Бялата принцеса

Дворецът Шийн, Ричмънд Есента на 1497 г.

Седя в покоите си, в очакване на жената, която ще наричаме лейди Катрин Хънтли. Тя няма да бъде позната под името, приела при брака си; подозирам, че все още никой не е напълно сигурен в името ѝ по мъж — дали то е „Пъркин“, или „Осбек“, или „Уорбойс“.

— Редно е тя да бъде смятана за неомъжена — съобщава Нейна светлост майката на краля на дамите ми. — Очаквам, че бракът ще бъде анулиран.

— На какво основание? — питам.

— Измама — отвръща тя.

— По какъв начин е била измамена? — питам с престорено смирение.

— Очевиден — ме срязва Нейна светлост с презрителен тон.

— Не е кой знае каква измама, щом е била очевидна — прошепва Маги язвително.

— А къде ще бъде настанено детето ѝ, милейди? — питам.

— То ще живее далече от двора с бавачката си — казва Нейна светлост. — И няма да го споменаваме.

— Говори се, че тя е много красива — обажда се сестра ми Сесили, с отровно сладък глас.

Усмихвам се на Сесили, с напълно безизразни лице и очи. Ако искам да спася трона си, свободата си и живота на бебето на момчето, което нарича себе си мой брат, ще трябва да понеса всичко около пристигането на лейди Катрин — красивата неомъжена принцеса, и много, много повече.

Дочувам тропота на охраната ѝ пред вратата, бързата размяна на пароли, а после вратата се разтваря със замах.

— Лейди Катрин Хънтли! — изревава бързо мъжът, сякаш стражите се боят, че някой може да каже: „Катрин, кралица на Англия“.

Оставам седнала, но Нейна светлост майката на краля ме изненадва, като се надига от стола си. Дамите ми се снишават в реверанс, толкова нисък, сякаш оказват почит на жена с чиста кралска кръв, когато младата жена влиза в стаята.

Облечена е в черно, в траур, сякаш е вдовица, но пелерината и роклята ѝ са прекрасно изработени, великолепно ушити. Кой би си помислил, че в Ексетър има такива шивачки? Тя носи черна копринена рокля, гарнирана със скъпо черно кадифе, черна шапка на главата, с черно наметало за езда, преметнато през ръката, ръкавици от черна, украсена с бродерия кожа. Очите ѝ са тъмни, хлътнали навътре в бледото лице, кожата ѝ — изключително чиста, като най-изящния и блед мрамор. Тя е прекрасна млада жена в началото на двайсетте си години. Прави ми нисък реверанс и виждам как оглежда лицето ми, сякаш търси някаква прилика със съпруга си. Подавам ѝ ръка, изправям се на крака и я целувам по едната студена буза, а после по другата, защото тя е сродница на краля на Шотландия, независимо за кого се е омъжила, независимо от колко хубава коприна е ризата на нейния съпруг. Чувствам как ръката ѝ трепери в моята и отново виждам онова бдително изражение, сякаш иска да ме „прочете“, сякаш иска да разбере къде е мястото ми в тази разгръщаща се жива картина, в каквато се е превърнал животът ѝ.

— Приветстваме ви с „добре дошла“ в двора — казва Нейна светлост. Не е нужно човек да тълкува внимателно думите и постъпките на Нейна светлост. Тя прави каквото е поискал синът ѝ, като приветства лейди Катрин в двора така топло и вежливо, че дори на най-гостоприемния домакин би му се наложило да се запита защо се суетим толкова около тази жена, опозорената съпруга на нашия победен враг.

Лейди Катрин отново прави реверанс и застава пред мен, сякаш ще я разпитвам.

— Сигурно сте уморена — е всичко, което казвам.

— Негова светлост кралят беше изключително любезен — казва тя. Говори с толкова силен шотландски акцент, че трябва да се напрегна, за да разбера мекия ѝ глас с очарователната напевна нотка в него. — Имах добри коне и си почивахме по пътя.

