Укротяването на Шарлота

1

Дори в този ранен час в средата на предобеда въздухът на пазара, на местния „сук“, вече беше лепкав и натежал от жегата. Писукаха пилета, търговци крещяха и спореха маймуни, облечени в миниатюрни елеци и с фесове на главите, пищяха, за да привлекат вниманието върху себе си, а вместо прохладен ветрец около сергиите се виеше странна, монотонна музика. Миризмите на подправки и неизмити тела се примесваха с лютия дим от готварските скари и ярките, копринени дипли на взетите назаем роба и було на Шарлот, лепнеха по овлажнялата й кожа. Тя беше очарована.

Спътничката й, Бетина Ричардсън, която беше с няколко години по-млада от Шарлот и облечена по същия начин, съвсем не споделяше ентусиазма й.

— Татко ще ни убие ако разбере, че сме дошли на това ужасно място — просъска тя и булото, покриващо красивото й лице, се изду от дъха й. — Ами да, двете с теб можем да завършим в пустинята, отвлечени от някой шейх!

Шарлот въздъхна:

— Няма, и още по-жалко — каза тя, само за да подразни Бетина.

— Шарлот! — извика шокирана Бетина.

Шарлот се усмихна иззад воала си. Семейство Ричардсън бяха пристигнали с кораб до островното царство Риц, разположено между Испания и бреговете на Мароко, за да посетят стари приятели, богати търговци, с които се познаваха още от Бостън. Бетина беше пожелала да остане в Париж, докато настъпи време да отплават за Лондон, а после за Съединените щати, но Шарлот се беше възпротивила на тази идея. Тя нямаше намерение да пропусне шанса да посети такова място като Риц, тъй като тук съществуваше поне някаква вероятност за приключение.

И точно това, разбира се, ядосваше Бетина толкова много. Наложи се дълго да бъде убеждавана, докато измъкнат тайно робите и булата от гардероба на тяхната домакиня, после да се промъкнат през една задна врата и да тръгнат по тесните, прашни улички, следвайки миризмите и какофонията от звуци, докато се озоват на пазара.

Застанала пред една от сергиите, Шарлот предпазливо опипа една грубо направена кошница. Тя щеше да запомни този ден за цял живот и в часовете на отчайваща скука несъмнено щеше да се връща в спомените си към него. Във въображението си можеше да добави и величествен шейх, яхнал чистокръвен арабски жребец, дошъл на пазара, за да купува роби, а може би дори и банда мародерстващи пирати, край чиито размахани саби пилетата и търговците се разхвърчават на всички страни…

Някакво раздвижване в края на редицата от крещящи евтини сергийки и масички, набутани в нишите на древните каменни стени, прекъсна мечтанията й. Бетина стисна ръката й с изненадваща сила и прошепна:

— Нека да се върнем в къщата на Винсентови, Шарлот, моля те!

Шарлот застина, вперила поглед към високия мъж, крачещ през тълпата и просто не можеше да повярва на очите си. За няколко напрегнати мига, тя се видя отново на тринадесет години, в родния Сиатъл. Беше се покатерила на мачтата на един платноходен кораб, спомняше си името, „Енчантрес“, но когато се намери високо над палубата, куражът й я бе напуснал. Бе се вкопчила здраво във въжетата, твърде ужасена, за да се опита да слезе оттам сама.

Патрик Тревърън се беше качил, за да я свали долу.

Бетина я дръпна за ръката.

— Шарлот — жално я замоли тя — Не ми харесва видът на този мъж! Сигурно е разбойник!

Шарлот не можеше да помръдне от мястото си и сега беше още повече благодарна за воала си, който успешно прикриваше усмивката, затрептяла така идиотски по устните й. Патрик не беше се променил много за десетте години, въпреки че сега плещите и гърдите му бяха по-широки, а чертите на лицето му по-изострени, той все още носеше тъмната си коса малко по-дълга от обичайното и пристегната отзад с тясна черна панделка, а погледът в сините му като индиго очи беше все така остър и проницателен. Той вървеше с арогантна самоувереност, което вбесяваше Шарлот, но въпреки това сърцето й биеше лудо и тя с огромно усилие успя да се въздържи да не изтича до него и да го попита дали си я спомня.

