Дворецът Уестминстър, Лондон Зимата на 1499 г.

Хенри е болен, тежко болен. Поболява се, сякаш не може да понася ярката дневна светлина след бурята. Стои затворен в покоите си и само на най-доверените му слуги е позволено да влизат там, а те отказват да кажат на когото и да е какво му е. Хората шушукат, че е прихванал потната болест, че болестта, която донесе в Англия, най-сетне го е застигнала. Други хора твърдят, че той има някакъв израстък в корема, и сочат блюдата, които се връщат недокоснати от стаята му. Той не може да се храни, говори се, че е ужасно зле. Майка му го посещава всеки ден, седи при него по два часа всяка вечер. Поръчва на лекарите си да го посещават, а веднъж забелязвам един алхимик и един астролог да се изкачват крадешком по тайните стълби към покоите му. Тайно, защото е против закона да се допитваш до астролози или каквито и да било гадатели, но той поръчва да му изготвят хороскоп по звездите; казват му, че ще укрепне, че е бил в правото си да убие един враг, макар и слаб, беззащитен враг. Силата му е зависела от погубването на един младеж, поверен на грижите му, напълно редно е било да унищожи слабия. Напълно редно е било да погуби един зависим, безпомощен затворник.

Но кралят все така не оздравява, и майка му прекарва цялото си време в параклиса, молейки се за него, или в стаята му, умолявайки го да седне в леглото, да извърне лице от стената, да пийне малко вино, да хапне малко месо, да се храни. Главният дворцов отговорник за празненствата идва при мен да подготвяме коледните тържества, танцьорите трябва да репетират, а хористите разучават нова музика, но не знам дали дворът няма да потъне в безмълвие, а тронът да опустее, затова му казвам, че не можем да планираме нищо, докато кралят не оздравее.

Всички други мъже, обвинени в държавна измяна заради последния заговор в името на Йоркския принц, са обесени, наказани с глоба или прогонени. От време на време се издават заповеди за помилване в името на краля, с инициалите му, немощно надраскани най-долу на листа. Никой не знае дали той се е заключил в покоите си, измъчван от угризения, или просто е твърде уморен, за да продължава да се бори. Заговорът е приключил, но кралят все така не излиза от покоите си; не чете нищо и не иска да вижда никого. Дворът и кралството го чакат да се завърне.

Отивам да посетя Нейна светлост майката на краля и я откривам с кралските книжа на масата пред нея, сякаш е регент.

— Дойдох да ви попитам дали кралят е много болен — казвам. — Носят се много слухове и аз съм обезпокоена. Той не желае да ме вижда.

Тя ме поглежда и виждам, че купчините книжа са разбъркани, но тя не ги чете, не подписва нищо. Смутена е.

— Това е скръб — казва простичко. — Това е от скръбта. Поболял се е от скръб.

Слагам ръка на сърцето си и усещам как блъска глухо от гняв.

— Защо? Защо да скърби? Какво е изгубил? — питам, мислейки си за Маргарет и брат ѝ, за лейди Катрин и съпруга ѝ, за сестрите ми и за себе си, ние, които минаваме през дните си, без да показваме пред света нещо друго освен безразличие.

Тя поклаща глава, сякаш сама не може да го разбере.

— Той казва, че е изгубил невинността си.

— Хенри — невинен? — възкликвам. — Та той се възкачи на трона благодарение на смъртта на един крал! Дойде в кралството като претендент за престола!

— Не смейте да го изричате! — избухва тя яростно. — Не казвайте такова нещо! Тъкмо вие!

— Но аз не разбирам какво имате предвид — обяснявам. — Не разбирам какво иска да каже той. Изгубил е невинността си? Кога е бил невинен?

— Той беше млад човек, прекарал живота си, стремейки се към трона — казва тя, сякаш думите се изтръгват насила от нея, сякаш това е трудно признание, което произнася под принуда, със сподавен глас. — Аз го възпитах да бъде такъв, сама го научих, че трябва да бъде крал на Англия, че не може да се задоволи с нещо по-малко от короната. Това бе мое дело. Казах, че не бива да мисли за нищо, освен да се върне в Англия, да вземе своето, и да го запази.

Чакам.

— Казах му, че това е волята Божия.

Кимвам.