— Моля, седнете — казвам. — След малко ще вечеряме.

Тя сдържано заема мястото си, скръства ръце в облечения си в черна коприна скут, и ме поглежда. Забелязвам черните ѝ обици и единствения друг накит, който носи — златна брошка, прикрепена към колана ѝ: две преплетени златни сърца. Позволявам си малка усмивка, и в отговор в очите ѝ се появява топлота. Предполагам, че никога няма да можем да си кажем нищо повече от това.

Подреждаме се, за да се приготвим да влезем в залата за вечеря. Аз вървя първа като кралица, Нейна светлост върви до рамото ми, малко след мен, а след нея трябва да е лейди Катрин Хънтли: сестрите ми слизат една стъпка по-надолу в йерархията. Хвърлям поглед назад и виждам бледото лице на Сесили, силно присвитата ѝ долна устна. Сега тя е четвърта поред зад мен, и това не ѝ харесва.

— Лейди Хънтли ще се връща ли в Шотландия? — питам Нейна светлост майката на краля, докато влизаме на вечеря.

— Разбира се, че да — отвръща Нейна светлост. — За какво ѝ е да остава тук? След като съпругът ѝ умре?

Но тя очевидно не бърза да си тръгва. Остава, докато съпругът ми приключи с бавното си придвижване от Ексетър до двореца. Изпратените напред ездачи влизат в двора на конюшнята и изпращат съобщение в покоите ми, че кралят приближава и очаква официално посрещане. Нареждам на дамите си да дойдат с мен и ние слизаме по широките каменни стълби до двойните входни врати, които са широко отворени, за да приветстваме завръщането на героя. Подреждаме се най-горе на стъпалата. Дамите на Нейна светлост майката на краля застават до нас, тя се постарава да е на същото стъпало като мен, така че аз да не изпъквам повече от нея, и чакаме в светлината на яркото есенно слънце, ослушвайки се да дочуем конския тропот.

— Направо в Тауър ли е изпратил момчето? — пита ме Маги, докато се навежда да нагласи шлейфа на роклята ми.

— Сигурно — казвам. — Какво друго би сторил с него?

— Не е… — тя се поколебава. — Не го е убил по пътя за насам?

Хвърлям поглед към съпругата на момчето, цялата в черно като вдовица. Тя носи черното си наметало, за да се предпази от студа, а златната брошка с двете сърца е забодена на деколтето ѝ.

— Не съм чула — казвам. Не успявам да сдържа едно леко потръпване. — Нима не би ни съобщил, ако беше сторил това? На съпругата на момчето, ако не на мен? Нима нямаше да узная?

— Със сигурност не би го екзекутирал, без да оповести това публично — казва несигурно тя.

Зад нас, в затъмнената зала, чувам постоянен лек шум, докато слугите преминават през нея и изтичват надолу по стълбите до двора на конюшнята, за да могат да се подредят от двете страни на пътя и да гледат как кралят се завръща триумфално у дома.

Първо отекват фанфарите на краля — мощно и победоносно — и всички надават ликуващи възгласи. После се разнася друг звук — насмешливо изсвирване от някой край пътя, и всички се разсмиват. Чувствам как Маги застава малко по-близо, сякаш по някакъв начин сме застрашени от пискливото изсвирване на фанфара-играчка.

Зад ъгъла се задават първите ездачи, половин дузина знаменосци, които носят кралския флаг, кръста на Свети Георги, знамето със зъбчатата решетка на крепостна врата на рода Боуфорт, и розата на Тюдорите. Върху знамето има червен дракон на бял и зелен фон, и червена роза — за Ланкастър. Само Кръглата маса на Камелот липсва от този нелеп парад. Сякаш кралят излага на показ всичките си гербове, изтъква всичките си предшественици, сякаш се опитва да демонстрира правото си над трона, което е спечелил единствено със силата на оръжието, сякаш отново се опитва да убеди всички, че е законният крал.