Нямаше да си спомни, разбира се, а дори и да можеше, в оня далечен ден на срещата им тя беше само едно малко момиченце. После, през всичките тези десет години си беше мечтала за него, измисляйки си фантазия след фантазия за бъдещите си срещи с този млад моряк, докато той вероятно не беше помислил за нея дори веднъж.

Той се приближи и, въпреки че на силно загорялото му аристократично лице се беше появила усмивка, очите му оставаха студени. После спря пред една сергия с плодове, взе си сочен, узрял портокал, обели го с върха на кинжала, който сръчно извади от колана си и хвърли една монета на смирено привелия се търговец.

Шарлот не помръдна, нито издаде някакъв звук, но нещо у нея явно привлече вниманието му. Той се приближи съвсем и застана до нея и треперещата Бетина, вперил малко учуден и замислен поглед в кехлибарените очи на Шарлот.

Кажи му нещо, трескаво си заповяда мислено Шарлот, но не можеше да пророни и дума. Гърлото й се беше свило.

Патрик постоя още един момент така, плъзна поглед по прилепналите по тялото й дрехи, после присви рамене и отмина. Отдалечавайки се, продължи да бели старателно портокала и да хвърля обелките на една от кресливите маймунки.

— Дотук — твърдо каза Бетина. — Тръгваме, Шарлот. Още в тази минута. Доколкото въобще разбирам от пирати, този беше един от тях.

Шарлот проследи с поглед Патрик и когато го видя да спира пред едно обвито с воали и добре оформено същество, танцуващо на една платформа, поставена върху два огромни варела, тя изпита такава силна ревност, че гърлото й най-после се отпуши и белите й дробове започнаха отново да функционират нормално.

— А пък ние всички чудесно знаем, че си срещала достатъчно пирати — отвърна тя с необичаен сарказъм. И веднага съжали за заядливата си забележка. Защото, независимо че двете с Бетина не си подхождаха много, все пак Бетина беше добре възпитана и доста уязвима и изобщо не заслужаваше подобно отношение.

Зелените очи на Бетина вече се бяха напълнили със сълзи. Тя беше единствено дете на родителите си, отгледана с любов и внимание и никак не й беше лесно да наруши забраната им и да се измъкне през задната врата на Винсентови, за да опознава очарованията на един пазар в чужда страна.

— Извинявай — тихо каза Шарлот, чувствайки се нещастна, докато наблюдаваше как Патрик вдигна на ръце танцьорката от импровизираната сцена и подхвърли монета на един облечен в дълга роба мъж, който се подпираше наблизо. — Сега… сега ще си тръгнем.

Решена да не поглежда повече назад, Шарлот гордо изправи рамене и тръгна по посока на владенията на Винсентови. Мислите й бяха толкова объркани и възбудени от внезапната среща с Патрик Тревърън, че я болеше непоносимо дори да си помисли, къде би могъл да отвежда той танцьорката сега.

Беше разсеяна и остро усещаше растящото безпокойство на Бетина, така че намирането на криволичещия път, по който двете бяха преминали само преди около час, се оказа трудно, още повече че липсваше шума и суетнята около пазара, която преди ги водеше. Всичките невероятно тесни улички изглеждаха еднакви, всяка една от дузината край тях можеше да води към тихия жилищен квартал, който така смело бяха напуснали.

Бетина подсмърчаше и бършеше сълзите с воала си.

— Знаех си — повтаряше тя. — Изгубихме се.

— Тихо! — нетърпеливо й се скара Шарлот. — Просто ще се върнем на пазара и ще попитаме някого.

— Но не говорим езика им — напомни й с влудяваща акуратност Бетина.

— Тогава просто, след като се върнем, ще опитаме отново и ще продължаваме да опитваме, докато намерим верния път — отговори Шарлот. Но не се чувстваше толкова уверена, колкото предполагаха думите й.

Бетина изхлипа и сърдито извика:

— Не трябваше да те слушам! Знаех, че ще се случи нещо ужасно, ако не се подчиня на татко и ето, че съм била права!

Шарлот прехапа долната си устна, за да не кресне на Бетина да замълчи.

— Ще се приберем без проблеми — нежно каза тя, след като успя да овладее раздразнението си. Обещавам ти. Но ти трябва да запазиш спокойствие, Бетина.

По-младото момиче въздъхна дълбоко, потръпна и огледа пустата улица. Беше зловеща, цялата тази тишина, след шума и оживлението на местния сук.

