Бялата принцеса

Дворецът Шийн, Ричмънд Зимата на 1496 г.

Маги идва в покоите ми с толкова бърза крачка и отправя толкова настоятелен поглед към мен, та аз, понеже я познавам много добре, разбирам, че отчаяно иска да говори с мен. Седя с Нейна светлост майката на краля, с ръкоделие в ръце, слушайки как една от нейните дами чете една от вечните религиозни проповеди, чете на глас от текст, преписан на ръка, защото Бог знае, че никой не би си правил труд да отпечатва подобна мрачна проповед, и Маги прави реверанс на двете ни, отпуска се на едно ниско столче, взема някакво ръкоделие и се опитва да изглежда спокойна и невъзмутима.

Изчаквам една глава да свърши и момичето да обърне страницата на ръкописа, и казвам:

— Ще се разходя в градината.

Нейна светлост поглежда навън през прозореца, където сивото, натежало от облаци небе вещае сняг, и казва:

— Много по-добре е да изчакате, докато се покаже слънцето.

— Ще си сложа пелерината, маншона и шапката — казвам, и дамите ми, след един лек колеблив поглед към Нейна светлост майката на краля, за да се убедят, че тя не смята да оспори нареждането ми, ми донасят всичко необходимо и ме увиват като обемист пакет.

Нейна светлост ги оставя да си свършат работата, тъй като вече не ѝ доставя наслада да ми противоречи в собствените ми покои. От смъртта на Джаспър насам тя се е състарила с дузина години. Сега я гледам и понякога вече не виждам властната жена, която налагаше волята си на мен и съпруга ми, а една жена, която е прекарала целия си живот, посвещавайки се на една кауза, пожертвала любовта на живота си заради сина си, а сега чака да разбере дали каузата е изгубена и синът ѝ отново трябва да бяга.

— Маргарет, ще ме хванеш ли под ръка? — моля я.

Маги се изправя със старателно изиграно безразличие, сякаш е имала намерение да остане вътре, и намята пелерината си.

— Трябва да ви придружи страж — заявява Нейна светлост. — А вие трите — тя посочва към застаналите най-близо жени, без дори да погледне да види кои са, — вие трите ще се разходите с Нейна светлост.

Те не изглеждат много доволни при мисълта за една разходка в студа сега, когато може да завали и сняг, но се надигат, донасят наметките от стаите си и с по един страж пред нас и зад нас, и дамите около нас, Маги и аз най-сетне сме заедно и можем да говорим, без да ни подслушват.

— Какво има? — казвам рязко, веднага щом стражите тръгват напред, а жените изостават назад. Маги ме хваща подръка, за да не се подхлъзна по заскрежената земя. Сивата, студена река край нас е поръбена с бяло по бреговете, а една чайка, не по-бяла от скрежа, надава крясък над главите ни, после се завърта и отлита.

— Той е женен — казва тя кратко.

Изобщо не е нужно тя да изрича името му. Всъщност ние поддържаме споразумението, че нямаме име за него.

— Женен! — Мигновено ме сграбчва страх, че той е сключил неравен брак, оженил се е за някоя симпатична слугиня, някоя търсеща добър „улов“ вдовица, която му е заела пари. Ако е сключил лош брак, тогава Хенри ще злорадства и ще го презира, наричайки го още по-често Питъркин и Пъркин, син на пияница и слугиня, сега женен за една пачавра. Всички ще говорят как това доказва, че той не е принц, а претендент от нисше потекло. Или ще кажат, че е усвоил плебейски привички, простонародни привички, че е допуснал да бъде заслепен от вдовицата на някой дребен аристократ и да се ожени за нея заради парите от вдовишкото ѝ наследство. Ако съпругата му не може да се похвали с целомъдрие, ако е някоя провинциална повлекана, той със същия успех може да се откаже и да се прибере у дома.

Спирам на място.

— О, за Бога, Маги. Коя е тя?

Тя сияе.

— Сключил е добър брак, дори прекрасен брак. Оженил се е за Катрин Хънтли, сродница на самия крал на Шотландия, дъщеря на граф Хънтли, най-високопоставеният лорд на Шотландия.

— Дъщерята на граф Хънтли?

— И се говори, че е красавица. Лично крал Джеймс я предал на жениха ѝ пред олтара. Сгодили се преди Коледа, сега са женени, и вече се говори, че тя чака дете.

— Малкият ми бра… Ри… той е женен? Момчето е женено?

— А съпругата му очаква дете.

Хващам я под ръка и продължаваме нататък.

— О, само да можеше майка ми да види това!

Маги кимва.

— Щеше да е толкова щастлива. Толкова щастлива.

Разсмивам се на глас.

— Щеше да е във възторг, особено ако момичето е красиво и притежава състояние. Но, Маги, знаеш ли къде са се оженили? И как са изглеждали?

— Тя е носела яркочервена рокля, а вашият бра… той бил с бяла риза, тесни черни панталони и черен кадифен жакет. Организирали голям турнир, за да отпразнуват сватбата.

— Турнир?

