Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Февруари 1495 г.

Подозрението на Хенри спрямо мен и целия род Йорк го тласва да намери достоен за доверието му съпруг за сестра ми Ан и така да я отстрани като център, около който може да се организира бунт. Изборът му пада върху Томас Хауард, граф на Съри, който е изтърпял достатъчно дълго наказание за верността си към рода Йорк и е освободен от Тауър. Той беше верен на Ричард; но даде на Хенри ясно да разбере, че предаността му винаги е била насочена единствено към короната. Щом короната се озова върху главата на Хенри, той я последва. Хенри се съмняваше в това, и хранеше подозрения към него, но преданото му чакане в Тауър, като куче, което чака завръщането на господаря си, убеди Хенри да поеме риска. Така че Томас е сгоден за сестра ми Ан, получава обратно титлата си, и има всички основания да смята, че родът Хауард ще се издигне под управлението на Тюдорите, както твърдо възнамеряваше да стори и при властта на Йорк.

— Възразяваш ли? — питам Ан.

Тя ме поглежда спокойно. Деветнайсетгодишна е, и е била предлагана за съпруга из целия християнски свят.

— Време е — казва кратко. — Освен това можеше да е по-лошо. Томас Хауард ще се издигне, ще се сдобие с благоволението на краля. Ще видиш. Ще направи всичко за него.

Хенри не отделя твърде много време за сватбата, която е уредил; не може да мисли за нищо друго освен за торбата с печати и имената на мъжете, които са го предавали още откакто короната бе положена на главата му.

Джаспър Тюдор, единственият човек на света, на когото Хенри може да се довери, оглавява комисия, която да осъди предателите, и заедно с единайсет лордове и осем съдии довлича в съда всеки, който някога е говорил за момчето или е нашепвал името „принц Ричард“. Пред Джаспър се изреждат свещеници, писари, висши служители, лордове, техните семейства, слуги, синове — ужасно шествие от мъже, които са били платени от Тюдорите, дали са клетва за вярност на рода Тюдор, но после са решили, че момчето е законният крал. Въпреки положението си, въпреки богатствата, които Хенри им е дал, тези лордове са тръгнали против собствените си интереси, привлечени към момчето, сякаш не са могли да се сдържат, следвайки една звезда, по-ярка от собствения им себичен стремеж към изгода. Те са като мъченици на династията Йорк, обещават верността си, излагат на риск безопасността си, лично изпращат думи на обич и вярност, подпечатани с фамилния си герб.

Заплащат тежка цена. Лордовете са публично обезглавени, мъжете от неблагороден произход — обесени, изкормени, докато са още живи, стомасите и белите им дробове — измъкнати от съсечените им тела и изгорени пред изцъклените им очи, после, когато най-сетне издъхват, биват насечени на парчета, разчленени като животински трупове, а късовете от обезобразените им тела — разпратени из кралството, за да бъдат изложени на показ пред градските порти, на кръстопътищата, по селските площади.

Хенри се надява, че така страната ще се научи на вярност. Но аз си давам сметка — защото познавам тази страна така, както той не я познава — че единственото, което хората ще научат, е че достойни мъже, мъдри мъже, богати мъже, мъже, привилегировани като сър Уилям Станли, мъже, начетени и хитри като самия чичо на краля, са проявили готовност да умрат за това момче. Единственото, което хората ще отсъдят след многото смърт и при вида на разлагащите се телесни части, е че много, наистина много достойни мъже са вярвали в момчето и са били готови да умрат за него.

Станли отива безмълвно на ешафода: нито моли за милост, нито предлага да разобличи други предатели. Няма начин, по който би могъл да обяви по-гръмко, че според него момчето е законният крал и че Тюдор е претендент, че Тюдор винаги е бил претендент — и днес, както и в деня на битката на полето при Бозуърт. Нищо не би могло да отекне по-ясно от мълчанието на Станли, нищо не оповестява твърденията на момчето по-категорично от набучените по портите на всеки град в Англия озъбени черепи на неговите поддръжници, които карат всички да се питат защо тези мъже са загинали от такава ужасна смърт.

Хенри разпраща комисии да търсят предатели във всички графства на Англия. Смята, че те ще изтръгнат от корен предателството. Аз си мисля, че единственото, което ще направят, където и да отидат, е да докажат на хората, че според краля навсякъде се шири измяна. Единственото, което Хенри казва на пазарните градове, когато телохранителите от личната му стража влизат с маршова стъпка и надават ухо да чуят местните клюки, е че техният крал се страхува от всички, дори от безделниците, които само си чешат езиците из кръчмите. Единственото, което демонстрира, е че техният крал се страхува от почти всичко, като дете, ужасяващо се от тъмнината, когато си ляга, дете, което си представя заплахи навсякъде.

