Бялата принцеса

Дворецът Гринич, Лондон Юни 1492 г.

Маги се оттегля в уединение и ражда момченце. От тактичност го кръщават Хенри в чест на любимия крал на съпруга ѝ. Посещавам я и държа възхитителното ѝ момченце, преди да се наложи да се подготвя за собственото си оттегляне от двора.

Хенри пристига у дома точно преди да се оттегля, и седи начело по време на пищната вечеря, която ознаменува оттеглянето ми от двора за дългите шест седмици преди раждането, а после и за още месец, преди да бъда пречистена в църква и да мога да се върна.

— Може ли да повикам майка си? — питам го, докато вървим заедно към стаята, определена за уединението.

— Можеш да я поканиш — съгласява се той. — Но тя не е добре.

— Абатът ти е писал? На теб, а не на мен? Защо не ми е писал веднага?

Гримасата, който трепва по лицето му, ми подсказва, че е научил това не от писмо, а като тайна, донесена от шпионската му мрежа.

— О — възкликвам, когато го осъзнавам. — Държиш я под око? Дори сега?

— Имам всички основания да мисля, че тя е в самия център на заговорите на ирландците и французите — казва той тихо. — И това няма да е първият път, в който е повикала лекаря, само за да изпрати тайно послание.

— А момчето? — питам.

Хенри пак прави лека гримаса; виждам как преглъща с мъка безпокойството си:

— Измъкнало се е. Отново. Не се доверило на Прегент Мено, предишния си приятел; не захапа стръвта, която му изпратих. Изчезнало е някъде. Дори не зная къде. Вероятно във Франция. Някъде там е — той поклаща глава. — Не се страхувай. Ще го намеря. И няма да говоря с теб за това, когато ти предстои да се оттеглиш в усамотение. Влез със спокойно сърце, Елизабет, и ме дари с красив син. Нищо няма да задържи момчето далече от прага ни по-сигурно от нашите собствени принцове. Можеш да повикаш майка си, ако желаеш, и тя може да остане с теб, докато мине раждането.

— Благодаря ти — казвам. Той взема ръката ми и я целува, после, докато целият двор гледа, ме целува нежно по устата. — Обичам те — прошепва в ухото ми. Мога да почувствам топлия му дъх върху бузата си. — Иска ми се, и заради двама ни, да можехме да бъдем спокойни.

За момент почти се поколебавам: иска ми се да му кажа какво зная, иска ми се да го предупредя, че майка ми грее от надежда, сигурна, че ще види сина си отново. За момент искам да му призная, че изпратих един паж в Тауър вместо брат си, че сред принцовете, които се надигат срещу него, легиона от принцове, може да има един, който е истински принц — малкото момче, което потегли от убежището, загърнато в наметало, твърде голямо за него; което трябваше да отплава далече от майка си в малка лодка по тъмната вода; което ще се върне в Англия и ще отнеме трона от сина ни, ако може; чиито претенции над трона ще трябва да посрещнем заедно някой ден.

Почти проговарям; но после виждам бледото, сдържано лице на майка му сред усмихнатите придворни, и си помислям, че не смея да призная пред това изпълнено с подозрения семейство, че онова, от което се опасяват най-много на света, наистина е вярно, и че аз съм изиграла роля в него.

— Бог да те благослови — казва той и прошепва отново: — Обичам те.

— И аз теб — казвам, изненадвайки себе си. После се обръщам и влизам в сенчестата стая.

Същата вечер пиша на майка си и получавам кратък отговор, който гласи, че ще дойде, когато се почувства по-добре, но че точно сега болката в сърцето ѝ е малко по-силна и е твърде отпаднала, за да пътува. Пита дали Бриджет може да отиде при нея в манастира, и аз изпращам малката си сестра веднага, като ѝ заръчвам да доведе майка ми в двора веднага щом тя се почувства достатъчно добре. Прекарвам дните си в затъмнените стаи на покоите, отредени за усамотението ми, като шия, чета и слушам успокояваща музика, изпълнявана от свирачите на лютня, които стоят от другата страна на паравана, в името на благоприличието. Спя леко нощем и дремя през деня, затова и решавам, че сънувам, носейки се между будното състояние и съня, когато една нощ ме разбужда ясен сладък звук, като флейта, или като хорист, който пее на една и съща нота много нежно отвън, пред прозореца ми.