— Ще трябва да изпия някаква отрова, ако ни пленят и ни принудят да живеем в харем — заяви Бетина, доста твърдо, когато след известно време успя да възвърне донякъде самообладанието си.

Шарлот можеше и да се изсмее при по-малко тревожни обстоятелства. Но истината беше, че сега вероятно действително се намираха в огромна опасност, скитайки се сами в град, чиято култура беше толкова различна от тяхната собствена.

Да, не им оставаше нищо друго, освен да се върнат пак на пазара, да се опитат да намерят г-н Тревърън и да се наложи Шарлот да го моли за спасение втори път. Щеше да бъде невероятно унижение, тъй като той явно беше така скандално ангажиран с танцьорката, ако изобщо беше още наоколо, но Шарлот не виждаше друга алтернатива. Тя и Патрик не бяха се разделили в особено приятелски отношения през оня отдавна отминал ден в Сиатъл, но вероятно той беше единственият човек на пазара, който говореше английски.

Тя хвана Бетина под ръка.

— Хайде. Ще се върнем там, където ни е мястото и ще пием чай и ще ядем шоколади, преди майка ти и баща ти дори да усетят, че ни е нямало.

Пазарът, пълен с хора и преди, сега вече гъмжеше от народ и магарета. Шарлот се изправи на пръсти, опитвайки се да мерне някъде непокритата глава на г-н Тревърън сред морето от чалми на търговците и клиентите, но от него нямаше и следа.

Бетина глухо изхлипа и Шарлот едва обузда гнева си.

Точно в този момент се озоваха притиснати сред тълпа мъже. Някой притисна върху устата и носа на Шарлот мръсен парцал, напоен с някакъв остър химикал и ръцете й бяха извити силно назад. Тя чу истеричните викове на Бетина, а после светът край нея се смали до точица, изчезна. Не остана нищо, освен една пулсираща, безкрайна празнина.

Патрик Тревърън обхвана с ръце тънката талия на танцьорката и я повдигна обратно на платформата. Обзет от особена щедрост, той я награди с усмивка и тайно й подаде още една монета, когато в същия момент рязък женски писък прониза присъщата пазарна глъчка.

В Риц, както и в други части на арабския свят, на жените се гледаше като на стока, но Патрик беше израснал в Бостън, а завършил образованието си в Англия. В резултат на това той притежаваше и известно кавалерско чувство и въпреки че разбираше добре, че би било грешка да откликне на отчаяния зов на дамата, той не можеше да не се опита да й помогне.

Тръгна бързо през тълпата и откри едната от двете чужденки, с които се беше сблъскал по-рано. Воалът й беше паднал и по носовото звучене на непрестанните й, сърцераздирателни хлипове, Патрик прецени, че е американка.

Раздразнен, той сграбчи раменете й и я разтърси.

— Спри с този хленч и ми кажи какво е станало!

Любопитните араби малко се отдръпнаха.

— Моята п-приятелка! — изплака момичето. — М-моята приятелка беше о-отвлечена от пирати!

Патрик си спомни за погледа, който беше отправил към големите кехлибарени очи на другата жена по-рано и здраво стисна зъби. Около нея имаше нещо смущаващо познато.

— Къде се случи това? — попита той, стараейки се да запази спокойствие. — Колко мъже бяха? Видя ли накъде тръгнаха?

Момичето отново изхлипа високо.

— Бяха най-малко сто — успя най-после да каже. Зелените й очи вече бяха зачервени и подпухнали, а също и върха на носа й. — И откъде да зная накъде са тръгнали? Ами аз дори не мога да намеря пътя за къщата на Винсентови!

Патрик различи в тълпата едно познато лице, едно сериозно малко момче, което понякога му изпълняваше дребни поръчки, извика го и му подаде няколко дребни монети. Познаваше Винсентови и няколко пъти им беше гостувал.

На бърз арабски той нареди на момчето да я отведе в къщи — в сегашното си състояние тя явно не можеше да му бъде полезна при издирването на приятелката й. После започна да разпитва околните.

Въпреки факта, че Патрик владееше добре местния език и че беше достатъчно известен в царството, както и приеман като гост във всички социални среди тук, той все пак си оставаше външен човек. Мъжете, посещаващи често пазара, щяха да симпатизират на похитителите, а не на отвлеченото момиче. За тях продаването на невинни млади жени в робство означаваше всъщност честна търговия.