Джаспър Тюдор се връща в Уестминстър, след като е претърсил страната за признаци на измяна, изтощен, посивял от умора. Той е шейсет и три годишен мъж, който си мислеше, че е поставил любимия си племенник на престола сред блясък и храброст още преди близо десетилетие, и че великата задача на живота му е изпълнена. Сега открива, че зад всеки мъж, загинал на бойното поле, сражавайки се срещу тях, има десетима, двайсетима, сто скрити врагове. Династията Йорк никога не е била победена, просто се е оттеглила в сенките. За Джаспър, който цял живот се е сражавал срещу Йорк; който е бил принуден да живее в изгнание извън любимата си родина в продължение на близо двайсет и пет години, това изглежда така, сякаш великата му победа над рода Йорк никога не се е случвала. Йорк отново излиза напред и Джаспър трябва да намери кураж, трябва да намери сила, и да се подготви за нова битка. Но той вече е стар човек.

Съпругата му, моята леля Катрин, го изпраща на мисията му с покорен реверанс и сурово изражение. Половината от хората, които той ще арестува и ще се погрижи да бъдат обесени, са верни служители на нашия род и нейни лични приятели. Но Нейна светлост майката на краля, която, вярвам, го обича още откакто е била млада вдовица, а той е бил единственият ѝ приятел, го гледа с хлътнали, посърнали очи, сякаш е готова да падне на колене пред него и да го помоли отново да спаси момчето ѝ, както го е спасявал толкова често преди. Те — кралят, майка му и чичо му — се затварят в себе си, и не се доверяват на никого дори и сега.

Томас, лорд Станли, чийто брак без любов с Нейна светлост майката на краля му донесе величие и доведе армия при сина ѝ, не е допуснат до съвещанията им, сякаш е също така опетнен от измяна, както и мъртвият му брат. Ако не могат да имат доверие на девера на Нейна светлост майката на краля, ако не могат да се доверят на съпруга ѝ, ако не могат да вярват на собствените си сродници, които са отрупали с почести и пари, тогава на кого могат да имат доверие?

Не могат да имат доверие никому, боят се от всички.

Хенри вече изобщо не идва вечер в покоите ми. Изпълнен с ужас от едно момче, той не може да мисли за създаване на друго дете. Разполагаме с наследниците, от които се нуждае: голямото ни момче и неговият по-малък брат. Хенри ме гледа така, сякаш не може да си помисли да ми направи друго дете, дете, което ще носи наполовина кръвта на Йорк, което ще бъде наполовина предател по рождение. Цялата топлота, цялата нежност, която се зараждаше между нас, е смразена и унищожена от неговия ужас и недоверие. Докато майка му ме гледа накриво, когато кралят протяга ръка да ме въведе на вечеря, но почти не докосва пръстите ми, аз вървя като предателя сър Уилям: с високо вдигната глава, сякаш отказвам да се срамувам.

През цялото време чувствам прикованите в мен очи на придворните, но не смея да срещна погледите им и да се усмихна. Не мога да преценя кой би могъл да ми се усмихне със съзнанието, че съм жена, страдаща от грубостта на съпруг, който отново е изгубил току-що усвоения си навик да проявява нежност, мъж, на когото цял живот са повтаряли, че трябва да бъде крал, а сега той се съмнява в това повече от когато и да било преди. Или може би ми се усмихват, защото са останали неразкрити, и си мислят, че аз също съм скрита. Навярно кроят измяна и си мислят, че съм на тяхна страна. Навярно ми се усмихват, защото са видели майчиния ми печат в торбата на предателя, и вярват, че собственият ми печат е бил потулен, скрит, по-надолу в торбата.

Помислям си за момчето в Мехелен, момчето със златистокестенява коса и лешникови очи, и си го представям как върви като мен, с високо вдигната глава, както ние, децата на Йорк, бяхме научени да правим. Представям си го как научава за загубата на съкровището, на торбата с печати; за този съкрушителен удар по плановете му, за измяната на неговите съюзници. Казват, че изразил съжаление, задето сър Робърт го е предал, но че не изрекъл клетви или ругатни. Не се задавил, сякаш ще повърне, и не наредил на всички да напуснат стаята. Държал се като момче, научено от една любяща майка, че колелото на съдбата може лесно да се обърне срещу теб, и е безсмислено да се гневиш срещу това, или да си пожелаваш да бъде иначе. Приел е лошата вест като принц на Йорк, а не като Тюдор.