Измъквам се от леглото си и повдигам гоблена, за да погледна навън, като почти очаквам да видя певци под прозореца си, толкова чист е звукът, отекващ от каменните стени; но виждам само полумесеца на луната, извит като подкова, носещ се плавно в море от буреносни тъмни облаци, които бавно прелитат край него и над него, макар че гъстите корони на дърветата са неподвижни и няма вятър. Реката блести като сребро на лунната светлина, и все така чувам сладкия ясен звук, подобен на черковно песнопение, носещ се в небосвода като песен на хор в църква.

Само за момент се чувствам объркана, после разпознавам звука, спомням си песента. Това е звукът, който чухме, когато бяхме в убежище и брат ми изчезна от Тауър. Тогава майка ми ми каза, че това е песента, която жените от нашата фамилия чуват, когато предстои смърт на човек, когото обичат много, на човек от семейството. Това е духът, който вика детето си у дома, това е богинята Мелузина, основателката на нашия род, която пее жалейна песен за някое от децата си. Щом я чувам, в мига, щом разбирам каква е тази песен, разбирам, че майка ми, моята обична, прекрасна, пакостлива майка, е мъртва. И когато говореше за своята убеденост, че ще види Ричард, само тя е знаела дали има предвид, че ще го види на земята, или е била уверена, че ще се срещнат на небето.

Хенри нарушава правилата за усамотението на кралицата, наложени от майка му, и идва лично до паравана в покоите ми, за да ми съобщи за смъртта ѝ. Говори несвързано, борейки се със задължението да ми каже и страха си, че ще ми причини скръб. Лицето му е неподвижно, безизразно, толкова се тревожи да не видя дори следа от огромното облекчение, което изпитва, задето такъв опасен противник е отстранен. Разбира се, за него е съвсем естествено да ликува, че ако от мрака на миналото изникне нов претендент, поне майка ми няма да е тук да го припознае. Но за мен смъртта ѝ означава единствено загуба.

— Знам — казвам, докато Хенри се мъчи да изрича фалшиви думи на съжаление, и провирам пръст през решетката да докосна юмрука му, стиснал метала. — Не е нужно да се тревожиш, Хенри. Не е нужно да ми казваш. Нощес разбрах, че е починала.

— Как? Никой не е идвал от абатството, докато не се появи слугата ми тази сутрин.

— Просто го разбрах — казвам. Безсмислено е да обяснявам на Хенри или на майка му нещо, което би ги изплашило, защото изглежда като магьосничество. — Нали знаеш как майка ти чува Бог да ѝ говори в молитвите? Изживях нещо подобно, и разбрах.

— Божествено видение? — иска да се увери той.

— Да — лъжа аз.

— Толкова съжалявам за загубата ти, Елизабет, наистина съжалявам. Зная колко много я обичаше.

— Благодаря — казвам тихо, а после го оставям пред решетката, влизам в родилната стая и сядам. Разбирам как сигурно си мисли, че смъртта ѝ му дава по-голяма безопасност; не може да не се радва, че тя е умряла. Дори докато подготвя траура, сърцето му сигурно пее от облекчение. Жива, майка ми беше пътеводна фигура и символ за бунтовниците, предани на Йорк, и всякаква оказана от нея подкрепа на едно момче-претендент би го превърнала на практика в истински принц. Припознаеше ли тя който и да е претендент като свой син, това би обезсилило правото на Хенри над трона. Тя винаги би могла да унищожи правото му с една дума. Той никога не можеше да е сигурен, че тя няма да изрече тази дума. Смъртта ѝ е най-доброто, което можеше да се случи за Хенри и коравосърдечната му майка.

Но не и за мен.

Докато чакам в тихата родилна стая идването на бебето си, не мога да си представя какъв ще е животът ми без нея. Разбирам, че за Хенри смъртта ѝ е най-доброто, което можеше да се случи.

Но не и за мен.

