Укротяването на Шарлота

23

Април 1878

Куейд Харбър, Уошингтън Теритъри

Милисънт Куейд Брадли не беше жена, надарена с въображение, но докато наблюдаваше сестра си Шарлот, вече във видима бременност, да чезне всеки ден, струваше й се че чува далечния вой на черния дух.

— Шарлот умира — каза Милисънт на съпруга си Лукас в една светла пролетна утрин, докато двамата стояха на верандата на къщата си, разположена срещу презвитерианската църква.

Пасторът, красив мъж с квадратна долна челюст, бледозлатиста коса и спокоен поглед на човек, сигурен във вечните неща, постави чаената чаша на масата и се загледа в пристанището. Милисънт проследи погледа му. Както винаги гледката на сиво-сините води, украсени с бели планини и безчет вечнозелени гори, подобри настроението й.

— Трябва да вярваш, скъпа — каза Лукас. Взе ръката й и я стисна, и тя беше благодарна за постоянната, неизменна обич на съпруга си.

Точно такъв съпруг заслужаваше Шарлот, мислеше си ядосано Мили. Не беше честно една такава хубава жена като сестра й да разбие сърцето си по онзи пройдоха, морския капитан. Татко й чичо Девън често спореха кой първи ще бичува Патрик Тревърън с камшик на улицата, ако изобщо се осмели, да си покаже физиономията в Куейд Харбър. Милисънт, обикновено миролюбива, се надяваше поне наполовина г-н Тревърън да получи заслуженото си.

— Лидия каза, че Шарлот плаче през нощта — продължи Мили натъжена. — Тя се храни само заради детето, не заради себе си и непрекъснато наблюдава корабите в залива.

Лукас въздъхна, но не каза нищо. Най-голямата му сила бе във възможността да изслушва спокойно, без да изказва явно мнение по казаното.

Изведнъж Мили започна да плаче.

— Не мога да понасям това повече, Лукас — прошепна тя. — Прекалено ужасно е да виждам Шарлот да страда така. Винаги е била толкова силна, вечно смееща се и пакостлива!

Лукас стана от стола, приближи се до бялата желязна маса и се наведе над Мили:

— Скъпа — каза той и я прегърна със силната си ръка — Шарлот е у дома, в безопасност, сред хора, които я обичат. След време ще стане пак същата.

Мили обърса очи с опакото на ръцете си. Никой не познаваше Шарлот така добре като нея, освен самият Патрик Тревърън. Наистина Шарлот бе издръжлива, да не говорим, че голямото й семейство я обичаше до лудост. Но тъй като съществуваше специално общуване между Мили и нея, Мили усещаше нещо, което другите не можеха да доловят.

Светлината в духа на Шарлот, същността й ставаше все по-мрачна и по-мрачна с всеки изминал ден.

Лукас стоеше до стола на Мили с ръка върху рамото й.

— Имам да водя телефонни разговори — каза той. Мили обърна глава, целуна го леко по ръката и кимна, без да го погледне. Когато той замина, постави чиниите в кухненската мивка, махна престилката и се отправи към централната къща.

Шарлот седеше в коридора покрай прозорците на втория етаж във внушителната къща на баща си и мащехата си, с ръце на огромния си корем. Боязлива усмивка трепна по устните й.

— Може би ще е днес — каза тя на нероденото си дете. — Може би баща ти ще се върне при нас днес.

Чу една от френските врати да изскърцва и се раздвижи на стола, докато мащеха й дойде да й прави компания.

Лидия беше поразяващо красива жена със светла коса и силен дух, прекрасна майка на своя рояк момчета и добра съпруга на бащата на Шарлот. Освен това тя бе сила, с която трябваше да се съобразяват при определяне обширните интереси на съпруга й в дърводобива. Бе застанала до парапета на тясната тераса, русите й къдри се вееха от мъгливия, солен бриз.

— Ако можех да ти пожелая едно нещо на този свят, Шарлот — каза тя, без да поглежда доведената си дъщеря — то би било споделената обич като тази между баща ти и мен. Нашият съюз е от онези, които подхранват душата и помагат на двама ни да бъдем това, което сме.