Все пак, Патрик претърси основно всички алеи, отвеждащи вън от пазара, а гърдите му се изпълваха с нарастваща паника, докато се бореше да приеме и да се примири с безполезността на преследването си. С момичето беше свършено: Нищо не можеше да я спаси от съдбата, която й бяха отредили.

Късно следобед, когато слънцето сипеше безжалостно изгарящите си лъчи върху древния и прашен град, Патрик се върна в пристанището, където корабът му, „Чародейка“, стоеше на котва.

Тя се намираше в тъмна, тясна дупка, място, пропито с миризма на плъхове, плесен и гнилоч. Главата я болеше така, сякаш я бяха ударили с палка, стомахът й се свиваше от едва потискано гадене. Болки по цялото й тяло й подсказваха, че е покрита със синини, а там, където вероятно нямаше синини, кожата й смъдеше от охлузвания.

Шарлот имаше желание да повърне, но устата й се оказа запушена и когато се помъчи да я освободи, разбра, че ръцете й са завързани. Сълзи на страх и отчаяние изпълниха очите й.

Търсеше приключение, горчиво си каза тя. Ето ти го сега.

Заплашваше да я обземе истерия, но Шарлот беше решила да не й се поддава. Разбираше колко е важно да не изпада в паника: трябваше да може да разсъждава спокойно и да си състави план за бягство.

Вместо да обмисля стратегията си обаче, тя се сети за Бетина. Похитителите бяха ли отвлекли и нея? Шарлот потръпна, като си представи колко ужасено щеше да бъде момичето и я завладя чувство на ужасна вина. Ако с Бетина се случеше нещо лошо, виновна щеше да бъде само Шарлот и никой друг! Тя едва ли не беше завлякла насила момичето на оня пазар, а резултатът може би се беше оказал фатален.

От стомаха й се надигна нов спазъм и нова вълна достигна до гърлото й, но Шарлот преглътна. Ако запазеше самообладание, може би щеше да успее да открие Бетина и двете заедно биха избягали от похитителите си. А от друга страна, можеше и никога вече да не види приятелката си.

В съзнанието й започнаха да се оформят ярки и ужасяващи картини. Преди, Шарлот често се беше унасяла в тайни мечти, в които виждаше себе си като момиче от харем, а султанът на този харем беше не някой друг, а именно Патрик Тревърън. Тогава беше невинна игра, при която по слабините й се разливаше приятна слабост, а бузите й пламваха от смущение, но реалността, че сега се намираше изправена пред живота на истинска бяла робиня, съвсем не беше ученическа фантазия. И разбира се, нямаше да я продадат на мъжа, за когото си беше мечтала през всичките тези години — о, не. Сигурно щеше да стане собственост на някой сводник, или притежание на потен, дебел звяр, за когото тя нямаше да струва повече от едно куче или кон.

Шарлот си спомни за дома си в Куейдс Харбър, разположен на зелените брегове на Паджет Саунд, където баща й беше собственик на една от най-големите дърводобивни фабрики в областта Уошингтън. Бригъм Куейд беше мъж с много здрави принципи и никаква склонност към необмислени постъпки, но Шарлот никога, дори за момент не беше се съмнявала в любовта му. Тя и сестра й Мили винаги бяха знаели, че той би дал собствения си живот, вместо да позволи да се случи нещо на някоя от тях и точно поради тази причина те двете бяха израснали самоуверени и безстрашни.

Лидия, мащехата им, ги беше научила да бъдат силни жени, да не се страхуват да поемат рискове и да дават израз на интелигентността си и в крайна сметка, точно тези качества досега бяха служили отлично на Шарлот. До тази сутрин — ако все още беше същата сутрин — когато тя се беше събудила с блестящата идея да се нагизди с роба и воал и да изследва забранения „сук“.

Шарлот си представи Мили, красивата си и волна сестра, облечена в прекрасната си бяла, дантелена булчинска рокля, с очи, блеснали от любов и възбуда. Представи си тъжно и петимата си братя, един след друг: Девън, Сет, Гидиън, Джакоб, Матю.

