Бялата принцеса

Дворецът Гринич, Лондон Лятото на 1492 г.

Излизам от уединението, за да открия, че дворът е изпълнен с новини за момчето, което носи платените от майка ми копринени ризи. Момчето е написало прекрасно писмо до всички короновани глави на християнския свят, обяснявайки, че е моят брат Ричард, измъкнат от Тауър и държан в укритие в продължение на много години.

— Какво мислиш? — пита Хенри мрачно, пускайки този гладък и убедителен разказ в скута ми, докато седя в детската стая, възхищавайки се на новото бебе, което суче лакомо от сънливата дойка, потупвайки с една ръчичка закръглената, осеяна със сини венички гърда, размахвайки едното си краче от удоволствие.

Прочитам писмото.

— На теб ли го е написал? — подпирам ръка на люлката, сякаш искам да защитя малката. — Не е писал на мен?

— Не е написал това до мен. Но Бог е свидетел, че е писал на всички, освен на нас.

Мога да почувствам как сърцето ми блъска глухо в гърдите.

— Не е писал на нас?

— Не — казва Хенри, внезапно изпълнен с оживление. — Това може да се приеме като доказателство в негов ущърб, нали? Не трябваше ли да пише на теб? На майка ти? Нима един изгубен син, очакващ да се прибере у дома, нямаше да пише на майка си?

Поклащам глава.

— Не знам.

И двамата предпазливо внимаваме да не отбележим, че това момче почти със сигурност ѝ е писало, и тя със сигурност е отговорила.

— Дали някой ще му е казал, че неговата… — млъквам рязко — че майка ми е мъртва?

— Със сигурност — казва Хенри мрачно. — Не се съмнявам, че той си пише с множество верни поддръжници от нашия двор.

— Множество?

Той кимва. Не мога да определя дали говори, подтикван от най-мрачните си страхове, или от ужасно съзнание за предатели, които живеят с нас, всекидневно ни правят реверанси или се кланят, но въпреки това тайно пишат на момчето. Във всеки случай, момчето би трябвало да знае, че майка ми е мъртва, и аз се радвам, че някой му е казал.

— Не, това е писмото му до краля и кралицата на Испания, Фердинанд и Изабела — продължава Хенри. — Моите хора го заловили на път към тях, преписали го и го пратили нататък.

— Не си го унищожил? За да им попречиш да го видят?

Той прави гримаса.

— Разпратил е толкова много писма, че унищожаването само на едно няма да промени нищо. Разказва една тъжна история. Разправя убедителни измислици. Изглежда, че хората вярват.

— Хората?

— Шарл VIII Френски. Самият той е момче, и почти луд. Но вярва на тази сянка, на този призрак. Приел е момчето.

— Къде го е приел?

— В двора си, във Франция, под своя закрила — Хенри прехапва устни, прекъсвайки отговора си, и ме поглежда гневно. Правя знак на дойката, нареждайки ѝ да изнесе бебето от стаята, сякаш не искам нашата малка принцеса Елизабет да слуша за опасности, не искам да чува страха в гласовете ни, когато би трябвало да суче спокойно.

— Мислех, че си изпратил кораби в Ирландия, за да му попречиш да замине?

— Накарах Прегент Мено да му предложи безопасно плаване. Изпратих кораби край бреговете на Ирландия да го пленят, ако се качи на друг плавателен съд. Но той прозрял капана на Прегент Мено, а френската армия изпратила собствени кораби и го измъкнали тайно.

— Накъде?

— Арфльор — има ли значение?

— Не — казвам. Но има значение за това, което си представям. Сякаш мога да видя тъмното море, тъмно като очите на моята Елизабет, виещата се мъгла, избледняващата светлина, и малките лодки, вмъкващи се в незнайно ирландско пристанище, а после момчето — красивият младеж в изящните си дрехи — което пристъпва леко по подвижното мостче, вдига лице към вятъра, отправяйки се към Франция с огромни надежди. В представите си виждам как златистата му коса се развява над младото му чело, и виждам ведрата му усмивка, несломимата усмивка на майка ми.