бъде разумен, Шарлот стана с достойнство. С високо вдигната брада каза спокойно:

— Разбирам, че имаш нужда да тъгуваш за „Чародейка“ насаме. — Понечи да докосне с ръка лицето му, но той обърна глава, за да избегне контакта. Тя все пак намери смелост да завърши — Когато разбереш, че имаш нужда от истинска жена, с глава, сърце, ръце и гърди, а не дървена — с мачти и платна, — ще бъда наблизо.

Патрик не каза нищо, но и не погледна към нея. Шарлот изправи рамене и излезе, без да се обърне и погледне назад.