После идва и той, в броня с украсен с емайл нагръдник, но без шлем, изглежда войнствен и смел, готов да се включи в битка или турнир. Усмихва се — широка, ясна, уверена усмивка — и когато слугите отстрани край пътя и хората от близките села, които са тичали успоредно с процесията, а сега се редят край пътя, надават ликуващи възгласи и размахват шапки, Хенри кима ту на едната, ту на другата страна, сякаш се съгласява с тях.

Зад него идват обичайните му спътници, мъжете от свитата му. Никой друг не е в доспехи, всички останали са облечени за обичайна дневна езда, с ботуши, с плащове, един-двама — в подплатени жакети, а сред тях язди млад непознат мъж, който привлича вниманието ми още в първия миг, а после откривам, че не мога да отместя поглед от него.

Облечен е като всички останали, с хубави кожени ботуши — неговите са тъмнокафяви, кафяв тесен панталон, плътен жакет, който приляга чудесно на широките му рамене, и наметало за езда, навито на руло и завързано с колана на седлото зад него. Шапката му е от кафяво кадифе, а отпред върху нея е сложил красива брошка с три висящи перли. Разпознавам го начаса, не по брошката, а по златистокестенявата коса и веселата усмивка, наследената от майка ми весела усмивка, и гордо вдигнатата глава — така яздеше някога баща ми. Това е той. Трябва да е той. Това е момчето. Не е бил изпратен в Тауър, нито са го довели окован във вериги, нито вързан назад на коня си с нахлупена на главата му сламена шапка, за да го посрамят. Той язди зад краля като един от неговите спътници, като приятел, почти като близък сродник.

Някой го посочва на хората покрай пътя и те започват да дюдюкат грозно, а някой извиква: „Предател!“ Друг се покланя подигравателно, а една жена изкрещява: „Усмихваш се сега, а! Няма да се усмихваш задълго!“

Но той все пак се усмихва. Вдига глава и кима, приемайки виковете на хората, ту на една, ту на друга страна, а когато някакво глупаво момиче, пленено от непринудения му чар, изкрещява: „Ура!“ вместо някаква обида, той отривисто смъква шапката от главата си с цялото обаяние и непринуденост на моя баща, крал Едуард, който никога не можеше да подмине красива жена на пътя, без да ѝ намигне.

Както е гологлав на ярката есенна слънчева светлина, мога да видя как блести златната му коса. Косата на това момче е права, дълга и гладка, спуска се към раменете му, но мога да видя дали се къдри върху яката му отзад. Очите му са кафяви, лицето — загоряло, ресниците му са дълги и тъмни. Той е най-красивият мъж в целия двор, а до него, облечен в лъскавите си нови доспехи, моят съпруг, кралят изглежда като човек, който полага напразни усилия да създаде добро впечатление.

Момчето гледа неспокойно дамите от двора, които стоят в очакване на стъпалата, докато вижда съпругата си, и ѝ хвърля най-дръзката и палава усмивка, сякаш не се намират в най-ужасните обстоятелства, които някой би могъл да си представи. Хвърлям кос поглед към нея и виждам една напълно различна млада жена. Руменината е нахлула в бледите ѝ бузи, очите ѝ светят, тя пристъпва на място, почти сякаш танцува и се взира в него, сляпа за краля и шествието от знамена, сияеща, сякаш радостта от това, че го вижда, е по-голяма от всяка тревога на света. Сякаш няма особено значение в какво положение се намират, стига да бъдат заедно.

А после той премества поглед от нея към мен.

