Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Зимата на 1493 г.

Императорът на Свещената Римска империя е починал, и Хенри изпраща посланици на погребението му, за да окажат почит на покойния от името на Англия. Но когато пристигат там, те откриват, че не са единствените благородници, които представляват страната си. Защото Максимилиан, синът и наследникът на императора на Свещената Римска Империя, ходи навсякъде подръка със своя нов и най-скъп приятел: Ричард, син на Едуард, краля на Англия.

— Какво са казали? — пита настойчиво Хенри. Наредил ми е да дойда в залата за аудиенции, за да изслушам този доклад на завърналите се посланици, но не ме поздравява, нито ми предлага да седна. Съмнявам се, че изобщо ме вижда: заслепен е от ярост. Отпускам се на стола си, докато той крачи наоколо, тресящ се от гняв. Посланиците хвърлят бърз поглед към мен да видят дали ще се намеся. Седя като студена статуя. Не смятам да казвам нищо.

— Пратениците го нарекоха „Ричард, син на Едуард, краля на Англия“ — повтаря мъжът.

Хенри се нахвърля върху мен.

— Чувате ли това? Чувате ли това?

Накланям глава. От другата страна на краля забелязвам как Нейна светлост майка му се надвесва напред, така че да може да ме вижда, сякаш очаква да заплача.

— Името на мъртвия ви брат — напомня ми тя. — Осквернено от този измамник.

— Да — казвам.

— Новият император, Максимилиан, обича кра… момчето — обажда се посланикът, обливайки се в гореща руменина заради ужасната грешка на езика. — Непрекъснато са заедно. Момчето представлява императора, когато той се среща със своите банкери, говори от негово име с годеницата му. Той е най-близък приятел и довереник на императора и негов единствен съветник.

— О, и как го нарекохте? — пита Хенри, сякаш няма голямо значение.

— Момчето.

— Как го наричахте, когато го виждахте в двора на императора? Когато вървеше редом с императора? След като е, по ваши думи, толкова важен за щастието на императора, в сърцето на неговия двор? Негов единствен приятел и съветник? Какво казвахте, когато поздравявахте този толкова високопоставен и изтъкнат младеж? Как го наричахте в двора?

Мъжът пристъпва смутено от крак на крак, прехвърля шапката си от едната ръка в другата.

— Беше важно да не оскърбим императора. Той е млад и буен, и е император, в крайна сметка. Обича и уважава момчето. Разказва на всички за чудодейното му измъкване от смъртта, постоянно говори за височайшето му потекло, за правата му.

— И как го наричахте? — пита Хенри тихо. — Когато всички бяхте в присъствието на императора?

— През повечето време не говорех с него. Всички го избягвахме.

— Но когато все пак разговаряхте? В онези редки случаи. Онези много редки случаи, когато ви се налагаше?

— Наричах го „милорд“. Смятах, че това е най-безопасното обръщение.

— Сякаш той е херцог?

— Да, херцог.

— Сякаш той е Ричард, граф на Шрусбъри и херцог на Йорк?

— Никога не съм казал „херцог на Йорк“.

— О, и кой е той според вас?

Този въпрос е грешка. Никой не знае кой е той. Посланикът мълчи, мачкайки периферията на шапката си. Все още не е посветен в историята, която ние сме научили наизуст.

— Той е Уорбек, син на лодкар от Турне — казва Хенри язвително. — Нищожество. Баща му е пияница, майка му е глупачка. И въпреки това вие сте се унизили да му се поклоните? Нарекохте ли го „Ваша светлост“?

Посланикът, смутено давайки си сметка, че на свой ред сигурно също е бил шпиониран, че докладите, натрупани с празната страна нагоре върху масата на Хенри, сигурно включват съобщения за неговите срещи и разговори, поруменява леко.

— Може и да съм го сторил. Така бих се обърнал към един чуждестранен херцог. Това не би означавало, че зачитам титлата му. Не би показвало, че приемам титлата му.

— Или крал. Защото нали бихте нарекли един крал „Ваша светлост“?

— Не съм се обърнал към него като към крал, сир — казва човекът със сдържано достойнство. — Никога не забравих, че той е претендент.

— Но сега той е претендент с влиятелен поддръжник — избухва Хенри, внезапно разярен. — Претендент, живеещ при император, и представен на света като Ричард, син на Едуард, краля на Англия.

За момент всички са прекалено уплашени, за да говорят. Изцъкленият поглед на Хенри възпира изплашения му посланик.

— Да — съгласява се човекът в настъпилото продължително мълчание. — Така го наричат всички.

— И вие не го разобличихте! — изревава Хенри.

От страх посланикът е застинал като статуя.

Хенри изпуска дълга, разтърсваща въздишка и бавно се връща на мястото си, спира, с ръка върху високата резбована облегалка, застава под балдахина от златен брокат, сякаш за да подчертае пред всички величието си.

— И тъй, ако той е крал на Англия — изрича Хенри бавно и заплашително, — как тогава наричат мен?

Посланикът поглежда към мен, търсейки помощ. Държа очите си сведени. Не мога да направя нищо, за да отклоня гнева на Хенри от него; мога само да се опитвам да избегна сама да стана негов прицел.

Мълчанието се проточва, после посланикът на Хенри намира смелост да му каже истината.

— Наричат ви Хенри Тюдор — казва той простичко. — Хенри Тюдор, претендентът.

