Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Март 1486 г.

Майката на краля е като обезумяла, крои планове и се разпорежда за пътуването му. Майка ми, вряла и кипяла във всякакви дворцови пътувания, шествия и обиколки, наблюдава, но не казва нищо, докато Нейна светлост майката на краля потъва в кралската гардеробна с кроячи, шивачки, обущари и шапкари за дни наред, опитвайки се да създаде за сина си гардероб, който ще заслепи северняците, за да го приемат като крал. Като всяко семейство от узурпатори, несигурни доколко са достойни за престола, тя иска той да изглежда напълно подходящ за ролята. Той трябва да играе ролята на крал; не е достатъчно само това, че е такъв. За злорадо удоволствие на майка ми и на мен самата, лейди Маргарет може да се осланя единствено на бащиния ми пример, и това поражда у нея голямо объркване. Баща ми беше изключително висок и изключително красив, достатъчно беше само да влезе в някоя стая, за да изпъкне сред събраните хора. Гиздеше се по последна мода, с най-красивите и пищни тъкани и цветове. Беше безгранично привлекателен за жените, неспособен да сдържа желанията си, жаден за вниманието им; а Бог е свидетел, че и те не можеха да обуздаят желанието си към него. Тълпи жени вечно бяха готови да се влюбят в баща ми, а съпрузите им се разкъсваха между възхищението и завистта. И най-хубавото от всичко — той държеше изключително красивата ми майка винаги до себе си, а зад него вървяха цял куп прекрасни дъщери. Приличахме на движеща се картина върху прозорец от цветно стъкло, въплъщение на красота и изящество. Нейна светлост майката на краля знае, че ние бяхме несравними като кралско семейство: царствени, плодовити, красиви, богати. Тя беше в двора ни като придворна дама и бе виждала сама как гледаше на нас страната — като на владетели от вълшебна приказка. Тя изпада почти в лудост, докато се опитва да направи така, че нейният непохватен, по-невзрачен, по-сдържан син да може да се мери с нас.

Решава проблема, като го обсипва с накити. Той никога не излиза без скъпоценна брошка на шапката си, или някоя безценна перла, окачена на шията. Никога не язди без ръкавици, обсипани с диаманти, или седло със златни стремена. Тя го кичи с хермелин, сякаш украсява реликва за великденско шествие, и въпреки това той създава впечатление за млад човек, който се мъчи да надхвърли възможностите си и живее по-нашироко, отколкото му позволяват средствата, едновременно амбициозен и неспокоен, с лице, бледо на фона на пурпурното кадифе.

— Иска ми се да можехте да дойдете с мен — казва той нещастно един следобед, когато сме в двора на конюшните на двореца Уестминстър, избирайки конете, които ще язди.

Толкова съм изненадана, че го поглеждам два пъти, за да проверя да не би да ми се подиграва.

— Мислите, че се шегувам ли? Не. Наистина ми се иска да можехте да дойдете с мен. Правили сте такива неща цял живот. Всички казват, че сте откривали танците в кралския двор на баща си и сте разговаряли с посланиците. И сте били навсякъде из страната, нали? Познавате повечето големи и малки градове?

Кимвам. И баща ми, и Ричард бяха много обичани, особено в северните графства. Всяко лято потегляхме от Лондон, за да посетим другите големи градове на Англия, и ни посрещаха, сякаш бяхме ангели, слезли от небесата. Повечето видни фамилии в страната отбелязваха пристигането ни с бляскави шествия и празненства; повечето градове ни подаряваха кесии със злато. Не можех да преброя колко много кметове, съветници и шерифи са ми целували ръка, откакто бях малко момиченце в скута на майка си, до времето, когато можех лично да произнеса благодарствена реч на безупречен латински.

— Трябва да се покажа навсякъде — казва той неспокойно. — Трябва да вдъхна у хората желание да ми бъдат предани. Трябва да ги убедя, че ще им донеса мир и благоденствие. Нима трябва да сторя всичко това само с една усмивка и с едно помахване с ръка?

Не успявам да се сдържа и се засмивам.

— Наистина звучи невъзможно — казвам. — Но не е толкова зле. Помнете, всички отстрани край пътя са излезли само да ви видят. Искат да видят един велик крал, това е зрелището, заради което са излезли. Очакват усмивка и помахване с ръка. Надяват се да видят един щастлив господар. Просто трябва да изглеждате подобаващо за ролята и всички ще се убедят. И помнете, че те нямат нищо друго за гледане — наистина, Хенри, когато опознаете Англия малко по-добре, ще видите, че тук не се случва почти нищо. Реколтата се проваля, през пролетта пада твърде много дъжд, през лятото е прекалено сухо. Представите ли на хората един добре облечен и усмихнат млад крал, това ще е най-прекрасното нещо, което са виждали от много години насам. Това са бедни хора без забавления. Вие ще бъдете най-голямото зрелище, което са виждали някога — особено след като майка ви ви излага на показ като свята икона, загърнат в кадифе и обкичен със скъпоценни камъни.

— Всичко това отнема толкова дълго време — роптае той. — Трябва да спираме едва ли не във всяко имение и замък по пътя, за да изслушаме някое верноподаническо обръщение.

— Баща ми казваше, че докато траели речите, гледал над главите на хората в тълпата, за да ги преброи и да пресметне какво могат да си позволят да му заемат — отбелязвам. — Никога не слушаше дори и дума, казана от някого, броеше кравите на полето и слугите в двора.

Хенри веднага проявява интерес.

— Заеми?

— Винаги смяташе, че е по-добре да се обърне по този въпрос направо към хората, отколкото да иска нови данъци от парламента, който спореше с него как трябва да се управлява страната, или пък дали може да тръгне на война. Заемаше по нещо от всеки, когото посещаваше. И колкото по-разпалена беше речта, и по-преувеличени — хвалебствията, толкова по-голяма сума искаше след вечеря.

Хенри се засмива, обвива ръка около широката ми талия и ме притегля към себе си, в двора на конюшнята, пред всички.

— И те винаги ли му заемаха пари?

— Почти винаги — казвам. Не се отдръпвам, но и не се накланям към него. Оставям го да ме прегръща, както има право да стори, както един съпруг може да прегръща жена си. И чувствам топлината на ръката му, когато я поставя с разперени пръсти върху тялото ми. Успокояващо е.

— Тогава и аз ще постъпя така — казва той. — Защото баща ви е бил прав — скъпа работа е да се опитваш да управляваш тази страна. Принуден съм да раздавам като подаръци всичко, което получавам под формата на данъци от Парламента, за да запазя лоялността на лордовете.

— О, нима те не ви служат от обич? — питам язвително. Не успявам да възпра острия си език.

Той веднага ме пуска.

— Струва ми се, и двамата знаем, че не — и добавя след кратко мълчание: — Но се съмнявам, че са обичали чак толкова и баща ви.