Разпознава ме веднага. Виждам го как обхваща с поглед елегантната ми рокля, почтителното държание на дамите ми, и осанката ми на кралица. Виждам го как забелязва високата ми диадема и богато избродираната ми рокля. После ме поглежда в лицето и усмивката му, закачливата му весела усмивка, проблясва точно като неудържимата радост на майка ми. Това е усмивка на пълна увереност, на разпознаване, на възторг от завръщането му. Трябва да прехапя вътрешните страни на бузите си, за да се сдържа да не хукна напред, за да го посрещна с широко разтворени обятия. Но не мога да попреча на сърцето си да се възрадва, и чувствам как сияя, сякаш ликувам. Той си е у дома. Момчето, което се представя за моя брат Ричард, най-сетне е у дома.

Хенри вдига ръка, давайки знак на кавалкадата да спре, и един паж скача от коня си и се втурва да поеме юздата на краля. Хенри слиза тежко от коня, с дрънчаща броня, тръгва нагоре по широките стъпала към мен и ме целува топло по устата, обръща се към майка си и навежда глава за благословията ѝ.

— Добре дошъл у дома, милорд — казвам с официален тон, достатъчно високо, че всички да чуят поздрава ми. — И благословена да е голямата ви победа.

Странно, той не отправя никакъв формален отговор, макар че писарите чакат да запишат думите му в този исторически момент. Обръща се малко настрани, а после го виждам как ахва — само един съвсем лек, издайнически дъх, — когато я вижда: съпругата на момчето. Виждам как бузите му поруменяват, виждам как светват очите му. Той пристъпва към лейди Катрин и не знае какво да каже; като зашеметен от любов паж той остава без дъх, когато я вижда, не намира думи, когато би трябвало да говори.

Тя му прави нисък, почтителен реверанс, а когато се изправя, той хваща ръката ѝ. Виждам я как свежда скромно очи, и лекия намек за усмивката по лицето ѝ, и най-сетне разбирам защо е била изпратена да бъде моя придворна дама, и защо съпругът ѝ язди свободно сред хората на краля. Хенри се е влюбил за първи път в живота си, и то в най-неподходящата жена, която би могъл да избере.

Майка му, която е наблюдавала всяка стъпка от победоносното пристигане на сина си, ме кани в покоите си същата вечер преди пищната победна вечеря. Казва ми, че Хенри е назначил две от придворните ми дами и е взел още две от нейната свита да служат на лейди Катрин, докато успее да намери подходящи дами, които да я обслужват. Очевидно лейди Катрин ще има собствена малка свита, и собствени покои; ще живее като гостуваща шотландска принцеса и ще ѝ поднасят храната на едно коляно.

Лейди Катрин е поканена да отиде в кралската гардеробна, за да си избере рокля, подходяща за празненството по случай победата на краля. Изглежда, че кралят би искал да я види облечена в друг цвят, различен от черния.

Спомням си с ирония, че някога ми нареждаха да нося рокля със същата кройка и цвят като на кралица Ан, и че всички отбелязваха колко съм красива, застанала до нея в рокля като нейната, а съпругът ѝ не можеше да откъсне очи от мен. Беше на коледното празненство преди смъртта на кралицата, и двете с нея носехме еднакви червени рокли, само че тя носеше своята като погребален саван, бедната жена, толкова бледа и слаба беше. Стоях до нея и аленият цвят караше бузите ми да руменеят и правеше по-ярки златистия цвят на косата ми и искрите в очите ми. Бях млада и влюбена, бях безсърдечна. Сега си мисля за нея, и за спокойното ѝ, сдържано достойнство, когато ме виждаше да танцувам със съпруга ѝ, и ми се иска да можех да ѝ кажа, че съжалявам, и че сега разбирам много повече, отколкото тогава.

— Питахте ли краля кога ще си замине лейди Катрин? — пита рязко Нейна светлост. Стои с гръб към оскъден огън, ръцете ѝ са пъхнати в ръкавите. Останалата част от стаята е студена.

— Не — казвам. — Ще го попитате ли вие?

— Ще го попитам, и още как! — възкликва тя. — Със сигурност ще го сторя. Попитахте ли го кога Перо Осбек ще отиде в Тауър?

— Това ли е името му сега?

