Бялата принцеса

Дворецът Колдхарбър, Лондон Коледното празненство на 1485 г.

Поканена съм да посетя годеника си в неговия двор, за да отпразнуваме коледните дни. Въвеждат ме в най-хубавите покои на двореца Колдхарбър, където майка му е разположила двора си. Когато влизам, следвана от майка ми и двете ми сестри, стаята постепенно притихва. Една придворна дама, която чете от Библията, вдига поглед и ме вижда, млъква, без да довърши, и настъпва тишина. Лейди Маргарет, седнала на един стол под златотъкан балдахин, сякаш е коронована кралица, вдига очи и спокойно ни оглежда, когато пристъпваме напред.

Правя ѝ нисък реверанс; зад гърба си виждам колко внимателно преценено се свежда майка ми. Упражнявали сме това изключително трудно движение в покоите на майка ми, опитвайки се да преценим точно колко почтителност да покажем. Сега майка ми изпитва непоклатима ненавист към лейди Маргарет, а и аз никога няма да ѝ простя, задето нареди на сина си да ме изнасили преди сватбата ни. Само Сесили и Ан правят реверанси с обикновена почтителност, като две второстепенни принцеси към всемогъщата майка на краля. Сесили дори се изправя с очарователна усмивка, тъй като е кръщелница на лейди Маргарет и разчита на добрата воля на тази всемогъща жена, за да се погрижи тя сватбата ѝ да се състои. Сестра ми не знае, а аз никога няма да ѝ кажа, че те щяха да я вземат така студено, както взеха мен, ако не бях успяла да зачена, и тя щеше да бъде изнасилена също като мен, а тази жена със сурово и твърдо като кремък лице щеше да продължава да се моли за бебе.

— Добре дошли в Колдхарбър — казва лейди Маргарет, а аз си помислям, че името е добре подбрано, защото това е изключително мизерно и недружелюбно обиталище. — И в столицата ни — продължава тя, сякаш ние не сме отгледани тук, в Лондон, докато тя беше отпратена с нищожен и незначителен съпруг в провинцията, синът ѝ — в изгнание, а родът ѝ бе напълно победен.

Майка ми оглежда покоите, забелязва евтините платнени възглавнички върху простата пейка в прозоречната ниша, както и че най-хубавият гоблен е подменен с по-лошо копие. Лейди Маргарет е изключително разумна домакиня, да не кажа стисната.

— Благодаря ви — казвам.

— Всички приготовления за сватбата вече са в ход — казва тя. — Следващата седмица можете да дойдете да ви вземат мярка за роклята в кралската гардеробна. Сестрите и майка ви също. Реших, че всички ще присъствате.

— Ще присъствам на собствената си сватба? — питам сухо, и я виждам как се изчервява от раздразнение.

— Цялото ви семейство — поправя ме тя.

Майка ми ѝ отправя най-любезната си усмивка:

— А Йоркският принц? — пита тя.

Възцарява се внезапно мълчание, сякаш полъх на студ току-що е вледенил стаята.

— Йоркският принц? — повтаря лейди Маргарет бавно, и долавям потрепване в безизразния ѝ глас. Поглежда майка ми със зараждащ се ужас, сякаш очаква всеки момент да бъде направено страховито разкритие. — Какво искате да кажете? Какъв Йоркски принц? Какво говорите? Какви ги говорите сега?

Майка ми невъзмутимо среща погледа ѝ.

— Нима сте забравили Йоркския принц?

Лейди Маргарет е станала по-бяла от платно. Виждам я как се вкопчва в подлакътниците на стола си, а ноктите ѝ са побелели, с такава сила ги стиска в паниката си. Хвърлям поглед към майка си: тя се наслаждава на това, като мечкар, който дразни мечката с остен с дълга дръжка.