Съществуваше огромна вероятност никога повече да не види нито един от членовете на семейството си. Още по-лошо — обичните й неминуемо щяха да страдат от изчезването и очевидната й съдба, а родителите на Бетина щяха да бъдат безутешни в скръбта си. Дъщеря им беше всичко за тях и поради импулсивните действия на Шарлот бяха загубил детето си.

В този момент отчаянието почти сигурно щеше да завладее, Шарлот, ако не беше възникнало нещо по-важно, за което се налагаше да помисли.

Пантите на вратата изскърцаха и в тъмнината проникна лъч светлина. После в стаичката влезе дребен човек. Носеше арабски дрехи, но това беше всичко, което Шарлот успя да различи.

Сърцето й заби от страх и безпомощна ярост, когато той се приближи до нея, изправи я грубо от пода и извади парцала от устата й. Поднесе й чаша с хладка вода и нетърпеливо я притисна към устните, й, за да пие.

Шарлот преглътна всички скандални думи, които й се искаше да му каже, както и всички тревожни въпроси, които копнееше да зададе, и жадно отпи. Горещината беше трудно поносима и тя едва сега осъзна, че тялото й плуваше в пот.

— Ти кой си? — прегракнало попита тя, след като утоли жаждата си.

Мъжът промърмори нещо на арабски, при което Шарлот не разбра думите, но добре схвана отношението му към нея. Тъмничарят й не се държеше презрително, нито дори враждебно — той просто беше безразличен.

— Какво е това място? — бързо изрече тя, по-скоро в опит да склони мъжа да не й запушва устата отново, вместо в очакване на отговор. — Защо ме държите тук?

Посетителят на Шарлот й изкрещя нещо, но както и предния път, забележката му нямаше нужда от превод. Той просто искаше тя да млъкне.

За да й покаже това по-нагледно, той върза отново парцала през устата й, но този път малко по-стегнато, така че краищата му се впиха в устните й. После блъсна Шарлот, силно, така че тя падна на пода.

За пръв път мъглата от ужас и гняв, прилегнала плътно над нея, се разкъса от бавно, едва доловимо усещане за поклащане и тя разбра, че беше попаднала в трюма на някакъв кораб. Малко се успокои от това, че беше успяла да установи вида на затвора си, но наред с това се наложи да си даде и сметка, че сега бягството й би било още по-трудно.

Докато Шарлот наблюдаваше пазача, който вече излизаше от импровизираната й затворническа килия, тя всъщност се зарадва, че устата й беше запушена. Парцалът й пречеше да изрече целия поток от проклятия и цветисти псувни, които беше научила на работните площадки на баща си и въпреки че не говореше английски, арабинът положително щеше да разбере, че беше станал обект на долни обиди и търпението му, което и без това беше на изчерпване, можеше и съвсем да свърши.

Шарлот строго си постави задачата да вдишва дълбоко въздух през носа си и бавно да го изпуска през превръзката на устата. Каквото и да се случеше, трябваше да не губи самообладание, да положи всички сили да не проявява гнева си, нито страха си.

Горещината в тъмното помещение беше задушаваща и сега, когато Шарлот вече знаеше, че това наистина беше трюм, тя започна да различава бързо пробягващите стъпки на плъховете по гредите над главата си и ровичкането им из запасите храна, складирани около нея. Потръпна и отправи безмълвна молитва да се случи чудо.

Скоро.

Патрик въздъхна, обърна се и закрачи обратно, отдалечавайки се от кърмата на „Чародейка“. Обикновено с наслада наблюдаваше как последните лъчи дневна светлина се разбиваха и изчезваха върху бляскавата повърхност на водата, но тази вечер беше разтревожен.

Том Кочран, негов приятел и първи помощник-капитан, беше застанал зад него.

— Е, ще вдигаме ли платната с вечерния прилив, капитане? — попита той. Той беше солидно сложен мъж на среден ръст, и със сивкавобяла брада, закриваща долната част на лицето му. — Струва ми се, че нашият човек Халиф ще очаква да ни види по някое време тази нощ.

Патрик разсеяно кимна. В Англия, той и султан Халиф бяха ходили заедно на училище, но тази вечер перспективата да посети разкошния му дворец беше изгубила обичайното си очарование.

— Да — каза малко грубо той. — Нареди да вдигнат платната.

При това, Патрик се спусна по стълбите до долната палуба и влезе в личната си каюта, сравнително малка по размер, обзаведена с легло, гардероб, бюро и стол и няколко лавици с книги. Не си направи труда да запали лампа, а просто се отпусна на стола и пак въздъхна.