— И сега той я извоюва — казва тя. — Той е там, където е роден да бъде. Но за да задържи властта, за да бъде сигурен в нея, трябваше да убие един млад човек, млад мъж също като него, момче, което се стремеше към трона, което също бе възпитано да вярва, че тронът е негов по право. Хенри има чувството, че е убил себе си. Убил е момчето, което сам той беше някога.

— Момчето, което самият той е бил някога — повтарям бавно. Тя ми показва едно момче, което не съм виждала преди. Момчето, наречено с името на лодкаря от Турне, беше също и момчето, което твърдеше, че е принц, но за Хенри то е било претендент като него, човек, отгледан и обучен само за една съдба.

— Затова харесваше момчето толкова много. Искаше да го пощади, с радост се обвърза с обещание да го помилва. Надяваше се да го накара да изглежда като нищожество, да го задържи в двора като шут, плащайки издръжката му, също както плащаше за другите си развлечения. Това беше част от плана му. Но после откри, че го харесва толкова много. После забеляза, че и двамата са момчета, отгледани в чужбина, но постоянно мислили за Англия, момчета, на които винаги е разказвано за Англия, на които винаги е казвано, че ще дойде моментът, когато трябва да отплават към дома и да встъпят във владение на кралството си. Веднъж той ми каза, че никой не може да разбере момчето, освен него — и че никой не може да разбере самия него, освен момчето.

— Тогава защо да го убива? — избухвам. — Защо да го екзекутира? Ако претендентът е бил негов огледален образ?

Тя ме поглежда, сякаш измъчвана от болка, и казва:

— За по-сигурно. Докато момчето беше живо, те щяха винаги да бъдат сравнявани, винаги щеше да има един огледален крал, и всички щяха винаги да местят поглед от единия към другия.

За момент тя не казва нищо, а аз си спомням как Хенри винаги съзнаваше, че не изглежда като крал, че не е крал като баща ми, и как момчето, което Хенри наричаше Пъркин, винаги изглеждаше като принц.

— Освен това той никога не би могъл да бъде в безопасност, докато момчето беше живо — казва тя. — Макар че се опита да го държи близо до себе си. Дори когато момчето беше в Тауър, оплетено в лъжи, вкарано в капан благодарение на собствените си думи, из цялата страна имаше хора, които се заричаха да го спасят. Сега Англия е в наша власт; но Хенри е убеден, че никога няма да я удържим. Момчето не беше като Хенри. То имаше тази дарба — дарбата да вдъхва обич.

— А сега никога няма да бъдете в безопасност — повтарям собствените ѝ думи и съзнавам, че отмъщението ми към тях е именно това, което казвам сега на жената, заела мястото ми в покоите на кралицата и зад тази маса, точно както синът ѝ зае мястото на моя брат. — Англия не е във ваша власт — казвам аз. — Не владеете Англия, и никога няма да бъдете в безопасност, и никога няма да бъдете обичани.

Тя свежда глава, сякаш това е доживотна присъда, сякаш я заслужава.

— Ще отида да го видя — казвам, отивайки до свързващата врата към покоите му, входът за кралицата.

— Не може да влезете — тя пристъпва напред. — Той е прекалено зле, за да ви приеме.

Тръгвам напред, сякаш съм готова да мина право през нея.

— Аз съм негова съпруга — казвам спокойно. — Аз съм кралица на Англия. Искам да видя съпруга си. И вие няма да ме спрете.

За миг си помислям, че ще трябва да я изблъскам със сила, но в последния миг тя забелязва решителното ми изражение, отстъпва назад и ми позволява да отворя вратата и да вляза.

* * *

Той не е в преддверието, но вратата към спалнята му е отворена. Потропвам леко на нея и пристъпвам в стаята му. Той е край прозореца, чиито капаци са разтворени, за да може да вижда нощното небе. Загледал се е навън, макар отвън да няма нищо освен тъмнина и само няколко разпръснати звезди проблясват като разпилени пайети по небето. Той се оглежда, вижда ме да влизам, но не проговаря. Почти мога да почувствам болката в сърцето му, самотата му, ужасното му отчаяние.

— Трябва да се върнеш в двора — заявявам направо. — Хората ще говорят. Не можеш да стоиш скрит тук.

— Наричаш го криене? — пита той предизвикателно.

— Да — казвам без колебание.

— Толкова ли им липсвам? — пита той с унищожителен тон. — Толкова ли ме обичат? Копнеят да ме видят?