— Какво имате предвид? — казва лейди Маргарет и гласът ѝ е изострен от страх. — Невъзможно е да намеквате… — тя млъква рязко с леко ахване, почти сякаш се бои от онова, което може да каже в следващия момент. — Невъзможно е сега да твърдите…

Една от дамите ѝ пристъпва напред.

— Ваша светлост, зле ли ви е?

Майка ми наблюдава това с безстрастен интерес, както някой алхимик може да наблюдава трансформация. Майката на този издигнал се от нищото крал се изпълва с ужас дори само при споменаването на принц от династията Йорк. Майка ми се наслаждава на гледката за момент, после ѝ позволява да си отдъхне.

— Имам предвид Едуард Уорик, синът на Джордж, херцог Кларънс — казва тя меко.

Лейди Маргарет въздъхва така, че тялото ѝ потръпва.

— О, малкият Уорик — казва тя. — Малкият Уорик. Наистина, малкият Уорик.

— Кой друг? — пита сладко майка ми. — Кого според вас имах предвид? Кого друг бих могла да имам предвид?

— Не бях забравила малките Уорик — лейди Маргарет се мъчи да запази достойнството си. — Поръчах нови одежди и за тях. А също и рокли за по-младите ви дъщери.

— Толкова съм доволна — казва любезно майка ми. — А коронацията на дъщеря ми?

— Ще последва по-късно — казва лейди Маргарет, като се опитва да прикрие, че се задъхва, все още съвземайки се от шока, преглъща и изрича с усилие думите, като шаран на сухо. — След сватбата. Когато реша.

Една от дамите ѝ пристъпва напред с чаша малвазия и тя отпива глътка, а после още една. Сладкото вино връща руменината на бузите ѝ.

— След сватбата си те ще пътуват, за да се покажат пред народа. Коронацията ще се състои след раждането на наследник.

Майка ми кимва, сякаш този въпрос ѝ е безразличен.

— Разбира се, тя така или иначе е родена принцеса — отбелязва тя с тихо задоволство от съзнанието, че да си принцеса по рождение е далеч по-добре, отколкото да си претендент за крал.

— Желая всяко бъдещо дете да се ражда в Уинчестър, в сърцето на старото кралство, кралството на Артур — заявява лейди Маргарет, мъчейки се да си възвърне авторитета. — Синът ми принадлежи към рода на Артур Пендрагон.

— Наистина ли? — възкликва майка ми с тон, преливащ от сладост. — Мислех, че произхожда от копеле на Тюдорите, родено от вдовстваща принцеса на династията Валоа. А после и онази тайна сватба, за която така и не съществуват доказателства3? Как ви връща това обратно чак до крал Артур?

Лейди Маргарет пребледнява от ярост. Приисква ми се да дръпна майка си за ръкава, за да ѝ напомня да не я тормози. Тя накара лейди Маргарет да се стресне при споменаването на принц от династията Йорк, но ние сме молители в този нов кралски двор и няма полза да разгневяваме най-високопоставената жена в него.

— Не е необходимо да обяснявам наследствените права на сина си на вас, чиито собствени брак и титла бяха възстановени едва от нас, след като бяхте обявена за прелюбодейка — заявява лейди Маргарет безцеремонно. — Уведомих ви за приготовленията за сватбата, няма да ви задържам повече.

Майка ми се усмихва с вдигната глава.

— А аз ви благодаря — казва тя царствено. — Толкова много.

— Синът ми ще се срещне с принцеса Елизабет — лейди Маргарет кимва на един паж. — Заведете принцесата в личните покои на краля.

Нямам друг избор освен да мина през свързващата стая до покоите на краля. Като че ли те двамата никога не допускат да ги дели нещо повече от една врата. Той седи на маса, която веднага разпознавам. В този дворец я ползваше моят любим Ричард, а беше изработена за баща ми, крал Едуард. Толкова е странно да видя Хенри, разположил се в бащиния ми стол, да подписва документи върху масата на Ричард, сякаш сам е крал — но после си спомням, че той наистина е крал, а бледото му, тревожно лице е ликът, който ще бъде гравиран върху монетите на Англия.