Тя пламва и се изчервява от ярост.

— Както и да се нарича. Питър Уорбойс, или както там го наричат.

— Много малко разговарях с Негова светлост — казвам. — Разбира се, неговите лордове и джентълмените от Лондон искаха да го разпитат за битката, и затова той отиде в залата си за аудиенции с всички тях.

— Имало ли е битка?

— Всъщност не.

Тя си поема дъх и ме поглежда — потаен, предпазлив поглед, сякаш не е сигурна в позицията си.

— Кралят изглежда крайно очарован от лейди Катрин.

— Тя е много красива жена — съгласявам се.

— Не трябва да се засягате… — продължава тя. — Не трябва да се противопоставяте…

— Да се противопоставям на какво?

Гласът ми е толкова спокоен и любезен, че това едва ли може да се нарече предизвикателство.

— Нищо — тя изгубва дързостта си пред усмихнатото ми спокойно изражение. — Съвсем нищо.

Лейди Катрин идва в покоите ми преди вечеря, покорно облечена в нова рокля от кралската гардеробна, но придържайки се към избрания си наситено черен цвят. Носи златната брошка с преплетени сърца на тънка златна верижка, лежаща върху воал от бяла дантела, който покрива раменете ѝ. Топлият сметанов цвят на кожата ѝ сияе под плата, едновременно забулен и разкрит. Когато кралят влиза в приемната ми, очите му обхождат стаята, търсейки нея, а когато я вижда, леко се сепва, сякаш е забравил колко е красива, и отново е разтърсен от желание. Тя прави реверанс вежливо като другите дами, а когато се изправя, му се усмихва — замъглена усмивка на жена, която се смее през сълзи.

Хенри ме хваща под ръка, за да ме въведе в залата за вечеря, а останалите придворни заемат местата си зад нас: моите дами ме следват в йерархичен ред, благородниците вървят зад тях. Лейди Катрин Хънтли, с очи, приковани скромно към земята, заема полагащото ѝ се място зад Нейна светлост майката на краля. Когато Хенри и аз тръгваме първи надолу по широките каменни стъпала към голямата зала под съпровода на фанфари и на аплодисментите на хората, които са се струпали в галерията да видят как кралското семейство вечеря, по-скоро усещам, отколкото наистина виждам, че момчето, което ще бъде наричано Питър Уорбойс, или може би Перо Осбек, или Джон Пъркин, е подминало жената, която някога е била негова съпруга, свеждайки ниско глава пред нея, и е заело мястото си при другите млади благородници от двора на Хенри.

Изглежда, че в двора младият човек се чувства като у дома си. Снове от голямата зала до конюшнята, от помещенията за ловните птици до градините, и сякаш никога не обърква пътя, никога не пита някого в каква посока е съкровищницата, или къде ще открие тенискорта на краля. Отнася чифт ръкавици на краля, без да пита къде ги държат. И се чувства удобно и непринудено сред другите млади благородници. Съществува отбран кръг от красиви и елегантни млади мъже, които лентяйстват из покоите на краля и изпълняват поръчки за него, и обичат да се отбиват в покоите ми, за да слушат музиката там и да бъбрят с дамите ми. Когато се играят карти, те бързат да се включат, ако има упражнения по стрелба, вземат лъкове и се състезават. Когато залагат, пръскат пари с широка ръка; когато танцуват, са грациозни; флиртът е главното им занимание, а всяка една от дамите ми си има фаворит сред младите благородници около краля и се надява, че той вижда полускрития поглед, който отправя към него.

Момчето се приспособява с лекота към този живот, сякаш е родено и израсло в изискан кралски двор. С готовност пее с моя свирач на лютня, ако го поканят, с охота чете на френски или латински, ако някой му подаде книгата с приказни истории. Може да язди всеки кон в конюшнята със спокойната, непринудена увереност на човек, който е на седлото още от малък, умее да танцува, умее да се шегува елегантно, може да съчини поема. Когато поставят импровизирана пиеса, той е бърз и остроумен, когато го подканят да рецитира, реди наизуст дълги поеми. Притежава всички умения на добре образован млад благородник. Прилича, във всяко отношение, на принца, за какъвто се представя.