Намирам се в покоите си, Елизабет лежи кротко в люлката до мен, аз държа ръкоделието си, но не върша кой знае какво. Една от безбройните сродници на Нейна светлост ни чете от псалтира, Нейна светлост майката на краля кима в такт с познатите думи, сякаш те по някакъв начин ѝ принадлежат; ние, останалите, мълчим, слушаме, с лица, застинали в израз на благочестиво съзерцание, с мисли, насочени другаде. Вратата се отваря и на прага застава командирът на кралските телохранители, с мрачно лице.

Моите дами ахват, а някой надава лек уплашен писък. Изправям се бавно на крака и поглеждам братовчедка си Маги. Виждам как устните ѝ се движат, сякаш се кани да проговори, но е изгубила глас.

Бавно се изправям на крака и забелязвам, че треперя така, че едва успявам да стоя изправена. Маги прави две крачки към мен, като пъха длан под лакътя ми, за да ме задържи да не падна. Заедно се обръщаме към човека, отговорен за безопасността ми, който се извисява застрашително на прага ми, без да влиза или да обявява пристигането на посетител. Мълчи, сякаш му е трудно да изпълни това, за което е дошъл. Усещам как Маги потръпва и разбирам как тя, също като мен, си мисли, че той е дошъл да ни отведе в Тауър.

— Какво има? — питам. Радвам се, че гласът ми е тих и овладян. — Какво има, мастър?

— Трябва да ви съобщя нещо, Ваша светлост — казва той. Оглежда се смутено из стаята, сякаш изпитва неудобство да говори пред всички дами.

Облекчението, че не е дошъл да ме арестува, почти ме смазва. Сестра ми Сесили рухва на мястото си и изхълцва леко. Маги пристъпва назад и се обляга на стола ми. Нейна светлост майката на краля не се трогва изобщо. Вика го с жест вътре.

— Влезте. Какво е съобщението ви? — пита тя рязко.

Той се поколебава. Пристъпвам към него, за да може да ми говори тихо.

— Какво има?

— Става дума за кралския телохранител Едуардс — казва той. Лицето му внезапно се облива в гореща руменина, сякаш се срамува. — Моля за извинение, Ваша светлост. Положението е много неприятно.

— Болен ли е?

Първият ми страх е за чумата.

Но Нейна светлост е дошла при нас и съобразява по-бързо от мен.

— Заминал ли е?

Капитанът на стражата кимва.

— За Мехелен?

Той кимва отново.

— Не каза на никого къде отива, нито на кого счита, че дължи вярност; щях да наредя да го арестуват веднага, ако бях чул дори само слух. Той е под мое командване, пази пред вратата ви от половин година. Никога не съм си и помислял… Простете, Ваша светлост. Но нямаше как да знам. Оставил бележка за момичето си, и оттам знаем. Отворихме я — той колебливо подава парче хартия.

— Дайте да видя това! — възкликва лейди Маргарет и изтръгва бележката от ръката ми.

— Можете да я задържите — казвам сухо. — Можете да я занесете на сина си. Но той няма да ви благодари за това.

Погледът, който тя ми отправя, е изпълнен с ужас.

— Собственият ви телохранител — прошепва тя. — Отишъл при момчето. Личният коняр на Хенри също е заминал.

— Нима? Не знаех.

Тя кимва.

— Управителят на домакинството на сър Ралф Хейстингс е заминал и е отнесъл цялото сребро на семейството в Мехелен. И арендаторите на самия сър Едуард Пойнингс… Сър Едуард, който беше наш посланик във Фландрия, не може да задържи собствените си хора тук. Десетки, стотици мъже се измъкват и бягат тайно.

Хвърлям поглед назад към дамите си. Четенето е прекратено и всички са се навели напред, опитвайки се да чуят какво се говори; не мога да не забележа жадното любопитство, изписано на лицата на всички тях, на лицата на Маги и Сесили — също.

Командирът на личната ми стража свежда глава в поклон, отстъпва назад и затваря вратата след себе си. Но Нейна светлост майката на краля се нахвърля върху ми яростно, размахвайки пръст към моите сродници.

— Омъжихме онези момичета — сестра ви и братовчедка ви — за мъже, на които можехме да имаме доверие, така че интересите ни да бъдат общи, да ги направим членове на фамилията Тюдор — изсъсква ми тя, сякаш аз съм виновна, че са жадни за новини. — Сега не можем да сме сигурни, че съпрузите им не се надяват да се издигнат като родственици на Йорк, и че интересите им няма да се насочат точно в обратната посока. Омъжихме ги за предани нам нищожества, дадохме на тези мъже, които нямаха почти нищо, принцеси на Йорк, за да ни бъдат верни, за да бъдат признателни. Сега те навярно си мислят, че могат да се възползват по друг начин от своите съпруги и да посегнат към величието.

— Семейството ми е вярно на краля — казвам твърдо.

— Брат ви… — тя преглъща обвинението си. — Ние уредихме живота на сестра ви и братовчедка ви и им дадохме богатство. Можем ли да им имаме доверие? След като всички бягат? Или те също ще използват състоянието си и съпрузите си срещу нас?

— Вие избрахте съпрузите им — изричам сухо, гледайки право в бялото ѝ, тревожно лице. — Безсмислено е да се оплаквате на мен, ако се боите, че избраните от самата вас мъже са вероломни и неверни.