Шарлот мълчаливо слушаше. Лидия не се хвалеше безцелно, защото възхитителната страст между Бригъм Куейд и любимата му съпруга бе очевидна за всеки, който би си направил труда да ги погледне. Мили и Лукас имаха подобна, макар по-тиха връзка.

Лидия се обърна и погледна Шарлот, която продължаваше да стои на стола, чувстваща се неловко и неудобно в огромния си обем.

— Не бих говорила така, като знам какво преживяваш, но чувствам, че се налага. Мисля, че ти и Патрик също имате такава връзка. Ако съм права, Шарлот, то ти трябва да се подготвиш и се бориш за брака си.

Шарлот преглътна. Патрик, както по всичко личеше, бе изоставил и нея и детето. О, той се бе разпоредил за построяването на внушителна къща близо до Сиатъл и за конструирането не на един, а два клипера, но не бе посетил или писал на жена си.

— Мисля, че имахме такава — каза тя. Откакто се бяха разделили с Патрик през онзи следобед на стъпалата на къщата, на острова, не бе изминал нито миг, в който сърцето й да не бе туптяло с копнеж по него.

През цялото пътуване до Сидни тя очакваше Патрик да я последва — вероятно с друг кораб, минал покрай острова. Но той изобщо не се появи.

Когато пристигнаха в Австралия, те изпратиха Джейн и Гидиън във вътрешността на страната, за да изпълняват своята мисия, а те с Кочран си починаха няколко дни, ходеха на театър заедно и разглеждаха околностите. Раийм, пиратът, бе върнат във Великобритания, за да бъде съден.

Шарлот скоро стана неспокойна и помоли капитан Трент на Викториана да й препоръча кораб, отплаващ за Сан Франциско. Там се сбогува с Кочран и продължи да пътува с друг плавателен съд за Сиатъл, където баща й, мащеха й и Мили я чакаха. Тя се бе хвърлила в силната прегръдка на Бригъм Куейд в онзи ден преди много седмици, зарида с огорчение и болка, но все още вярваше, че Патрик не ще може да стои завинаги далеч от нея. Щеше да му липсва великолепното приключение на съвместния им живот, както и на нея й липсваше…

В погледа на Лидия имаше загриженост, но не и съжаление.

— Ти си от фамилията Куейд, Шарлот, възпитана см да бъдеш силна. Когато те гледам сега, виждам жена, която се е предала. Баща ти и аз страшно се тревожим.

Шарлот застина в стола, преди да може да предложи отговор, утробата й внезапно и силно се сви. В пристанището изсвири корабът, който носеше ежедневната поща, един символ на обикновените неща.

Лидия, които беше служила като медицинска сестра по време на въстанието в Южните щати и бе помагала на д-р Джо Маколи години наред, прецени ситуацията и започна да действа без паника.

— Е, дойде време, така ли с? — каза нежно тя и помогна на Шарлот да се изправи.

Шарлот изпъшка. Веждите и горната й устна бяха овлажнели от пот, а тазобедрените й кости сякаш щяха да се разпаднат. Патрик, дълбоко в душата си извика тя и само за миг й се стори, че го чува да й отговаря.

Бригъм Куейд позна високия, широкоплещест млад здравеняк в мига, в който отвори вратата, и ако моментът не беше такъв, щеше да го хване и повали с един удар на верандата.

Тревърън кимна за поздрав и с рамене си проправи път покрай Бригъм в прохладния и сенчест вестибюл.

— Къде е тя? — настоя той. — Къде е Шарлот?

Точно в този момент болезнен вик долетя от втория стаж.

— Горе — отговори хладно Бригъм. — Ражда детето ти.

Тревърън пребледня и изпусна пътната си чанта от хубава кожа, а Бригъм помисли със спокойната част от собствената си обърканост, че не всичко е загубено с този негодник, морски капитан. Можеше и да има частица благоприличие в него.

— Къде?

— На първия етаж в дясно — макар и неохотно отвърна Бригъм. Друг вик достигна до ушите им, докато Патрик хвърчеше нагоре по стълбите, а Бригъм премигна. Ужасно беше, когато Лидия раждаше петте им здрави момчета, но чувайки първородната си дъщеря да се мъчи, беше някак още по-лошо.