Всъщност той се различава подчертано от тези красиви и изискани млади мъже само в едно. Сутрин и вечер поздравява лейди Катрин, като коленичи в краката ѝ и целува протегнатата ѝ ръка. Всяка сутрин, най-напред, на път за параклиса, той пада на едно коляно, смъква шапката от главата си, целува много нежно ръката, която тя му подава, и остава неподвижен за краткия миг, в който тя полага ръка на рамото му. Вечер, когато излизаме от голямата зала, или когато нареждам музиката в покоите ми да спре, той ми се покланя ниско със странната си, позната усмивка, а после се обръща към нея и коленичи в краката ѝ.

— Сигурно се срамува, че я е унизил толкова много — казва Сесили, след като всички сме наблюдавали това в продължение на няколко дни. — Сигурно коленичи пред нея за прошка.

— Така ли мислите? — пита я Маги. — Не смятате ли, че това е единственият начин, по който може да я докосне? И тя — да докосне него?

След това ги наблюдавам по-внимателно, и започвам да вярвам, че Маги е права. Ако може да ѝ подаде нещо, той се старае връхчетата на пръстите им да се докоснат. Ако дворът излиза на езда, той бърза да се озове до коня ѝ, за да я повдигне на седлото, а в края на деня е първи в двора на конюшнята, подхвърля на някой коняр юздите на собствения си кон, за да може да я свали от нейния, задържайки я за един миг, преди да я остави внимателно на крака. Когато играят карти, раменете им се навеждат заедно над масата, когато той стои до коня ѝ, а тя седи високо над него, той отстъпва назад, докато русата му глава се допре леко до седлото ѝ, а ръката ѝ се отпуска леко от поводите, за да докосне тила му.

Тя никога не го отблъсква, не избягва докосването му. Разбира се, не би могла; докато е негова съпруга, трябва да му бъде покорна. Но е явно, че ги свързва страст, която дори не се опитват да скрият. Когато наливат виното на вечеря, той хвърля поглед от своята маса към нейната, вдига чаша за нея и получава бърза, полускрита усмивка в отговор. Когато минава покрай младите мъже, които играят карти, тя спира, само за миг, за да погледне какви карти са му се паднали, понякога се надвесва, сякаш за да види по-добре, а той се обляга назад и допирът на бузите им е лек, като целувка. Те се движат из двора, двама изключително красиви млади хора, държани разделени от изричната заповед на краля, и въпреки това прекарват деня заедно; всеки постоянно наблюдава другия, като танцьори, разделени от движенията в един танц, които със сигурност ще се съберат отново.

Сега, когато отново е безопасно да се пътува из Англия, синът ми Артур трябва да замине за замъка Лъдлоу, а Маги и неговият настойник сър Ричард Поул ще го придружат. Изпращам ги от двора на конюшнята, моят полубрат Томас Грей е до мен.

— За мен е непоносимо да го пусна да замине — казвам.

Той се разсмива.

— Не помниш ли какво направи майка ни, Бог да приеме душата ѝ, когато Едуард трябваше да замине? Тя тръгна с него, на целия този дълъг път, макар да беше бременна с Ричард. Трудно е за теб, и тежко за момчето. Но това е знак, че нещата се връщат към нормалното си състояние. Би трябвало да се радваш.

Артур, светнал от радост и вълнение високо на коня си, ми маха с ръка и излиза след сър Ричард и Маги от двора на конюшнята. Стражата се строява зад него.

— Не мисля, че мога да се радвам — казвам.

Томас стисва ръката ми.

— Той ще се върне за Коледа.

На следващия ден кралят ми казва, че ще тръгне с малцина спътници за Лондон, за да покаже на тълпите Пъркин Уорбек, претендента.

