Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Есента на 1498 г.

Детето, което нося, притиска тежко гръбнака ми, а краката ме болят. Седене, лежане, ходене, всичко ми причинява болка. Това е детето, което заченахме в нощта на всепоглъщащата радост на Хенри, когато разбра, че момчето е избягало от двора и е нарушило честната си дума. Мисля, че детето опира така тежко в гърба ми, защото баща му лежеше така тежко върху мен онази нощ, защото в съвкуплението ни нямаше радост, в него нямаше любов, просто Хенри, притискаше под себе си мен, Англия, момчето, възбуден от собствения си триумф.

Усещам липсата на майка си в този сезон, когато листата падат като вихрушка в кафяво и златисто, а сутрин прозорците ми са влажни от ситна мъгла. Тя ми липсва, когато виждам яркото потрепване на жълти брезови листа, отразени в сивите речни води. Понякога почти ми се струва, че долавям гласа ѝ в шума на водата, която се плиска около каменните стълбове на кея, а когато някоя чайка нададе внезапен крясък, се сепвам, мислейки, че това е нейният глас. Ако момчето в Тауър е нейният син, аз съм длъжна пред него, пред нея, пред своя род, да се опитам да издействам освобождаването му.

Обръщам се първо към Нейна светлост майката на краля. Говоря с нея, докато е коленичила в кралския параклис; приключила е с молитвите си, но е опряла брадичка върху ръцете си, вперила очи в красивата, окичена със скъпоценни камъни стъклена дарохранителница, в която бледо сияе Светото причастие. Стои като вкаменена, сякаш вижда ангел, сякаш Бог ѝ говори. Чакам дълго. Не искам да прекъсвам напътствията, които отправя към Бога. Но после я виждам как се отпуска на пети, въздъхва и допира ръка до очите си.

— Мога ли да говоря с вас? — питам тихо.

Тя не обръща глава да ме погледне, но кимването ѝ ми подсказва, че слуша.

— Сигурно става дума за вашия бра… — подема тя, а после стисва устни и тъмните ѝ очи се стрелват към разпятието, сякаш трябва да внимава самият Иисус да не чуе такава случайно изплъзнала се дума.

— Става въпрос за момчето — поправям я. Кралят и дворът напълно са се отказали да го наричат мастър Уорбек или мастър Осбек. Имената, многото имена, които му прикачиха, така и не се задържаха. За Хенри той толкова дълго беше младокът, който го застрашаваше, непокорният паж, „момчето“, че сега това е името, което го определя: момче. Мисля, че това е грешка, имаше толкова много момчета, Хенри се боеше от цял легион момчета. Но Хенри все още обича да си служи с младостта му като оскърбление. За Хенри той е „момчето“, и останалите от двора следват примера му.

— Не мога да направя нищо за него — казва тя със съжаление. — Щеше да бъде по-добре за него, за всички ни, ако беше умрял, когато всички говореха, че е мъртъв.

— Имате предвид, след коронацията? — прошепвам, мислейки си за малките принцове и скръбта в Лондон, докато всички се питаха къде са изчезнали децата, а майка ми се бе поболяла от мъка в тъмнината на убежището.

Тя поклаща глава, с очи, приковани върху кръста, сякаш тъкмо това голямо изричане на истината може да я защити от постоянните ѝ лъжи.

— След Ексетър съобщиха, че той е мъртъв.

Поемам си дъх, за да се съвзема от грешката си.

— Е, почитаема майко, тъй като той не умря в Ексетър… какво би станало, ако се съгласи да се върне тихо и кротко в Шотландия и да живее със съпругата си?

За пръв път тя ме поглежда.

— Знаете как стоят нещата. Ако съдбата те постави близо до трона, сам не можеш да се отстраниш от него. Той може да отиде чак в Етиопия, и пак ще има някой, който да тича след него и да му обещава величие. Винаги ще има коварни хора, които ще искат да създават неприятности на сина ми или да го изместят, винаги ще има гневно джафкане и тракане със зъби по петите на един Тюдор. Трябва да потискаме и усмиряваме враговете си. Винаги трябва да бъдем готови да ги укротим. Трябва да държим лицата им притиснати долу в калта. Такава е съдбата ни.

— Но момчето е повалено — настоявам аз. — Говори се, че са го били, красотата му си е отишла, здравето му е разбито. Той вече не претендира за нищо, съгласява се на всякакви условия, които му поставят, готов е да приеме всяко име, което му изберете, духът му е сломен, той вече не твърди, че е принц, вече не изглежда като принц. Вие го победихте, той е повален в калта.

Тя извръща глава и казва:

— Той може да е унизен, може да е мръсен, може да умира от глад, и въпреки това ще продължава да блести. Винаги изглежда подобаващо за ролята, която избира да играе. Чух това от някой, който бе отишъл да го зяпа, беше отишъл да му се присмее, но каза, че той изглеждал като Иисус: пребит, и ранен, и измъчен, но все пак Син Божи. Казаха, че приличал на светец. Казаха, че изглеждал като сломен принц, наранен агнец, помрачена светлина. Разбира се, че не може да бъде освободен. Не може никога да бъде освободен.

