Бялата принцеса

Замъкът Кенилуърт, Уорикшър 17-ти юти 1487 г.

Дамите се събират в покоите ми да чакат новини — без майката на краля, която е на колене в красивия параклис на Кенилуърт. Чуваме, че конник наближава по пътя, а после и стържещия звук от вдигащата се решетка на крепостната врата и спускането на подвижния мост, за да го пуснат да влезе. Сесили изтичва до прозореца и проточва врат, за да погледне навън.

— Вестоносец — казва тя. — Кралски вестоносец.

Изправям се на крака да го изчакам, после осъзнавам, че Нейна светлост ще го пресрещне, преди той да стигне до мен, затова казвам: „Чакайте тук!“ на дамите си, измъквам се от стаята и тръгвам надолу по стълбите, към двора на конюшнята. Точно както си мислех, Нейна светлост е там, в черната си рокля, прекосява двора, докато пратеникът слиза от седлото.

— Поръчаха ми да докладвам на вас и на Нейна светлост кралицата — казва той.

— Съпругата на краля — поправя го тя: — Все още не е коронована. Можете да ми кажете всичко, аз ще ѝ предам новините.

— Тук съм — казвам бързо. — Лично ще го изслушам. Какви са новините?

Той се обръща към мен.

— Започна зле — казва. — Те набираха войници по пътя. Движеха се бързо, по-бързо, отколкото смятахме, че ще могат. Ирландците са леко въоръжени, не носят почти нищо, германските войници са неудържими.

Нейна светлост майката на краля побелява като платно и се олюлява леко, сякаш ще припадне. Но аз съм посрещала пратеници от битки и преди.

— Всичко това няма значение — казвам остро. — Интересува ме краят на съобщението, не началото. Кралят жив ли е, или мъртъв?

— Жив — казва той.

— Победи ли?

— Неговите пълководци победиха.

Оставям без внимание и това.

— Ирландците и германските наемници победени ли са?

Той кимва.

— Джон дьо ла Поул?

— Мъртъв.

Рязко си поемам дъх, научавайки за смъртта на братовчед си.

— А Франсис Лъвъл? — намесва се Нейна светлост нетърпеливо.

— Избяга. Вероятно се е удавил в реката.

— Сега можете да ми разкажете как е било — казвам.

Това е речта, която си е подготвил.

— Движеха се бързо — подема той. — Подминаха Йорк, на няколко пъти имаше сблъсъци в движение, но почти постигнаха успех при село на име Ист Стоук, в покрайнините на Нюарк. Хората излязоха да ги подкрепят, към тях се присъединяваха войници чак до последния момент преди битката.

— Колко бяха? — пита Нейна светлост.

— Сметнахме, че са били около осем хиляди.

— Колко души имаше кралят по същото време?

— Бяхме двойно повече от тях. Би трябвало да се чувстваме в безопасност. Но не беше така — той поклаща глава при спомена за страха им. — Не се чувствахме така. Както и да е, те нападнаха първи, надолу по хълма, почти веднага щом започна битката, и така всички се устремиха срещу графа на Оксфорд, който командваше около шест хиляди войници. Той понесе най-тежката част от боевете, и неговите хора не отстъпиха. Нанесоха ответен удар и натикаха ирландците в една долина, откъдето те не можаха да излязат.

— Били са хванати в капан? — питам.

— Те явно решиха да се бият до смърт. Сега наричат мястото „Червената долина“. Беше много лошо.

Извръщам глава при тази мисъл.

— Къде беше кралят по време на това клане?

— На сигурно място, в тила на армията си — пратеникът кимва на майката на краля, която явно не вижда нищо позорно в това. — Но доведоха претендента при него, когато всичко свърши.

— Значи той е в безопасност? — иска да се увери Нейна светлост. — Кралят е в безопасност?

— В по-голяма безопасност отвсякога.

Преглъщам едно възклицание.

— А кой е претендентът? — питам възможно най-спокойно.

Мъжът ме поглежда любопитно. Осъзнавам, че стискам зъби, и се опитвам да дишам нормално.

— Беден самозванец ли е, както смяташе негова светлост?

— Казва се Ламбърт Симнъл: момче, обучено да изпълнява волята на други, ученик от Оксфорд, красиво момче. Негова светлост арестува него и учителя, който го е обучавал, и много от другите водачи.

— А Франсис Лъвъл? — пита настойчиво Нейна светлост, със суров глас. — Някой видя ли го да се дави?

Той поклаща глава.

— Конят му се гмурна в реката с него, и течението ги понесе.

Прекръствам се. Нейна светлост майката на краля прави кръстния знак, но изражението ѝ е мрачно.

— Трябваше да го заловим — казва тя. — Трябваше да хванем него и Джон дьо ла Поул живи. Трябваше да узнаем какво планират. Това беше изключително важно. Трябваше да ги заловим, за да можем да разберем какво знаят.

— В разгара на битката… — мъжът свива рамене. — По-трудно е да плениш някого, отколкото да го убиеш. Изходът от битката висеше на косъм. Макар да ги превишавахме толкова много по численост, беше съвсем на косъм. Биеха се като обладани от зла сила. Бяха готови да умрат за каузата си, а ние бяхме…

— Вие бяхте какво? — питам любопитно.

— Ние направихме, каквото ни бе заповядано — казва той предпазливо. — Направихме достатъчно. Свършихме си работата.

При тези думи се сепвам. Изслушвала съм доклади от много битки, но никога не съм чувала една победа да се описва толкова спокойно. Но пък и никога не съм чувала доклад за битка, в която главнокомандващият, самият крал, е седял в тила на армията си, армия, два пъти по-голяма от тази на врага му, и е отказал да преговаря с победените, а е позволил да ги избият като безсловесен добитък.

— Но те са мъртви — казва Нейна светлост, за да се утеши. — А синът ми е жив.

— Той е добре. По тялото му няма дори драскотина. Как биха могли да стигнат до него? Та той беше толкова далеч, че не можеха дори да го видят!

— Можете да се нахраните в залата — заявява Нейна светлост, — а това е за вас — виждам как една златна монета преминава от нейната ръка в неговата. Сигурно е благодарна за добрата вест, щом плаща такава висока цена за нея. Обръща се към мен: — Значи е свършено.

— Хвала на Бога — изричам набожно.

Тя кимва.

— Ще се изпълни волята Му — казва, и знам, че тази победа ще я накара да повярва по-твърдо отвсякога, че синът ѝ е роден да бъде крал.