— Крал Джеймс платил за всичко, всичко било направено както трябва. Разправят, че било пищно като в нашия двор, други казват, че било дори по-хубаво. А сега кралят и новобрачната двойка са заминали за ловния му дворец край Фолкланд във Файф.

— Съпругът ми знае всичко това — изтъквам очевидното.

— Да, аз го знам от сър Ричард, който трябва да отиде в Линкълн, за да събере армия за война с Шотландия. Той го научил от един от шпионите на краля. Точно сега кралят е свикал съвета си, за да нареди укрепяването на замъците в Северна Англия и подготовката за нашествие от Шотландия.

— Нашествие, предвождано от краля на Шотландия?

— Говори се, че със сигурност ще има нашествие тази пролет, сега, когато той се е свързал с брак с кралската фамилия на Шотландия. Кралят на Шотландия със сигурност ще го качи на престола на Англия.

Представям си брат си, какъвто го видях за последно: красиво малко момче на десет години със светла коса, будни лешникови очи и дяволита усмивка. Мисля си за потрепването на долната му устна, когато го целунахме за сбогом, увихме го топло и го изпратихме извън убежището, съвсем сам, с лодката надолу по течението, молейки се планът да се осъществи и той да стигне отвъд морето при леля ни, херцогиня Маргарет, и тя да го спаси. Мисля си за него сега, един млад мъж в сватбения си ден, облечен в черно и бяло. Представям си го как се усмихва със закачливата си усмивка, и прекрасната му невеста до него.

Слагам ръка на корема си, където расте един малък Тюдор, враг на брат ми, син на човека, който узурпира братовия ми трон.

— Не можете да направите нищо — казва Маги, виждайки как усмивката изчезва от лицето ми. — Никой от нас не може да стори нищо, освен да се надява да оцелее и да се моли никой да не хвърли вината върху нас. И да чакаме да видим какво ще се случи.

През февруари се подготвям за усамотението си преди раждането, оставяйки един двор, все още помръкнал от траура за Джаспър, и все още изпълнен с безпокойство заради новините от младия, весел кралски двор на Шотландия, където — такива са сведенията ни — прекарват времето си, като ловуват в снега и се готвят да нахлуят в северните ни земи, веднага щом времето се оправи.

Хенри дава пищна вечеря, преди да вляза в затъмнената стая, и испанският посланик, Родриго Гонсалва де Пуебла, присъства като почетен гост. Той е дребен мъж, смугъл и привлекателен, покланя се ниско пред мен и ми целува ръка, а после се изправя, за да ми се усмихне широко и лъчезарно, сякаш уверен, че ще го намеря за много красив.

— Посланикът представя предложение за брак за принц Артур — казва ми Хенри тихо. — С най-младата испанска принцеса, инфантата Катерина Арагонска.

Премествам поглед от усмихнатото лице на Хенри към самодоволния посланик и разбирам, че трябва да бъда доволна.

— Каква добра идея — казвам. — Но те все още са толкова млади!

— С този годеж ще покажем приятелските отношения между страните си — казва Хенри невъзмутимо. Кимва на посланиците и ме повежда към кралската маса, за да не ни чуват. — Целта не е само да обвържем Испания с нашите интереси, да я превърнем в наш верен съюзник срещу Франция, а и да пленим момчето. Обещаха ми, че ако Артур се сгоди, ще изкушат момчето с обещание за съюз, за да ги посети. Ще го отведат в Гранада и ще ни го предадат.

— Няма да отиде — заявявам уверено. — Защо би оставил жена си в Шотландия и би тръгнал за Испания?

— Защото иска подкрепата на Испания за нашествието си — казва Хенри кратко. — Но те ще ни подкрепят като съюзник. Ще ни дадат своята инфанта за съпруга на нашия син, и ще заловят този предател, за да бъдат сигурни, че тя ще се омъжи за единствения престолонаследник. Техните интереси стават наши. А и самите те са се възкачили неотдавна на трона. Знаят какво е да се сражаваш за кралството си. Когато сгодят своята принцеса за нашия принц, подписват смъртната присъда на момчето. Те ще искат смъртта му, също както и ние.

Придворните се изправят на крака и ни поздравяват, като ми се покланят ниско, а прислужникът, който отговаря за миенето на ръцете, се приближава до мен със златната купа, пълна с топла вода. Потапям пръсти в ароматизираната вода и ги избърсвам в кърпата.

— Но, съпруже…

— Няма значение — казва Хенри кратко. — След като родиш новото ни бебе и се върнеш в двора, ще говорим за тези неща. Сега трябва да приемеш благопожеланията на двора, да се оттеглиш в усамотение, и да не мислиш за нищо освен за благополучно раждане. Надявам се на още едно момче от теб, Елизабет.

Усмихвам се, сякаш съм успокоена, и хвърлям поглед надолу към придворните, където седи посланикът Де Пуебла, на едно от почетните места, между голямата солница и мястото, на което седи краля, като уважаван гост, и се питам дали е възможно да е толкова двуличен, толкова непреклонно амбициозен, че да е готов да обещае приятелството си на едно двайсет и две годишно момче и после да го предаде на смърт. Той усеща погледа ми, прикован върху него, вдига очи да ми се усмихне, и аз си казвам: „Да, да, наистина е такъв.“