Тази отмъстителна стара вещица е главна и единствена съветница на Хенри, така че щом тя ми отказва, няма смисъл да се обръщам към Хенри. Въпреки това веднъж го изчаквам да се нахрани и да пийне добре, докато седим в удобните лични покои на майка му. Когато тя излиза за момент, се възползвам от шанса си.

— Искам да измоля милост за момчето — казвам. — И за моя братовчед Едуард. След като отново нося дете, още един наследник за Тюдорите, родът ни би трябвало да е в безопасност. Нима не можем да освободим тези двама млади мъже? Те не могат да бъдат заплаха за нас сега. Вече имаме принц Артур и Хенри, и двете момичета, а още едно дете е на път. Умът ми ще бъде спокоен, ще бъда спокойна, докато нося нашето дете, ако знам, че онези двама млади мъже са освободени, за да отидат в изгнание, където пожелаете. Ще мога да износя спокойно детето си, ако не ме измъчва тази мисъл — това е най-големият ми коз и очаквам Хенри поне да ме изслуша.

— Невъзможно — заявява той веднага, без дори да обмисли молбата ми. Подобно на майка си, не ме поглежда, докато ми казва, че братовчед ми и момчето, което се представяше за мой брат, са изгубени за мен.

— Защо да не е възможно? — настоявам.

Той протяга напред слабите си ръце.

— Първо — брои на пръсти, — кралят и кралицата на Испания няма да изпратят дъщеря си да се омъжи за Артур, ако не са сигурни, че няма да има никакви спънки за наследяването на престола. Ако искате да видите сина си женен, трябва да видим момчето и вашия братовчед мъртви.

Насмалко не се задавям.

— Не могат да изискват подобно нещо! Нямат право да ни заповядват да убиваме собствените си родственици!

— Могат. Правят го. Това е тяхното условие за женитбата, а женитбата трябва да се състои.

— Не!

Той продължава да изброява основанията си.

— Второ — той заговорничи срещу мен.

— Не! — това е в пълно противоречие с онова, което ми казаха слугите ми за момчето в Тауър, момче, останало почти без собствена воля. — Не заговорничи! Не е възможно. Той няма сили за това!

— С Уорик.

Сега вече знам, че това е лъжа. Клетият Теди не би заговорничил с никого, единственото, което иска той, е да има с кого да си говори. Той се закле във вярност на Хенри още като малко момче; годините, прекарани в ужасна самота, само утвърдиха допълнително решението му. Сега той смята Хенри за всевиждащ, всесилен бог. Не би и помислил да заговорничи срещу такава сила, би потреперил от страх при мисълта за това.

— Невъзможно — казвам простичко. — Каквото и да са ви казали за момчето, знам, че същото не може да се каже за Теди. Той ви е верен, а шпионите ви лъжат.

— Аз казвам, че е така — настоява той. — Те заговорничат и ако кроят изменнически заговори, ще трябва да умрат като предатели.

— Но как биха могли? — питам. — Как изобщо могат да заговорничат заедно? Нима не ги държат разделени?

— Шпионите и изменниците винаги намират начини да заговорничат — заявява Хенри. — Вероятно си разменят съобщения.

— Би трябвало да сте в състояние да ги държите разделени! — възразявам. После усещам смразяваща тръпка, осъзнала какво е по-вероятно да се случва всъщност: — Ах, съпруже, не ми казвайте, че ги оставяте умишлено да заговорничат заедно, за да можете да им заложите капан? Кажете, че не бихте направили това? Кажете ми, че не бихте направили такова нещо? Не и сега, не и сега, когато момчето е във властта ви, когато волята му е пречупена и се подчинява на вашите заповеди. Кажете ми, че не бихте причинили такова нещо на бедния Теди, не и на бедния малък Теди, който ще умре, ако му устроите капан?

Той не изглежда тържествуващ; изглежда неспокоен.

— Защо да не откажат да се срещат? — пита ме той. — Защо да не ги подложа на изпитание, за да открия, че са ми верни? Защо пък да не мълчат един пред друг, защо да не обърнат гръб на онези, които се явят да ги изкушават с разкази за свобода? Аз съм милостив към тях. Виждате това! Те би трябвало да ми бъдат верни. Мога да ги подложа на изпитание, нали? Това е най-разумно. Мога да им предложа да се виждат. Защо да не очаквам да се отдръпнат един от друг, сякаш всеки смята другия за ужасен грешник? Не правя нищо нередно!

Усещам как ме залива жал към него, когато се навежда напред към малкия огън, как ме разтърсва пристъп на гадене при мисълта за онова, което крои.

— Вие сте крал на Англия — напомням му. — Бъдете крал. Никой няма власт да ви отнеме това. Не е нужно да подлагате на изпитание лоялността им. Можете да си позволите да бъдете великодушен. Дръжте се като крал. Освободете ги и ги отпратете да заминат в изгнание.

Хенри поклаща глава.

— Нямам желание да бъда великодушен — казва той злобно. — Кога някой е бил великодушен към мен?