Все пак Бригъм се усмихна, гледайки към тавана, като си спомни реакцията на Патрик при новината за настъпващото бащинство. Видът му бе, като че ще припадне, но се овладя и затича нагоре по стълбите, сякаш животът му зависеше от стигането до Шарлот.

Да, помисли си Бригъм. Все още има надежда.

Шарлот бе извила гръб, когато напънът я сграбчи отново и помисли, че халюцинира, когато видя Патрик да се втурва в стаята, блъскайки вратата с трясък в стената, и да пада на колене до леглото й.

Лидия остана невъзмутима и не отклони поглед от раждането.

— Ако ще се пречкате, Патрик Тревърън — предупреди го тя — ще трябва да накарам да ви изведат оттук.

Шарлот пипнешком потърси ръката на Патрик и я намери.

— Ти си тук? Ти наистина си тук? — глупаво питаше тя. Нова контракция я сграбчи и надигна тялото й от леглото.

— Да — каза Патрик пресипнало, когато най-лошото беше отминало. Той продължаваше да държи ръката й. — Опитах се да стоя настрана, с божията помощ, но не можах.

— Ако бог някак може да ви помогне, капитан Тревърън — сухо отбеляза Лидия и в същото време поглеждаше Шарлот — мисля, че първо трябва да ви удари с лопата по главата, за да ви привлече вниманието.

Патрик леко присви устни при думите на Лидия, а Шарлот прие познатата усмивка с цялото си същество като вълшебно облекчение на болката. Той целуна ръката на Шарлот.

— Може би вече го е сторил, г-жо Куейд. Може би.

— Не ме оставяй — едва си пое дъх Шарлот. Тя се срамуваше, че има такава голяма нужда от Патрик, но това си беше самата истина.

— Тук съм — увери я той и отново целуна ръката й, този път по дланта.

Шарлот би била по-щастлива, ако беше казал: „Никога вече.“ или „Ще бъдем заедно завинаги.“, но нямаше време да се разправя. Болката отново дойде, стигна до най-мъчителната точка и тя трябваше да извика.

Патрик не се уплаши от писъците й, държеше ръката й, приглаждаше косите й, насърчаваше я, подкрепяше я с нежни думи.

Накрая, след няколко часа тежки родилни мъки, детето се плъзна отделяйки се от тялото й.

— Момиче — каза Лидия с радостен глас и сълзи в очите, и продължи да се оправя с детето. — О, небеса, мислех си, че повече няма да видим момиче в това семейство!

Шарлот погледна Патрик, когато малката им дъщеря бе поставена помежду им и видя влага в очите му.

— Как ще я кръстим? — попита нежно тя.

Той гледаше прехласнат детето им, сякаш изобщо не бе виждал бебе преди това.

— Съществува ли хубаво име достойно за това същество? — шепнеше той, и докосваше колебливо бузките на бебето.

Шарлот се засмя.

— Да, мисля че има. Ани. Ани Куейд Тревърън.

Патрик продължаваше да гледа детето, очевидно се възхищаваше.

— Ние я създадохме, ти и аз, заедно — каза той. — Не мога да повярвам — това е чудо!

Лидия излезе от стаята, но Шарлот чуваше гласа й навън, докато тя говореше тихо на някого в коридора — вероятно на Бригъм. Несъмнено, Мили също беше там.

Патрик се пресегна внимателно покрай Ани и приглади къдрица от косите на Шарлот.

— Защо не си ми казала, че можеш да правиш такива чудеса? — закачливо каза той, гледаше съпругата си, а сините му очи блестяха.

Сподавено ридание от облекчение и радост се надигна в гърлото на Шарлот. Патрик беше при нея, слънцето щеше отново да грее, луната щеше отново да се върти около земята, звездите ще си дойдат на мястото в нощното небе.

За момента тя не искаше да мисли, че той отново би я оставил.

— Обичам те — каза тя, разкривайки пред него душата си.

Той я целуна със сдържана страст, подобаваща за момента, старият блясък се беше появил в очите му.

