Бялата принцеса

Голямата зала на манастира, Уинчестър 19-ти септември 1486 г.

Принудена съм да понасям уединението си в очакване на раждането, измъчвана от тъга и страх. Това толкова прилича на дългите месеци в мрака на криптата под параклиса в Уестминстър, че всяка сутрин се будя, мъчейки се да си поема дъх, и се вкопчвам в украсената с резба горна табла на леглото, за да не скоча от постелята и да закрещя за помощ. Все още ме преследват кошмари за тъмнината и претъпканите стаи. Майка ми беше бременна, баща ми беше избягал отвъд морето, нашият враг бе на престола, аз бях на четири години, а Мери, скъпата ми малка сестра, която сега е на небето, и Сесили плачеха през цялото време за играчките си, за любимите си животинки, за баща си, без всъщност да знаят за какво плачат, разбирайки единствено, че целият ни живот е потопен в тъмнина, студ и нищета. Гледах посърналото, бледо лице на майка си и се питах дали някога ще ми се усмихне отново. Знаех, че сме в ужасна опасност, но бях само на четири години, не знаех каква беше опасността, нито пък как този влажен затвор можеше да ни опази. Прекарахме зад стените на криптата половин година, половин година, и нито за миг не видяхме слънцето, нито за миг не излязохме навън, нито веднъж не поехме глътка свеж въздух. Привикнахме към живот в затвор, като пленници, привикнали към стените на килията си. Майка ми роди Едуард зад тези влажни стени, и ние бяхме изпълнени с радост, че най-после се бе родило момче, наследник; но знаехме, че няма как да го поставим на престола — нито дори как да го изведем на слънцето и въздуха в собствената му страна. Шест месеца са дълго, много дълго време за едно малко момиче, едва на четири години. Мислех, че никога няма да излезем, мислех си, че ще израствам все по-висока и по-висока като тънък, блед плевел и ще умра, побеляла като аспержа от тъмнината. Сънувах как всички се превръщаме в белолики червеи и че ще живеем завинаги под земята. Именно тогава намразих затворените пространства, намразих мириса на влага, намразих дори шума на реката, плискаща се нощем в стените, понеже се боях, че водите ще се надигат още и още, ще достигнат до леглото ми и ще ме удавят.

После баща ми се завърна, спечели две битки една след друга, спаси ни, и ни избави като рицар от книга с приказки, ние излязохме от криптата, появихме се от тъмнината като самия възкръснал Бог, излизащ в светлината. Тогава дадох пред себе си детинска клетва, че никога повече няма да позволя да бъда затворена.

Това е колелото на съдбата — както би казала моята баба Жакета. Колелото на съдбата, което те издига много високо, а после те запраща съвсем ниско, и не можеш да направиш нищо, освен да посрещнеш смело завъртането му. Спомням си достатъчно ясно, че като малка не можах да намеря този кураж.

Когато бях седемнайсетгодишна, любимка на бащиния си двор, най-красивата принцеса в Англия с бляскаво бъдеще пред мен, баща ми умря и ние избягахме отново в убежище, поради страх от брат му, моят чичо Ричард. Девет дълги месеца чакахме в убежище, препирайки се помежду си, разгневени от собствения си провал, докато майка ми се споразумя с Ричард и аз бях освободена, за да изляза на светло, да отида в двора, да срещна любовта. За втори път излязох от тъмнината като призрак, завръщащ се към живота. Отново примигнах в топлата светлина на свободата като закачулен ястреб, внезапно пуснат да лети на свобода, и отново се зарекох, че никога повече няма да бъда затворена. Отново се оказа, че греша.

Болките ми започват в полунощ. „Прекалено рано е, прошепва изплашено една от жените ми. Подранило е поне с месец.“ Виждам как онези закоравели заговорници, майка ми и Нейна светлост майката на краля, се споглеждат бързо.

— Подранило е с цял месец — потвърждава на висок глас Нейна светлост за всички, които пресмятат. — Ще трябва да се молим.

— Ваша светлост, бихте ли отишли в собствения си параклис, за да се помолите за нашата дъщеря? — пита майка ми бързо и съобразително. — Едно подранило бебе има нужда от застъпничество пред светците. Дали ще бъдете така добра да се помолите за нея във времето на родилните ѝ мъки?

Нейна светлост се колебае, разкъсвана между Бог и любопитството.

— Имах намерение да ѝ помагам тук. Смятах, че е редно да бъда тук…

Майка ми свива рамене, кимвайки към стаята, акушерките, сестрите ми, придворните дами:

— Това са земни дела — казва тя простичко. — Но кой може да се моли като вас?

— Ще повикам свещеника, и хористите — казва Нейна светлост. — Изпращайте ми новини през цялата нощ. Ще поръчам да събудят архиепископа. Нашата Повелителка ще чуе молитвите ми.