— Кой ще ви придружи? — питам, сякаш не разбирам.

Хенри поруменява леко.

— Пъркин — казва той. — Уорбек.

Най-сетне са се спрели на име за него, и не само за него. Назовали са и са описали цяло семейство Уорбек с чичовци и братовчеди, лели, баби и дядовци, семейство Уорбек от Турне. Но макар че това голямо семейство е утвърдено, поне на хартия, всички със занятия и адреси, никой от тях не е повикан да го види. Никой не му пише с упреци или предложения за помощ. Макар да са толкова многобройни, и за тях да има толкова много сведения, никой не предлага откуп за връщането му. Кралят ги вмъква в историята за Пъркин Уорбек и ние никога не поискваме среща с тях — това би било все едно да искаме да видим кристална пантофка или вълшебно вретено.

В Лондон момчето е прието със смущение. Мъжете, които са видели как данъците им се вдигат отново и отново, а върху всяка част от приходите им се налагат незаконни глоби, го проклинат заради разходите, които неговите нашествия са причинили, и сипят хули по него, докато минава с коня си. Жените, които винаги бързо се озлобяват, най-напред дюдюкат и го замерват с буци кал; но дори те омекват, не могат да не се възхитят на сведеното му надолу лице, на свенливата му усмивка. Той язди през улиците на Лондон със скромното излъчване на момче, което не е могло да се удържи, което е било призовано и е откликнало на призив, което не е могло да не бъде себе си. Някои хора се гневят срещу него, но мнозина се провикват, че той е прекрасно момче, истинска роза.

Хенри го кара да продължи пеш, повел грохнал стар кон, възседнат от един от окованите му последователи. Мъжът на седлото, с унило и мрачно лице, е главният ковач, който избяга от службата си при Хенри, за да бъде с момчето. Сега цял Лондон може да го види, с наведена глава, пребит, насинен, завързан за седлото като шут. Обикновено хората биха хвърляли мръсотия, а после биха се смели при вида на ездача и унизения коняр, опръскани с кал от канавките, окъпани със съдържанието на нощните гърнета, изсипвано от прозорците горе. Но момчето и победеният му поддръжник представляват странно безмълвна двойка, докато вървят из тесните улици до Тауър, а после някой изрича, ужасно ясно, във внезапно възцарилото се затишие:

— Погледнете го! Направо е одрал кожата на добрия крал Едуард.

Хенри научава за това в мига, когато думите излизат от устата на мъжа; но твърде късно, за да възпре думите, твърде късно, за да попречи на тълпата да ги чуе. Единственото, което може да направи, е да се погрижи тълпата да не види момчето, което толкова прилича на принц на Йорк.

Така че това ще бъде първият и последен път, в който момчето ще мине по улиците на Лондон, за да стане прицел на хорските обиди.

— Ще го затворите в Тауър — нарежда Нейна светлост на сина си.

— След известно време. Исках хората да видят, че той е нищожество, че не е заплаха, че е един глупак и безделник. Просто едно младо момче, момчето, както винаги съм го наричал — по-леко и незначително от въздуха.

— Е, те вече го видяха. И не го приемат за незначителен. Не знаят как да го наричат, макар че им повтаряхме името му отново и отново. А името, което те искат да му дадат, не бива никога да бъде изричано. Няма ли сега да го обвините и екзекутирате?

— Когато ми се предаде, му дадох думата си, че няма да бъде убит.

— Тя не е обвързваща — тревогата я принуждава да му противоречи. — Нарушавали сте думата си и по по-незначителни поводи. Не е нужно да удържате на думата, дадена на такива като него.

Лицето му внезапно светва.

— Да, но дадох дума на нея.

Нейна светлост насочва яростен поглед към мен, веднага готова да ме обвини.