— И аз те обичам — отвърна той.

Скоро Лидия се върна с Милисънт и Патрик внимателно бе изведен от стаята. Докато Мили люлееше бебето, а очите й блестяха от радост, Лидия изкъпа изтощената Шарлот, помогна й да облече чиста нощница и постави чисти чаршафи на леглото. Тъй като млякото на Шарлот още не беше слязло, Ани трябваше да бъде нахранена с биберон.

— Спи сега — каза Лидия, когато Шарлот отново легна в леглото, наведе се и целуна нежно доведената си дъщеря. — Преживя един незабравим ден.

Шарлот искаше Ани и Патрик да са също до нея, но беше прекалено изтощена, за да спори. Затвори очи само след миг.

Когато се събуди, стаята беше тъмна, само едни сноп лунни лъчи се изливаха в нея през прозорците. Патрик лежеше до нея, заслонил я с големината и силата си, прегърнал я нежно.

— Как успя да дойдеш тук, точно когато най-много имах нужда от теб? — попита тя, знаейки, макар с нищо да не се издаваше, че е буден.

Патрик я целуна по слепоочието.

— Не можех да стоя настрана — гласът му бе дрезгав. — Ходила ли си в Сиатъл да видиш къщата?

Шарлот си спомни самотата, която бе изтърпяла след раздялата им и се наежи.

— Не — каза тя. — Знам за съществуването й, защото адвокатът ти ми писа, но откровено казано, не изпитах желание да я видя.

— Защо? — Патрик беше объркан и леко засегнат. — Къщата нямаше да бъде построена, ако не съществуваше ти и Ани. Предполага се, че ще живееш в нея.

— Ани и аз не сме порцеланови фигури, които да се нареждат върху красиви шкафове и се почистват от праха от време на време, г-н Тревърън. Не ще стъпим под покрива на къщата, обещавам ти, освен ако и тримата не сме истинско семейство.

— Но възможно ли е да сме нещо друго? — попита Патрик, все още объркан. — Ани е наше дете. Ти си й майка, аз съм й баща. Това ни прави семейство.

— Не — оспори Шарлот. — Това, което Лидия, татко и момчетата имат в този дом — това е семейство.

— Те живеят тук заедно, обичат се, карат се, смеят се и плачат, всички. — Замълча, после пое дълбоко дъх, решавайки че поема най-големия риск в живота си, но в невъзможност да го избегне. — Ако отново ще ни оставиш сами, Патрик, ще трябва да те помоля повече да не се връщаш. Татко има влиятелни приятели — ще може да уреди дискретен развод.

Тя почувства как Патрик се стегна до нея. Прегръдката му стана по-силна, но не й даде обещанието, което душата й жадуваше да чуе. Вероятно не бе във възможностите му да го направи.

— Досега мислех, че не ще мога да живея без теб — продължи тя, намерила сили дори когато беше най-отпаднала. — Когато те видях, бях разбрала, че те обичам повече от всякога, желаех те повече от преди. Но от тази ужасна болка се появи Ани. Тя е дар божи, Патрик, чудо, точно както ти каза. Когато стъпя на краката си и си възвърна силите, тя може да бъде смисълът на моя живот.

Патрик погали Шарлот по лицето и несъмнено почувства сълзите й. Тя предположи от трепета, усетила по тялото му, че в онзи момент съпругът й също бе отронил няколко сълзи.

— Боже в небесата, Шарлот — след дълго време, на пресекулки каза учудено той. — Ти си наистина най-забележителната жена, която е живяла някога.

Това не беше отговор, но за онази нощ бе достатъчно. Шарлот прегърна съпруга си, той я притискаше в прегръдката си, и тя за първи път от месеци насам заспа спокойно.

Седмица след раждането на Ани, когато беше сигурен, че и двете, жена му и дъщеря му, бяха добре, Патрик замина за Сиатъл да инспектира огромната къща, която бе поръчал доста преди да пристигне в Съединените щати. Той дори не се отби да провери как напредват с проектите на двата му кораба, те можеха да чакат.