Трябва да родя без нея, съзнавайки, че тя вече дори не е на този свят, мислеща за мен. Опитвам се да се утеша с мисълта, че където и да се намира, тя ще мисли за мен; опитвам се да се утеша със спомена за другите раждания, при които тя беше с мен, когато държеше ръцете ми и ми шепнеше толкова успокояващо, че болките сякаш се понасяха нанякъде, прогонени от думите ѝ; но през цялото време си давам сметка, че майка ми вече я няма и тези болки, и всички други изпитания на живота ми, дори триумфите, ще ме спохождат без нея, аз ще трябва да понасям, без тя да ме успокоява.

А когато бебето се ражда, след дълги часове на трудна борба, отново ме обзема скръб, че майка ми никога няма да я види. Тя е такова прекрасно бебе, с много тъмносини очи и прекрасна руса коса. Но майка ми никога няма да я прегръща или да я люлее. Тя никога няма да чуе майка ми да пее. Когато я отнасят да бъде изкъпана и повита, ме обзема ужасна печал.

Погребват майка ми без мен, докато още съм в усамотение, и прочитат завещанието ѝ. Погребват я, както е помолила, до мъжа, когото обожаваше, до нейния съпруг, крал Едуард IV. Тя не оставя нищо — съпругът ми Хенри ѝ плащаше толкова малка издръжка, а тя я раздаваше толкова щедро, че умря като беднячка, молейки мен и брат ми Томас да уредим дълговете ѝ и да платим, за да отслужат литургии за душата ѝ. Не ѝ бе останало нищо от състоянието, с което я отрупа баща ми, не притежаваше никакви съкровища на Англия, нито дори лични накити. Хората, които я наричаха алчна и казваха, че натрупала цяло състояние с хитростите си, трябваше да видят скромната ѝ стая и празните ѝ ракли за дрехи. Когато донесоха малката ѝ кутия с книжа в стаята, където прекарвах усамотението си, не можах да сдържа усмивката си. Всичко, което беше притежавала като кралица на Англия, беше продадено, за да финансира бунтовниците, първо срещу Ричард, а после срещу Хенри. Празното ковчеже за скъпоценности разказва своя собствена история за неспирна упорита битка за възстановяването на династията Йорк, и аз съм напълно сигурна, че изчезналото момче наистина носи копринена риза, която е купена от майка ми, а перлите върху златната брошка на шапката му също са дар от нея.

Лейди Маргарет, майката на краля, пристига величествено да посети новата си внучка, и я заварва в скута ми, порозовяла от къпането, загърната в топла кърпа, неповита и очарователно гола.

— Изглежда добре — казва: гордостта ѝ от поредното бебе с името Тюдор надделява над убеждението ѝ, че детето би трябвало да е привързано към дъска, за да няма съмнение, че краката и ръцете му ще пораснат прави.

— Тя е красавица — казвам. — Истинска красавица.

Бебето ме поглежда с неизменния въпросителен поглед на новородено, сякаш се опитва да узнае естеството на света, и какъв ще бъде той за нея.

— Мисля, че тя е най-красивото бебе, което сме имали.

Вярно е, косата ѝ е като сребърен варак, като бяло злато, подобно на тази на майка ми, а очите ѝ са тъмносини, почти индигови, като дълбоко море.

— Погледнете какви цветове!

— Това ще се промени — казва лейди Маргарет.

— Може би ще е медно-кестенява като баща си. Ще бъде изящна — казвам.

— Колкото до името, мислех си да я кръстим…

— Елизабет — заявявам, прекъсвайки я грубо.

— Не, мислех си…

— Ще бъде Елизабет — повтарям.

Нейна светлост майката на краля се поколебава пред решителността ми.

— На света Елисавета? — иска да се увери тя. — Странен избор за второ момиче, но…

— На майка ми — казвам. — Тя щеше да дойде при мен, ако можеше, щеше да благослови това бебе, както благослови всички останали. Усамотението ми беше тежко без нейното присъствие, и предполагам, че тя ще ми липсва до края на живота ми. Това бебе дойде на света точно когато майка ми го напусна, и затова го кръщавам на майка си. И мога да ви кажа следното — напълно съм сигурна, че една Елизабет от династията на Тюдорите ще бъде един от най-великите монарси, които Англия е виждала някога.

Тя се усмихва на увереността ми.

— Принцеса Елизабет? Едно момиче като велик монарх?

— Зная го — заявявам. — Едно червенокосо момиче ще бъде най-великият Тюдор, който ще създадем: Елизабет.