Чуваше ясно виковете на екипажа горе, на палубата и край такелажа, но мислите му продължаваха да се въртят само около момичето, което бе отвлечено от пазара през същия ден. И защо тя го тревожеше толкова много? Въпреки че беше жалко, нищо неподозиращи млади момичета често изчезваха от пазари като този и вече никой не ги виждаше отново.

Нещо рязко пристегна тила на Патрик, после започна учестено да пулсира. Той изсипа куп проклятия и ядосано захвърли една книга, която рикошира в насрещната стена.

На вратата се почука.

— Влез — изръмжа Патрик, защото добре знаеше, че ако не отговори, момчето, което помагаше на готвача, щеше да продължи да чука.

Тази вечер обаче подноса с капитанската вечеря донесе Кочран.

— По дяволите, човече — каза старият моряк — запали една лампа. Тук е тъмно като в избата на дявола.

Патрик се пресегна към лампата, окачена над бюрото, свали стъклото й и поднесе към фитила клечка кибрит. Знаеше, че по лицето му ясно бе изписано недоволството, че някой го е обезпокоил.

— Какво те гложди? — настоя Кочран, тръсвайки нехайно таблата върху бюрото. — Не можа ли да намериш малката танцьорка на пазара? Оная, на която й беше метнал око още когато хвърлихме котва?

Неочаквано смущение заля Патрик, въпреки че изобщо не можеше да си обясни защо. Той не беше женен, в крайна сметка, така че не беше подвел ничие доверие, когато последва момичето в палатката й и се наслади на женските й прелести.

— Намерих я — призна той, свеждайки поглед към чиниите на бюрото. Агнешко задушено, черен хляб и слаб чай — отново.

Кочран се изхили и зае съвсем непринудена поза, като скръсти ръце пред гърдите си и се облегна удобно на затворената врата, въпреки че не бяха го поканили да остане. — Не ми казвай, че тя ти е отказала.

Патрик не сметна за нужно да удостои думите му с отговор. Той само свирепо и продължително изгледа Кочран, после отхапа със зъби едно голямо парче хляб и започна да яде.

— Май съм си загубил ума — ухили се Кочран — Забравих за момент, че няма такава жена, която да е отказала на Патрик Тревърън. И щом не е танцьорката, какво е това, дето те е разтревожило толкова много?

Патрик отмести подноса и хвърли хляба до чинията с месо.

— Този свят е безжалостен — каза той.

Първият помощник-капитан се престори на силно изненадан.

— А, ето ти едно откритие — с насмешка отвърна той. — Аз пък си мислех, че светът бил само рози и ангелски крилца. — Кочран, за разлика от по-голямата част на екипажа на „Чародейка“, беше образован човек. Патрик знаеше, някога е бил преподавател в мъжка гимназия в Ню Йорк, въпреки че приятелят му не говореше много за дните преди да тръгне по море.

Масажирайки с едната ръка напрегнатите мускули на тила си, Патрик му разказа за отвличането. Но не допълни, че очите с цвят на клен, непрекъснато го преследваха.

— Не можеш да ги спасиш всичките, Патрик — каза Кочран, когато страшният разказ привърши. — Освен това, някои от тези момичета в крайна сметка завършват живота си като кралици, знаеш това. По-красивите от тях получават собствени слуги, блестящи дрехи и всякакъв вид храна, която биха си пожелали или биха могли да погълнат.

Патрик прехапа устни, за да спре потока от нецензурни думи, който напираше да избухне и да се излее в яростна тирада.

Кочран сложи ръка на рамото на капитана.

— Хубава ли беше? — тихо го попита той.

— Да — едва чуто призна Патрик.

— Значи, няма да й се случи нищо лошо — каза приятелят му, след което отвори вратата и напусна каютата.

Патрик вдигна крака, сложи ги на бюрото до подноса с храна, отпусна назад глава и глухо изстена. Главоболието му продължаваше да се влошава и дори през упорито стиснатите си клепачи, той виждаше пред себе си ония златисти очи, вперили поглед в него на пазарния площад.

В следващия момент Патрик си спомни. Той и чичо му бяха закарали „Чародейка“ на док в далечния Сиатъл, през 1866 или 67, при което бяха останали няколко дни, за да се порадват на местното гостоприемство и да разтоварят някои от стоките, които бяха докарали от Калифорния и от Ориента.

