Бялата принцеса

Нортхамптън Есента на 1493 г.

Местим се в Нортхамптън и Хенри приема придворните, които е изпратил да преговарят с леля ми, вдовстващата херцогиня. Всякаква търговия между Англия и Фландрия ще бъде забранена, никой не може да пристига оттам и да заминава нататък, а Фландрия няма да получава английска вълна, докато момчето, онова момче, поддържа там своя малък двор, а решителната жена, която твърди, че той е неин племенник, пише настоятелно на други крале и кралици, подкрепяйки претенциите му.

Представителите на Хенри съобщават със злорадство, че са оскърбили леля ми. В собствения ѝ двор, в нейно присъствие, са предложили тя да събере от околността всички незаконородени момчета, за да ги изпрати срещу Хенри Тюдор. Направили са си неприлична шега, намекваща, че момчето е плод на незаконната ѝ любов. Казват, че тя прилича на множество застаряващи жени: луда за любов, луда за мъже, или просто луда, защото е жена, а всеки знае, че жените не се радват на особено здрав разум. Говорят, че тя е луда жена от лудо семейство, което е оскърбление и към баба ми, Йоркската херцогиня Сесили, близо осемдесетгодишна, към мъртвата ми майка и мен, както и към всичките ми сестри и братовчедка ми Маги. Хенри позволява всички тези неща да бъдат изричани от посланиците му, и повторени пред мен, сякаш не го е грижа какви мръсни обиди се хвърлят срещу Йорк, стига от тях да се запомни и „полепне“ нещо, което омърсява момчето.

Слушам тези клюки със сурово изражение. Не се унижавам с възражения. Хенри пада много низко, изгубил е всякаква способност за преценка. Готов е да каже каквото и да е, за да обиди момчето, да оскърби леля ми. Виждам майка му да ме наблюдава, с очи, блеснали от собствените ѝ трескави страхове, и извръщам глава, сякаш не искам да я виждам, нито да чувам оскърбленията, изричани по заповед на сина ѝ.

Но посланикът Уилям Уоръм не си е губил времето във Фландрия само с оклеветяване на леля ми; накарал е служителите и войниците си да претърсят страната за семейства, които са изгубили момче. Отговорили са стотици хора, хора, които сега твърдят, че преди двайсет години им е изчезнало новородено дете от люлката; може ли това да е въпросното момче? Хора, които твърдят, че детето им се запиляло някъде и не се върнало повече; дали херцогинята го е отвлякла? Хора, чието обичано дете паднало в реката и било отнесено надолу по течението, а тялото му така и не било открито — дали синът им не е жив и не се представя за Ричард, херцог на Йорк? Кандидатите се явяват един след друг да разкажат тъжните си истории за изчезнали деца; но няма нищо, което да свърже дори един от тях с момчето, което се държи така благовъзпитано в малкия си дворец, което говори с такава топлота за баща си, и което посещава леля си Маргарет с такава непринуденост.

— Не знаеш кой е — казвам на Хенри без заобикалки. — Похарчи цяло малко състояние и накара сър Уилям да плати на половината скърбящи майки в християнския свят за историите им, а все така не знаеш кой е той. Нямаш представа кой е.

— Ще проуча миналото му — казва той простичко. — Ще се сдобия с историята му, дори ако трябва лично да я напиша. Вече мога да ти кажа и част от нея. Той се появява някъде, в някакво семейство преди около десет години. Остава с тях около четири години. После сър Едуард Брамптън случайно минава оттам и го отвежда в Португалия — сър Едуард сам признава това. В Португалия наричат момчето Ричард, херцог на Йорк, и то е известно в португалския двор като „изчезналият принц“. После е отпратен от сър Едуард, няма значение защо, и тръгва на път с Прегент Мено — самият Мено също признава това, имам го в писмен вид. Мено го отвежда в Ирландия, ирландците се вдигат в негова подкрепа, наричат го Ричард, херцог на Йорк — разполагам с признанията за това — и той бяга във Франция. Крал Шарл Френски го приема като принца на Йорк, но точно когато трябва да ми бъде предаден, той успява да избяга при леля ти.

— Имате всичко това написано? — питам.

— Имам подписани доклади от свидетели. Мога да проследя всеки миг от всеки ден на придвижването му от Португалия — казва Хенри.

— Но нищо отпреди това. Нищо, което да показва, че наистина е роден и израсъл в това семейство някъде там — изтъквам. — Сам казваш, че той се появява във въпросното семейство. Той от своя страна ще каже, че се е появил там от Англия, измъкнат от Тауър. Всичко, с което разполагаш в писмен вид, потвърдено под клетва, не опровергава по никакъв начин твърдението му. Всичко, което си събрал като доказателства, само потвърждава, че той е син на династията Йорк.

Той прекосява стаята с една бърза крачка и сграбчва ръката ми, стискайки я толкова силно, че костите почти се трият една в друга. Трепвам, но не извиквам.

— Това е всичко, с което разполагам засега — изрича той през стиснати зъби. — Както казах. Онова, с което не разполагам, ще го напиша лично. Ще впиша произхода на това момче в историята му, ще го измисля: обикновени хора, противни хора. Бащата — прекаляващ с пиенето, майката — глуповата, момчето — беглец, хаймана, негодник. Мислиш ли, че не мога да напиша това и да накарам някой пияница, женен за глупачка, да го потвърди под клетва? Мислиш ли, че не мога да изиграя ролята на историк? На разказвач на истории? Мислиш ли, че не мога да напиша история, в която след години всички ще вярват като на истина? Аз съм кралят. Кой ще напише историята на царуването ми, ако не аз самият?

— Можеш да кажеш каквото поискаш — изричам спокойно. — Разбира се, че можеш. Ти си кралят на Англия. Но това не превръща казаното в истина.

Няколко дни по-късно Маги, братовчедка ми, идва при мен. Съпругът ѝ е назначен за шамбелан на Артур, но не могат да заживеят в Уелс, докато нашествие на друг принц застрашава Запада.

— Съпругът ми, сър Ричард, ми съобщи, че кралят е открил име за момчето.

— Открил е име? Какво искаш да кажеш с това, че е открил име?

Тя прави лека гримаса, признавайки колко чудновато звучат тези думи.

— Трябваше да кажа, че сега кралят твърди, че знае кое е момчето.

— И кое е?

— Кралят казва, че младежът трябва да бъде наричан Пъркин Уорбек, син на лодкар. От Турне, в Пикардия.

— Казва ли, че лодкарят е пияница, женен за глупачка?

Тя не ме разбира. Поклаща глава.

— Не разполага с нищо друго освен това име. Не казва нищо друго.

— А смята ли да изпрати лодкаря и съпругата му при херцогиня Маргарет? За да може момчето да бъде изправено пред родителите си и принудено да признае? Ще отведе ли лодкаря и съпругата му пред кралете и кралиците на християнския свят, за да могат да докажат кой е той в действителност, и да поискат синът им да напусне тези кралски дворове, които са го задържали толкова дълго?

Маргарет изглежда озадачена.

— Сър Ричард не каза.

— Така бих постъпила аз.

— Така би постъпил всеки — съгласява се тя. — Защо тогава кралят не го прави?

Очите ни се срещат, и ние не казваме нищо повече.