Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Коледа 1486 г.

Пречистена в църква, облечена, с малка корона на главата, излизам от усамотението си, за да присъствам на сватбата на сестра си, Хенри ме поздравява на вратата с целувка по бузата и ме отвежда до местата за кралското семейство в параклиса в Уестминстър. Предвидено е това да бъде събитие в семеен кръг. Лейди Маргарет е там и се усмихва сияйно на своя полубрат. Майка ми придружава сестра ми. Ан е зад нея, братовчедка ми Маги стои с мен. Хенри и аз сме един до друг, забелязвам как хвърля поглед към мен, сякаш иска да подхване разговор, но не знае точно откъде да започне.

Разбира се, между нас цари непоносима неловкост. Когато ме видя за последен път, аз го умолявах да позволи на Теди да остане при нас; за последно той ме видя, когато бях сграбчена от майка му и насила въведена в усамотение. Не направи каквото го помолих, и Теди все още е затворен в Тауър. Страхува се, че още се гневя. Виждам го как ми хвърля ко̀си погледи по време на дългите молитви на венчалното богослужение, опитвайки се да отгатне настроението ми.

— Ще дойдеш ли с мен в детската стая, когато това приключи? — казва накрая, докато двойката изрича обетите си и епископът вдига ръцете им, обгърнати в епитрахила, и казва на всички ни, че тези, които Бог е съчетал, човек не може да разлъчва.

Обръщам се към него с топло изражение:

— Да — казвам. — Разбира се. Аз ходя всеки ден. Не е ли съвършен?

— Такова красиво момче! И толкова силно! — прошепва той развълнувано. — А ти как се чувстваш? Дали вече… — той млъква рязко, смутен. — Надявам се, че си напълно възстановена? Надявам се, че не е твърде… болезнено?

Опитвам се да изглеждам царствена и изпълнена с достойнство, но искреното му изражение на безпокойство и загриженост ме подтикват към честност:

— Нямах представа, че ще продължи толкова дълго! Но майка ми беше голяма утеха за мен.

— Надявам се, ще му простите, задето ви е причинил болка?

— Обичам го — казвам простичко. — Никога не съм виждала по-прекрасно бебе. Карам ги да ми го носят по цял ден, всеки ден, докато ми кажат, че ще го разглезя.

— Ходя в детската му стая вечер, преди да си легна — признава той. — Просто седя до люлката му и го гледам как спи. Почти не мога да повярвам, че го имаме. Все се боя, че не диша, и моля бавачката му да го вдигне, и тя се кълне, че той е добре, а после го виждам как въздъхва леко, и зная, че е добре. Тя сигурно си мисли, че съм пълен глупак.

Сесили и сър Джон се обръщат към всички ни и тръгват, ръка за ръка, по късата пътека. Сесили сияе в червено-черната ми рокля, със светли коси, разпуснати по раменете като златен воал. По-ниска е от мен и са повдигнали подгъва. Девица, каквато аз не бях в сватбения си ден, тя може да пристегне здраво връзките на корсажа, а и са преправили ръкавите така, че съпругът ѝ може да зърне примамливата гледка на китката и ръката ѝ. До нея сър Джон изглежда изнурен, с набраздено от бръчки лице, с гънки от умора под очите, като стара хрътка. Но той потупва дланта ѝ върху ръката си и накланя глава, за да я слуша.

С Хенри се усмихваме на новобрачната двойка.

— Осигурих добър съпруг за сестра ти — казва той, за да ми напомни, че съм му задължена, че би трябвало да съм признателна. Те спират, когато стигат до нас, и Сесили прави тържествуващ реверанс. Пристъпвам напред, целувам я по двете бузи и подавам ръка на съпруга ѝ.

— Сър Джон и лейди Уелс — казвам, изричайки името, което някога беше олицетворение на предателството. — Надявам се, че и двамата ще бъдете много щастливи.

В този ден им оказваме специална чест и ги оставяме да тръгнат първи, пред всички ни, а ние излизаме след тях от параклиса. Когато Хенри ме хваща за ръката, казвам:

— За Теди…

Изражението му, когато обръща лице към мен, е сурово.

— Не питай — казва той. — Най-многото, което се осмелявам да направя за теб, е да позволя на майка ти да остане в двора. Не би трябвало да правя дори това.

— Майка ми? Какво общо има майка ми с това?

— Един Господ знае — казва той гневно. — Ролята на Теди в бунта е нищо в сравнение с това, което чувам за нея. Слуховете, които дочувам и новините, които моите шпиони ми носят, са много лоши. Не мога да ти опиша колко лоши. Призлява ми, когато чувам какво говорят. Направих всичко по силите си за теб и близките ти, Елизабет. Не ме молѝ да правя повече. Не и тъкмо сега.

— Какво се говори против нея? — настоявам.

Лицето му е мрачно.

— Тя е в центъра на всяка мълва за предателство, почти със сигурност не ми е вярна, заговорничи срещу мен, предава и двама ни, иска да посегне на наследственото право на внука си. Ако е говорила дори с половината от хората, които са виждани да разговарят със слугите ѝ, тогава тя е вероломна, Елизабет, вероломна по сърце и вероломна в делата си. По всички признаци личи, че събира хора, готови да се вдигнат на бунт срещу нас. Ако можех да постъпя разумно, щях да я изправя на съд за държавна измяна и да узная истината. Единствено заради теб и в твое име казвам на всички, които идват при мен с доклади, че всички до един грешат, че всички до един са лъжци, до един са глупци, и че тя е вярна на мен и на теб.

Чувствам как коленете ми започват да се подгъват, докато хвърлям поглед към майка ми, която се смее, разговаряйки с племенника си Джон дьо ла Поул.