Един следобед се беше върнал на кораба, след като бе прекарал цялата сутрин с един от търговците и вдигайки случайно поглед, на такелажа видя да виси едно малко момиче.

Беше й викнал да слезе бързо долу, а тя изкрещя в отговор, при това с достатъчно разумен тон, че не може да се помръдне оттам.

Той се покачи да й помогне, разбира се, след което си бяха разменили не много любезни думи.

Патрик не си спомняше името й, но кехлибарените й очи се бяха запечатали в съзнанието му. Колкото и невероятно да изглеждаше, онова настроено за приключения малко момиче и младата жена, която бе срещнал на пазара днес, бяха едно и също същество.

Той стисна ръката си в юмрук и я стовари на бюрото с такава сила, че приборите издрънчаха.

След три дни, Шарлот изгуби представа за времето. Даваха й много малко храна и вода и й позволяваха да облекчи естествените нужди на организма си само веднъж на около двадесет и четири часа. Булото й отдавна беше изчезнало, а взетата назаем роба се беше омотала около нея, мръсна и изпокъсана. Кожата й гореше в треска, а синините и ожулванията я боляха повече с течение на времето, вместо да се оправят.

Никой не беше дошъл да я изнасили, а това поне беше известна утеха. Тя можеше да издържи на глад, жажда, общи физически несгоди, но вероятността за изнасилване я ужасяваше.

Когато сприхавият й пазач дойде една нощ, за да я отведе, като я изправи безцеремонно на крака по типичния си начин, тя помисли, че този път късметът й действително я беше напуснал и беше отлетял просто като шепа фини стърготини. Тя се забори отчаяно, въпреки че през цялото време знаеше, че няма никакви изгледи за успех и накрая арабинът я удари през лицето с опакото на ръката си. Ударът беше толкова силен, че припадна.

Дойде на себе си — не знаеше дали бяха изминали няколко минути или няколко часа, нямаше начин да разбере — за да се намери свита и натъпкана в нещо, което й приличаше на чувал от грубо зебло. През нишките на платното можеше да се вижда и тя успя да различи неясните очертания на няколко мъже.

Те се смееха, погълнати от игра на карти и Шарлот фактически се присви от спазмите на обзелата я ярост. Започна да им крещи, че всички те са зверове, но откри, че устата й все още беше запушена. Секунда по-късно очите й се разшириха от внезапното прозрение, че в този рехав чувал от зебло беше напъхана гола.

Хазартът продължи, а Шарлот задряма, отвори очи, после отново задряма. Накрая усети как някакъв мъж вдигна чувала й и го провеси през рамо, сякаш беше пълен с трици за храна на пилетата. Тя се опита да се възпротиви, но това само накара оня, който я носеше, да се разсмее гръмогласно.

— С боен дух е, ясно — каза един глас на неподправен американски английски. — Рахим няма да се зарадва, когато разбере, че сте я проиграли на покер, но пък тя може да подобри малко настроението на моя капитан. Той се мръщи вече почти четири дни.

Американец, помисли Шарлот и почти припадна от облекчение. Сега щеше да може да обясни какво се беше случило, да си осигури билет за пътуване до дома в Съединените щати и да заживее нормален, благословен живот…

След продължително раздрусване Шарлот чу силно почукване. Отново усети под себе си клатушкането на кораб.

— Да? — извика някой с далеч не приятелски тон.

— Имам нещо за теб, капитане — отговори мъжът, който я носеше. — Аз и останалите от екипажа… е, ами търсихме някакъв начин да те поразведрим малко.

Проскърцаха пантите на някаква врата и Шарлот изпита странна смесица от възбуда и страх. В края на краищата бяха я лишили от всичките й дрехи, а и имаше отчаяна нужда от баня и шампоан. Когато отвореха чувала, щеше да представлява много неприятна гледка.

Чувалът тупна шумно на пода и тя усети дръпването на въжето или телта, докато я развързваха. Зеблото се свлече около нея надиплено грубо, а тя бързо го придърпа високо, за да покрие тялото си.

Когато най-после събра кураж да вдигне поглед, Шарлот се сблъска с недоумяващите мастиленосини очи на Патрик Тревърън.