Отварят ѝ вратата и тя излиза, развълнувана от мисията си. Майка ми дори не се усмихва, когато се обръща отново към мен и казва:

— Хайде сега да те поразходим.

Докато Нейна светлост усърдно се моли на колене, аз се мъча цяла нощ, а призори обръщам потното си лице към майка си и казвам:

— Чувствам се странно, почитаема майко. Изпитвам странно чувство, такова, каквото не съм изпитвала никога преди. Струва ми се, че ще се случи нещо ужасно. Страх ме е, мамо.

Тя е свалила диадемата си, косата ѝ се спуска по гърба, прибрана в плитка, цяла нощ е вървяла редом с мен и сега умореното ѝ лице грейва.

— Облегни се на жените — е единственият ѝ отговор.

Мислех си, че ще е истинска борба, след като съм чувала всички ужасни истории, които жените си разказват — за жестока болка и писъци, и бебета, които трябва да бъдат обръщани в утробата, или бебета, които не могат да се родят и понякога утробата трябва да се разреже, за да бъдат извадени — с фатални последици; но майка ми нарежда на две от акушерките да застанат от двете ми страни, за да ме подкрепят, а тя взема лицето ми в хладните си ръце, вперва в мен погледа на сивите си очи и казва тихо:

— Ще броя вместо теб. Остани съвсем неподвижна, любов моя, и слушай гласа ми. Ще преброя от едно до десет, и докато броя, ще откриеш как крайниците ти натежават, а дишането ти става по-дълбоко, и можеш да чуваш единствено гласа ми. Ще имаш чувството, че се носиш плавно по вода, сякаш си Мелузина, че се носиш по сладките води на река, и няма да чувстваш болка, само дълбок покой, като сън.

Не откъсвам поглед от очите ѝ, а после вече не мога да видя нищо, освен спокойното ѝ лице, нито пък да чуя друго освен тихото ѝ броене. Болките в утробата ми идват и си отиват на пристъпи, но усещането е някак далечно и аз се нося плавно, както тя обеща, сякаш плавайки по течението на река.

Виждам спокойния ѝ поглед, и светлината в изражението ѝ, и чувствам, че сме се озовали във време на нереалност, че тя сякаш прави магия около нас с увереното си тихо броене, което сякаш върви бавно и отнема цяла вечност.

— Няма от какво да се боиш — казва ми тя кротко. — Никога няма от какво да се боиш. Най-лошият страх е този от самия страх, а ти можеш да го победиш.

— Как? — промърморвам. Сякаш бълнувам, носейки се плавно надолу по сънни води. — Как мога да победя най-ужасния страх?

— Просто решаваш да го сториш — казва тя простичко. — Просто решаваш, че няма да бъдеш страхлива жена, и когато стигнеш до нещо, което те тревожи, се изправяш и тръгваш право към него. Помни — от каквото и да се боиш, тръгни бавно и уверено към него. И се усмихвай.

Увереността ѝ и описанието на собствената ѝ смелост ме карат да се усмихна, въпреки че болките ми идват, а после отслабват, този път по-бързо, на всеки няколко минути, и виждам в отговор обичната ѝ усмивка, докато край очите ѝ се появяват бръчици.

— Избери да бъдеш смела — подтиква ме тя. — Всички жени от твоето семейство са смели като лъвици. Ние не хленчим и не се отдаваме на съжаления.

Стомахът ми сякаш се присвива и преобръща.

— Мисля, че бебето идва — казвам и си поемам дълбоко въздух.

— И аз мисля така — казва тя и се обръща към акушерките, които ме повдигат, по една под всяка мишница, докато третата коленичи пред мен и се заслушва, опряла ухо в корема ми.

— Сега — казва тя.

Майка ми се обръща към мен.

— Бебето ти е готово, позволи му да излезе на бял свят.

— Тя трябва да напъва — казва остро една от акушерките. — Трябва да се бори. Той трябва да се роди в мъки и болка.

Майка ми отхвърля думите ѝ.

— Не е нужно да се бориш — казва тя. — Бебето ти идва. Помогни му да дойде при нас, разтвори тялото си и му позволи да се появи на бял свят. Ти даваш живот, не пропъждаш насила този живот от себе си, не го изтласкваш грубо. Това не е битка, а акт на любов. Ти даваш живот на детето си и можеш да го направиш нежно и внимателно.

Чувствам как мускулите на тялото ми се разтварят и разтягат.

— Идва! — възкликвам, внезапно нащрек. — Чувствам…

А после следва напор и тласък, и усещане за неудържимо движение, а сетне — резкият плач на дете, и виждам майка си, която се усмихва, макар че очите ѝ са пълни със сълзи, и ми казва:

— Имаш бебе. Браво, Елизабет. Баща ти щеше да се гордее със смелостта ти.