— Очакват да те видят — казвам. — Ти си кралят на Англия, трябва да те виждат на трона. Не мога да нося бремето на короната на Тюдорите сама.

— Не мислех, че ще бъде толкова трудно — казва той с такъв тон, сякаш прави небрежно някаква незначителна забележка.

— Да — съгласявам се. — И аз не мислех, че ще е толкова тежко.

Той опира глава на каменния свод на прозореца.

— Мислех си, че щом веднъж битката бъде спечелена, ще бъде лесно. Мислех си, че ще съм постигнал най-съкровеното си желание. Но — знаеш ли? — по-лошо е да бъдеш крал, отколкото претендент.

Той се обръща и ме поглежда за първи път от седмици.

— Мислиш ли, че постъпих грешно? — пита. — Беше ли грях да убия двамата?

— Да — казвам простичко. — И се страхувам, че ще трябва да платим цената.

— Мислиш, че ще видим сина си да умира, че нашият внук ще умре и родът ни ще свърши с кралица-дева? — пита той горчиво. — Е, поръчах да ми изготвят предсказание, и то от астролог, по-опитен от теб и онази вещица, майка ти. Казват, че ще живеем дълго и ще процъфтяваме. Всички ми казват това.

— Разбира се, че го казват — казвам убедено. — И не претендирам, че мога да предвиждам бъдещето. Но знам със сигурност, че винаги има цена, която трябва да се плати.

— Не мисля, че родът ни ще отмре — казва той, като се опитва да се усмихне. — Имаме трима сина. Трима здрави принцове: Артур, Хенри и Едмънд. За Артур чувам само добри неща, Хенри е умен, красив и силен, а Едмънд е здрав и расте добре, слава на Бога.

— Майка ми бе родила трима принцове — отвръщам. — И умря без наследник.

Той се прекръства.

— За Бога, Елизабет, не изричай подобно нещо. Как можеш да говориш такива неща?

— Някой уби братята ми — казвам. — И двамата умряха, без да могат да се сбогуват с майка си.

— Не са загинали от моята ръка! — изкрещява той. — Бях в изгнание, на мили оттук. Не съм поръчвал смъртта им! Не можеш да ме виниш!

— Ти имаше облага от смъртта им — излагам твърдо доводите си. — Ти наследи престола им. А освен това уби братовчед ми Теди. Дори майка ти не може да отрече това. И уби момчето, онова обаятелно момче, без друга причина освен това, че беше обичано.

Той покрива лице с едната си ръка и сляпо ми протяга другата.

— Да, сторих го, наистина го сторих, да ми прости Господ. Но не знаех какво друго да направя. Кълна се, че нямаше какво друго да направя.

Ръката му намира моята и той я стиска здраво, сякаш мога да го извлека от скръбта.

— Прощаваш ли ми? Можеш ли да ми простиш, дори ако никой друг никога не го стори? Елизабет? Елизабет от Йорк — можеш ли да ми простиш?

Позволявам му да ме притегли до себе си. Той обръща глава към мен и чувствам, че бузите му са мокри от сълзи. Обвива ръце около мен и ме прегръща силно.

— Трябваше да го сторя — прошепва в косата ми. — Знаеш, че никога нямаше да бъдем в безопасност, докато той беше жив. Знаеш, че хората бяха готови да защитят неговата кауза, макар да беше в тъмницата. Обичаха го, сякаш беше принц. Той притежаваше онзи чар, онзи неустоим чар на рода Йорк. Трябваше да го убия. Трябваше.

Той се е вкопчил в мен така, сякаш мога да го спася от удавяне. Почти не мога да говоря заради болката, която чувствам, но казвам:

— Прощавам ти. Прощавам ти, Хенри.

Той издава дрезгаво ридание и притиска измъченото си лице към шията ми. Чувствам как трепери, вкопчен в мен. Над наведената му глава поглеждам към прозорците от цветно стъкло на стаята му, тъмни на фона на тъмното небе, и розата на Тюдорите, бяла с червена сърцевина, която майка му е наредила да инкрустират във всеки прозорец на стаята му. Тази вечер не ми се струва, че бялата и червената роза цъфтят заедно като една, тази вечер изглежда така, сякаш бялата роза на Йорк е прободена в чистото си бяло сърце и кърви в аленочервено.

Тази вечер знам, че наистина имам много за прощаване.

Загрузка...