— На нея? Нима е имала дързостта да поиска милост за него? — внезапно избухва тя, с изпълнено с омраза лице. — Нима е омърсила устата си, застъпвайки се за такъв предател? По каква причина? Какво се осмели да каже?

Хладнокръвно я поглеждам с непокорно изражение и безмълвно поклащам глава.

— Не, не аз — казвам с леден тон. — Отново грешите. Не съм искала милост за него. Не съм говорила в негова подкрепа или ущърб. Нямам мнение по въпроса, и никога не съм имала — чакам, докато гневът ѝ се уталожва и отстъпва място на смущение. — Мисля, че Негова светлост сигурно има предвид друга дама.

Ужасена, Нейна светлост се обръща обратно към сина си, сякаш той я предава, сякаш тя е наскърбената от изневяра жена.

— Коя? Коя жена се е осмелила да ви моли за живота му? Коя слушате — вместо мен, родната ви майка, която е направлявала всяка стъпка от пътя ви?

— Лейди Катрин — казва той. Дори само когато произнася името ѝ, на лицето му се появява глупава усмивка. — Лейди Катрин. Дадох честната си дума на тази дама.

Тя седи в стаята ми като изпълнена с достойнство вдовица, винаги в черно, с ръце, винаги заети с една или друга работа. Шием ризи за бедните и тя вечно поръбва някой ръкав или обръща някоя яка, с глава, сведена над работата си. Бъбренето и смехът на жените продължават около нея, непрекъснато, и понякога тя тихо отговаря, или добавя собствения си разказ към разговора. Говори за детството си в Шотландия, говори за своя братовчед, краля на Шотландия и за неговия двор. Не е весела, но е вежлива и приятна за общуване. Притежава обаяние; понякога откривам, че се усмихвам, когато я гледам. Тя е уравновесена и спокойна. Живее в двора ми и съпругът ми е явно влюбен в нея, и въпреки това тя никога не показва, дори само с някой кос поглед към мен, че си дава сметка за това. Би могла да ме дразни, би могла да се перчи и изтъква, би могла да ме постави в неловко положение, но никога не го прави.

Никога не споменава собствения си съпруг, никога не говори за тази последна, изключителна година; за малкия кораб, отвел ги до Ирландия, за късмета им да се измъкнат от испанците, които са искали да ги пленят, триумфалното им слизане на суша и победоносно влизане от Корнуол в Девън, а после поражението им. Абсолютно никога не говори за съпруга си, и следователно избягва да спомене името му. Тя така и не отговаря на големия въпрос — какво е истинското име на този млад мъж, който никога не минава покрай нея, без да се усмихне.

Самият той е като безименен. Испанският посланик се обръща към него веднъж, пред хора, с името Пъркин Уорбек, но младият мъж обръща глава бавно, като актьор, и извръща поглед, много надалече. Това е толкова уверен, толкова елегантен жест на пренебрежение, че само един принц би могъл да го изпълни. Посланикът изглежда като глупак, а момчето сякаш е обзето от леко съжаление, че е принудено да причини мигновено неудобство на човек, който би трябвало да знае как да се държи.

Крал Хенри е този, който избавя двора от скандалната гледка как един помилван предател проявява пренебрежение спрямо посланика на най-големия ни съюзник. Очакваме да порицае момчето и да го отпрати навън, но вместо това кралят става отривисто от трона си, забързано минава надолу из залата за аудиенции, обръща се към дамите ми, хваща лейди Катрин за ръката и внезапно възкликва:

— Да потанцуваме!

Музикантите засвирват веднага, а той хваща двете ѝ ръце и я поглежда в лицето. Поруменял е, сякаш той е допуснал нетактичност, а не претендентът. А тя е такава, каквато е винаги — хладна като поток през зимата. Хенри се покланя, за да започне танца, тя прави реверанс, а после се усмихва, като слънцето, излизащо иззад облак. Сияеща, тя се усмихва на съпруга ми и мога да видя как сърцето му ликува от това малко, съвсем мъничко одобрение.