Хенри диктува на писар, чийто пулт за писане е окачен на преметнат през врата каиш, в едната си ръка той държи перо, друго е затъкнал зад ухото си. Но когато ме вижда, Хенри ми отправя широка приветствена усмивка, отпраща човека с махване на ръка, а стражите затварят вратата след него и оставаме сами.

— Фучат ли като котки върху покрив на обор? — Той се изкисква. — Не се обичат много, а?

Толкова съм облекчена да го почувствам като съюзник, че за момент едва не отговарям на топлото му държание, после се възпирам.

— Майка ви се разпорежда за всичко, както обикновено — казвам студено.

Веселата усмивка изчезва от лицето му. Намръщва се при най-малкия намек за критика към нея.

— Трябва да разберете, че тя е чакала този момент цял живот.

— Сигурна съм, че всички знаем това. Тя наистина го разказва всички.

— Дължа ѝ всичко — казва той със смразяващ тон. — Не бих търпял и дума срещу нея.

Кимвам.

— Знам. И това го разказва на всички.

Той се надига от стола си, заобикаля масата и идва към мен.

— Елизабет, вие ще бъдете нейна снаха. Ще се научите да я уважавате, да я обичате и цените. Знаете, че през всичките години, когато баща ви беше на трона, майка ми нито за миг не се отказа от надеждите си.

Стисвам зъби.

— Зная — казвам. — Всички знаят. Тя разказва на всички и това.

— Трябва да се възхищавате на това.

Не мога да се заставя да кажа, че ѝ се възхищавам.

— Майка ми също е жена, притежаваща голяма твърдост — казвам предпазливо. Тайно си мисля: „Но не я боготворя, сякаш съм още малко дете, нито пък съм единственото, за което тя говори, сякаш няма в живота си нищо друго освен едно разглезено дете.“

— Сигурен съм, че сега са изпълнени с жлъч, но преди бяха приятелки и дори съюзници — напомня ми той. — Когато се оженим, ще се сближат отново. И двете ще имат внук, когото да обичат.

Той прави пауза, сякаш се надява, че ще кажа нещо за внука им.

Неуслужливо мълча.

— Добре ли сте, Елизабет?

— Да — казвам кратко.

— И месечното ви кървене не се е възобновило?

Стискам зъби от гняв, че се налага да обсъждам с него нещо толкова интимно.

— Не.

— Това е хубаво, това е толкова хубаво — казва той. — Това е най-важното! — Гордостта и вълнението му биха ми доставили такова удоволствие, ако бяха проявени от един любящ съпруг, но у него ме изпълват с раздразнение. Поглеждам го с неприкрита враждебност и запазвам мълчание.

— Е, Елизабет, само исках да ви кажа, че сватбата ни ще бъде на празника на света Маргарет Унгарска. Майка ми е подготвила всичко, не е нужно да правите нищо.

— Освен да мина по пътеката в църквата и да се съглася — подхвърлям. — Предполагам, дори майка ви ще признае, че трябва да дам съгласието си.

Той кимва и добавя:

— Да се съгласите и да изглеждате щастлива. Англия иска да види изпълнена с радост невеста, а също и аз. Ще ми угодите за това, Елизабет. Това е желанието ми.

Света Маргарет Унгарска е била принцеса като мен, но живяла в манастир в такава нищета, че издъхнала от глад. Изборът на нейния празник за сватбата ми от моята свекърва не ми убягва.

— Смирена и разкаяна — напомням му за девиза, който майка му ми избра. — Смирена и каеща се като света Маргарет.

Той има благоприличието да се подсмихне.

— Можете да бъдете смирена и разкаяна, колкото искате — усмихва се и ме поглежда така, сякаш му се иска да вземе ръката ми и да ме целуне. — Никога не можете да бъдете прекалено смирена за нас, скъпа.