Голямата тухлена къща се издигаше на един от няколкото хълма на Сиатъл и гледаше към водата. Всяка от огромните елегантни стаи бликаше от светлина. Патрик беше щастлив при мисълта, че Ани ще расте в такава къща. Дъщеря на майка си, тя сигурно щеше да се спуска надолу по парапета и да се пързаля по чорапи по дървените подове.

Гласът на Кочран не стресна Патрик, макар да мислеше, че е сам.

— Кажи ми, тя съгласи ли се да те чака тук, твоята прекрасна Шарлот, и да те приема в сърцето си и леглото си, когато се върнеш от пътуване по море?

Ярост изпълни Патрик. Кочран беше най-старият и най-добрият му приятел, а той умееше веднага да напипа най-болезнения проблем. Обърна се и застана с лице към първия си помощник.

— Не — отвърна хладно той. — Шарлот ми каза нещо като да вървя по дяволите. Твърди, че никога няма да живее в тази къща без мен.

— Е, и?

Патрик въздъхна.

— Аз не можах да й обещая тона. Ние с Шарлот сме в задънена улица.

Обикновено веселото лице на Кочран се навъси с нетърпение и възмущение.

— За бога, човече, не мога да спра да се чудя как може да си такъв глупак. Ти си наполовина жив без Шарлот, и добре го знаеш!

Патрик се придвижи към един от аркообразните прозорци, извисяващи се от пода до украсения с корнизи таван. Пристанището бе залято от слънчева светлина, осеяно с кораби.

— Тя е в безопасност там, близо до баща си. Ани също.

— Ти се страхуваш — измърмори Кочран, сякаш поразен от откритието си. — През цялата ни съвместна работа, приятелю, аз те смятах за смел мъж, водач, заслужаващ титлата капитан. Но сега виждам, че съм грешил — ти не си нищо друго, освен страхливец.

— По дяволите! — изрепчи се Патрик с избухлив глас. — Имам причини да се страхувам — на няколко пъти Шарлот щеше да умре заради любовта ми! А сега съществува и Ани…

Кочран беше явно развеселен, лишен от съчувствие.

— Мислех, че никога не ще се наложи да ти го кажа, но те и двете ще живеят по-добре без теб. Една „голяма“ жена като Шарлот има нужда от мъж, с който да споделя живота си, а не сополанко като теб, страхуващ се да поеме риск, когато наистина има смисъл!

— Махни се! — избухна Патрик и посочи разярено към голямата двойна врата на стаята, проектирана за приемен салон. Гласът му отекна в празното пространство.

— С удоволствие — отвърна Кочран и причини болка на Патрик със студенината в гласа си. — Ще плаваш с онези хубави нови кораби без мен, капитан Тревърън. Не мога да приемам заповеди от мекушаво чудо като теб.

Патрик затвори очи от болка, защото загубата на най-близкия му приятел бе брутален удар. Той искаше да помоли Кочран да не си отива, да го разбере, но гордостта не му позволяваше такъв жест.

Потрепери, когато чу входната врата да се затръшва. След като мина малко време, той излезе навън и се разходи. Тук щеше да има градина, там мраморен фонтан, там плитко езерце, светещо със златни рибки за радост на детето му.

Мечти, смъмри се Патрик. Само пушилка. Шарлот никога не ще живее в тази къща, дъщеря им никога не ще бяга и се смее из живописната благоуханна градина. Повдигна поглед към големите прозорци на втория етаж, където имаше голям апартамент с френска камина и малка стая за къпане и обличане. Шарлот никога не ще лежи под него в огромното легло, което възнамеряваше да постави, нямаше да разкопчава бричовете му, да го поема в себе си и го води сладостно и безжалостно, както само тя можеше. Нямаше да зове името й с неугасима страст и нямаше да чуе тя да вика неговото.

Разбит от мъка, Патрик се обърна, прекоси големия двор, и мина през портата, където го очакваше наетата двуколка. Не погледна назад, дори нито веднъж, а се отправи към корабостроителницата, където новата му „любима“, наполовина построеният клипер, го очакваше.

Вечерта, вместо да се върне с кораб в Куейд Харбър при Шарлот, Патрик си нае стая в хотел Юниън.