Освобождават ме от хватката, в която са стиснали ръцете ми, аз лягам на леглото за почивка, обръщам се към жената, която повива гърчещото се окървавено вързопче, и протягам ръце, възкликвайки нетърпеливо: „Дайте си ми бебето!“ Поемам го с чувството на почуда, че това наистина е бебе, така съвършено оформено, с кестенява коса и розова уста, отворена, за да ревне, и сърдито почервеняло лице. Майка ми отмята назад лена, в който са го повили, и ми показва съвършеното телце.

— Момче — казва тя, и в тона ѝ няма нито триумф, нито радост, само дълбоко удивление, макар че гласът ѝ е пресипнал от умора. — Бог отново отговори на молитвите на лейди Маргарет. Неговите пътища наистина са неведоми. Ти даде на Тюдорите това, от което имат нужда: момче.

Сам кралят е чакал цяла нощ пред вратата, за да чуе вестта, като любящ съпруг, който няма търпение да чака вестител. Майка ми намята робата си върху изпоцапаната си ленена долна дреха и излиза да му съобщи за нашия триумф, с гордо вдигната глава. Съобщават на Нейна светлост майката на краля в параклиса, че молитвите ѝ са получили отговор и Бог е подсигурил рода на Тюдорите. Тя влиза, докато жените ми помагат да се настаня в голямото пищно легло, за да си почина, и къпят и повиват бебето. Дойката прави реверанс и показва бебето на Нейна светлост, която посяга към него алчно, сякаш той е онази корона, търкулнала се в глогов храст5. Грабва го и го притиска до сърцето си.

— Момче — казва тя с тон, с който скъперник би благодарил на Господа за съкровище. — Бог отговори на молитвите ми.

Кимвам. Твърде уморена съм, за да говоря с нея. Майка ми поднася чаша горещ ейл с подправки към устните ми, аз усещам мириса на захарта и брендито и отпивам жадно. Имам чувството, че се рея плавно, сънена от изтощение и от усещането, че болките са свършили, опиянена от родилния ейл, тържествуваща заради успешното раждане, и замаяна от мисълта, че имам бебе, син, и че той е съвършен.

— Донесете го тук — нареждам.

Тя се подчинява и ми го подава. Той е миниатюрен, малък като кукла, но всяка частица от него е съвършена, сякаш е безкрайно грижливо изработен на ръка. Има ръце, подобни на пълнички малки морски звезди, и миниатюрни нокти, подобни на мънички мидени черупки. Когато го прегръщам, отваря очи с най-удивителния тъмносин цвят, като море в полунощ. Поглежда ме сериозно, сякаш също е изненадан. Гледа ме, сякаш разбира всичко, което предстои да се случи, сякаш знае, че е роден за велика съдба и трябва да я осъществи.

— Дайте го на кърмачката — казва настойчиво Нейна светлост.

— След миг — не ме е грижа какво ми нарежда да правя. Може да се разпорежда със сина си, но с моя ще се разпореждам аз. Това е моето бебе, не нейното, това е моят син, не нейният; той е наследник на Тюдорите, но е моето любимо дете.

Той е наследникът на Тюдорите, който подсигурява трона, който ще сложи началото на династия, която ще управлява вечно.

— Ще го кръстим Артур — заявява Нейна светлост. Предчувствах това. Завлякоха ме в Уинчестър за раждането, за да можем да претендираме за наследството на Артур, за да може бебето да се роди едва ли не върху прочутата Кръгла маса на рицарите от Камелот, така че Тюдорите да могат да претендират, че са наследници на онова великолепно кралство, че ще възкресят величието на Англия, а прекрасните рицарски традиции на страната ще се възродят благодарение на техния знатен род.

— Зная — казвам. Нямам възражения. Как бих могла да имам? Това беше тъкмо името, което Ричард бе избрал за сина, който би имал от мен. Той също мечтаеше за Камелот и рицарството, но за разлика от Тюдорите наистина се опита да създаде двор от благородни рицари; за разлика от Тюдорите водеше живот съгласно принципите на един съвършен, благороден рицар. Затварям очи при нелепата мисъл, че Ричард щеше да обича това бебе, че избра името му, че го призова да бъде с мен, че това е нашето дете.

— Принц Артур — заявява Нейна светлост.

— Зная — повтарям. Сякаш всичко, което правя със съпруга си, Хенри, е печална пародия на мечтите, които имах с любимия си, Ричард.

— Защо плачете? — пита тя нетърпеливо.

Повдигам чаршафа на леглото си и си избърсвам очите.

— Не плача — казвам.