След шест седмици Шарлот бе укрепнала. Опакова нещата си и тези на Ани и потегли за Сиатъл, но не за да търси Патрик. Болката от загубата му туптеше в нея, но тя бе преодоляла кризисния момент някак и с раждането на дъщеря си бе решила да живее живота си, със, или без Патрик.

Нае малка къща, недалеч от онази, която Патрик строеше, и една млада жена на име Марта Ландис като бавачка на Ани. След като свърши това, Шарлот се срещна с адвокатите на баща си, за да направи нужното за развод, поръча мебели и материали за рисуване и повече дрехи, отколкото биха били нужни на една жена. Тях тя купи за сметка на Патрик, тъй като той все още й беше съпруг.

Беше опънала триножника си на верандата и се бе заела да рисува пристанището, към което нямаше добър изглед, когато Патрик се появи, каращ двуколка. Той бързо напусна превозното средство и пое по алеята.

Бе облечен в гълъбовосиви бричове и свободна ленена риза, както, когато за първи път го бе видяла, бе си пуснал отново дълга коса, вързана назад с тънка черна панделка.

— Какво по дяволите е всичко това? — настоятелно запита и размаха един сноп листи, застанал на стъпалата пред верандата.

Все едно, че ураган бе нахлул и Шарлот трябваше здраво да стисне статива. Сърцето й силно биеше в гърдите, но тя успя смутено да се усмихне, повдигна вежда и си придаде озадачен вид.

— Получил си сметките за дрехите и мебелите, виждам — каза ядосано тя. — Е, това е най-малкото, което можеш да направиш, Патрик, считайки…

— По дяволите дрехите и мебелите, Шарлот — каза той, а гласът му звучеше някак между шепот и вик. — Това са документи за развод!

— О — Шарлот се усмихна, оправи полите си, които случайно бяха от черна тафта. Косата й бе подредена в пухкав облак около лицето, а блузата, макар и скромна, й стоеше много добре. — Това ли било?

— О, това ли било? — повтори Патрик, явно вбесен. — Никога не съм се съгласявал, Шарлот! Как се осмеляваш да насъскваш толкова много мазни адвокати срещу мен!

Тя въздъхна и седна на плетеното канапе, като се надяваше Патрик да не забележи, че трепери.

— Е, стори ми се единственото разумно нещо, предвид отношението ти. Освен това бях споменала за развод г-н Тревърън. Говорихме по въпроса, когато се роди Ани.

— Великолепно! — изломоти той, изправил се до нея. — Не са минали и няколко часа от раждането на дъщеря ни, а ние говорим за разтрогване на брака!

Шарлот прехапа устни, за да не се засмее, макар да не можеше да си представи какво я бе накарало да се усмихне. В края на краищата положението едва ли беше весело.

— Мислех, че с нетърпение очакваш и юридически да се освободиш от мен. Общоизвестно е, че корабите ти са почти готови за отплаване, а дори върви слух, че се срещаш с някаква жена от Сан Франциско.

— Мадлийн не е жена — рязко отвърна Патрик. — Тя е инвеститор. За бога, Шарлот, за какъв мошеник ме мислиш?

— От онзи тип, който се нуждае от удоволствията си. Изминаха много месеци откакто бяхме заедно — замълча, а дори и сърцето й сякаш спря да тупти, когато го погледна в очите. — Предполагам няма да се опиташ да твърдиш, че си ми бил верен през всичкото това време?

— Бил съм ти — отговори Патрик с такава горда тържественост и мъжко презрение, че Шарлот разбра, че казва истината. — Но не беше лесно. Имаше моменти, мила моя, когато мислех, че ще полудея от изкушение. Но съм ти бил верен.

Тя отмести поглед, за да скрие сълзите на горчиво и сладко облекчение, които изпълниха очите й.

За нейна изненада Патрик взе ръката й, издърпа я да стане. След това я притисна силно до себе си.

— Шарлот — каза той и сплете пръсти на тила й, търсейки да срещне погледа й. — Толкова се страхувам.

— От какво? — попита тя наистина озадачена. Сърцето й, което преди бе замряло, сега препускаше замайващо и цялото й тяло бе премаляло от желание по този мъж.

— Да не те загубя. Да не загубя и Ани.

— Патрик, нищо не мога да разбера. Ти ни обърна гръб, а сега ми казваш, че се страхуваш да не ни загубиш?

— Шарлот, спомни си всичко, което ти се случи от момента, в който ме срещна — беше пленница, в харем, едва не отвлечена от пирати, хвърлена от експлозия…

Тя се засмя.

— Всичко това беше великолепно. Грандиозно, прекрасно приключение, за което повечето жени мечтаят. О, Патрик, за нищо не бих дала и минута от онова време, от насладата и болката.

Той я погледна с учудване.

— Ти си най-страшната жена, Шарлот Тревърън. И аз не мога да живея без теб.

Тя се притисна по-близо, остави го да усети обещанието на тялото й, чувстваше готовността му.

— Ще останеш ли при нас?

Патрик се вгледа дълбоко в очите й в един дълъг момент, преди да я контрира със свой въпрос.

— Ще плаваш ли с мен, когато не мога да понасям земята повече и ще трябва да пътувам?

Шарлот се изправи на пръсти и целуна върха на брадата му.

— О, да.

Той присви вежди.

— А какво ще правим с Ани?

— Тя е твоя щерка. Предполагам ще се чувства така добре в открито море, както и ти.

Патрик леко се приведе, повдигна жена си, прегърна я и я целуна с буйна страст, точно там отстрани на верандата.

— Има ли някой тук, който да гледа детето ни? — попита той, когато целувката свърши. — Има един праг, през който искам да те пренеса, г-жа Тревърън и едно легло, където съм мечтал да те любя.

Тя се зачерви от удоволствие, приятно предчувствие и истинска радост да обича този прекрасен тайнствен и невъзможен мъж.

— Марта! — извика тя ведро. — Излизам за малко. Моля те, грижи се за Ани докато ме няма.

— Да, г-жо Тревърън — отвърна женски глас от къщата.

Патрик тръгна надолу по стъпалата на верандата, а после по алеята, като продължаваше да носи Шарлот, както младоженец носи булка. Хората надничаха иззад прозорците, от файтоните и дилижансите, но Патрик не им обръщаше внимание. Той просто продължи да крачи, мина през отворените порти на имението, което бе построил за Шарлот, придвижваше се нагоре по алеята към широката веранда и накрая през входната врата.

Токовете му отекваха по голия под, тъй като по-голямата, част от къщата все още, очевидно не бе обзаведена.

— Патрик, мога да вървя — каза Шарлот, когато той се заизкачва по величественото извито стълбите.

— Мм — каза той и направи ляв завой, когато стигна върха на стълбището.

Шарлот притаи дъх, когато той я понесе в господарската спалия. Нямаше столове, гардероби, огън не светеше в камината от елегантен мрамор. До една от стените се намираше огромно легло, достатъчно пищно за кралски особи.

Патрик безцеремонно подхвърли Шарлот в леглото и се наведе пад нея с ръце, опрени от двете страни на главата и.

— Ще останеш ли с мен?

— Завинаги — кимна тя.

— Дори когато съм труден за понасяне?

Шарлот се засмя.

— Кога си бил друг? — тя протегна ръце, а той нетърпеливо разкопча блузата й, откривайки гърдите.

Спря се точно когато се готвеше да поеме зърното й, начумери се, но видя Шарлот весело да се усмихва.

— Може ли? Ще те боли ли?

Тя го погали по гърба, карайки го да поеме гърдите й. Гали я, докато тя мислеше, че ще полудее от страст, след това вдигна полата й.

— Вземи ме вътре — Патрик молеше с дрезгав глас. — Сега, Шарлот, моля те, сега.

Шарлот отвори бричовете му, освободи го, хвана го и го погали. По-късно щяха да имат време за бавна любов, но вече бяха минали месеци откакто не бяха заедно и Шарлот желаеше съпруга си така неудържимо, както и той нея.

Тя изви гръб, и двамата пъшкаха, докато Патрик търсеше венерините двери, след това потъна дълбоко в нея.

И в този момент на величие и плам тяхното бъдеще наистина започна.