— Майка ми е напълно невинна!

Хенри поклаща глава.

— Това е твърде преувеличено твърдение; защото знам, че не е невинна. Единственото, което думите ти ми показват, е че ти също лъжеш. Току-що ми показа, че си готова да ме излъжеш заради нея.

Внасят бъдника, за да гори в голямото огнище на залата в двореца Уестминстър. Това е стволът на огромно дърво, ясеново дърво със сива кора, толкова широк, че не мога да го обгърна с ръце. Той ще гори, без да бъде гасен, през всички коледни дни. Шутът е облечен целият в зелено, възседнал пъна, когато го внасят, изправя се и се опитва да балансира отгоре, пада от него, скача отново като елен, преструва се, че ляга пред него, и се изтъркулва, преди някой да го е пуснал отгоре му. И слугите, и придворните пеят коледни песни, думи за раждането на Христа, пригодени към мелодия и съпроводени от ритмично биене на барабан, и двете от много по-стари времена. Това не е просто историята за Коледа, а честване на завръщането на слънцето, празник, древен като самата земя.

Нейна светлост усмихнато наблюдава сцената, готова както винаги да се намръщи на нещо непристойно или да насочи обвинително пръст към някой, който използва увеселенията като извинение за лошо държание. Изненадана съм, че е позволила това езическо внасяне на зеленина, но тя винаги охотно бърза да усвои привичките на предишните крале на Англия, сякаш за да покаже, че нейното управление не е чак толкова различно от това на онези, другите — истинските предишни крале. Надява се да представи себе си и сина си като кралски особи, подражавайки на порядките ни.

Моята наскоро омъжена сестра, Сесили, братовчедка ми Маги и по-малката ми сестра Ан са сред дамите ми и гледат заедно с мен, ръкопляскайки, когато слугите с усилие полагат големия дънер в широкото огнище. Майка ми е наблизо с Катрин и Бриджет до нея. Бриджет пляска с ръце и се смее толкова високо, че едва не пада. Слугите опъват въжетата, които са вързали около масивния ствол, а сега шутът е откъснал клонка бръшлян и се преструва, че ги бие. Коленете на Бриджет се подгъват от възторг и тя почти плаче от смях. Нейна светлост я поглежда малко намръщено. Очаква се хрумванията на шута да предизвикват веселие, но не прекалено. Споглеждаме се унило с майка ми, но тя не обуздава буйната радост на Бриджет.

Докато гледаме, най-накрая завличат бъдника в огнището и го изтъркулват върху жаравата, а после прислужниците, които палят огъня, изсипват около него нажежените до червено въглища. Бръшлянът, обвит около дънера, се сгърчва, задимява и пламва, а после всичко се сляга в пепелта и започва да тлее. Леко потрепващ пламък близва кората. Бъдникът е запален, коледните празненства могат да започнат.

Музикантите засвирват и аз кимвам на дамите си, давайки разрешение да танцуват. Радвам се, че в двора съм заобиколена от красиви, благовъзпитани придворни дами, точно както майка ми, когато беше кралица. Гледам ги как изпълняват стъпките на танца, когато виждам вуйчо си, Едуард Удвил, братът на майка ми, да влиза бавно в стаята от една странична врата, и да се приближава до майка ми с лека усмивка. Разменят си целувки по всяка буза, а после се извръщат заедно, сякаш искат да разговарят насаме. В това няма нищо странно, никой освен мен не би го забелязал, но аз наблюдавам как той говори с нея — кратко, но напрегнато, как тя кима, сякаш в знак на съгласие. Той се навежда над ръката ѝ, прекосява стаята и идва при мен.

— Трябва да се сбогувам с вас, племеннице, и да ви пожелая весела Коледа и добро здраве за вас и принца.

— Нима няма да останете в двора за Коледа?

Той поклаща глава.

— Поемам на път. Потеглям на голям кръстоносен поход, както отдавна обещах, че ще сторя.

— Напускате двора? Но къде отивате, почитаеми вуйчо?

— В Лисабон. Довечера вземам кораб от Гринич, а оттам — до Гранада. Ще служа под командването на най-благочестивите християнски крале и ще им помогна да прогонят маврите от Гранада.

— Лисабон! А после Гранада?

Веднага хвърлям поглед към Нейна светлост майката на краля.

— Тя знае — успокоява ме той. — Кралят знае. Всъщност заминавам по негова поръка. Тя е във възторг при мисълта, че един англичанин тръгва на кръстоносен поход срещу еретиците, а той има няколко дребни задачи за мен по пътя.

— Какви задачи? — Не успявам да се сдържа и снижавам глас до шепот. Вуйчо ми Едуард е един от малцината членове на семейството ни, на които кралят и майка му се доверяват. Беше в изгнание с Хенри, остана негов заклет приятел, когато Хенри имаше твърде малко такива. Избяга от чичо ми Ричард с два кораба от флота си, и беше сред първите, които се присъединиха към Хенри в Бретан. Постоянното, надеждно присъствие на вуйчо ми в малкия изгнанически двор убеди Хенри, че ние, сваленото от власт кралско семейство, едва оцеляващо в свято убежище, сме негови съюзници. Когато Ричард завзе трона и се провъзгласи за крал, Хенри, претендентът, беше насърчен да ни се довери от надеждното присъствие на моя вуйчо Едуард, пламенно предан на сестра си, предишната кралица.

Той не беше единственият верен поддръжник на Йорк, който успя да се добере до двора от изменници и изгнаници на Хенри. Моят полубрат Томас Грей също беше там, поддържайки основанията ни за претенции към трона пред Хенри, напомняйки му за обещанията му да се ожени за мен. Мога само да си представя ужаса на Хенри, когато се е събудил една сутрин и малобройните му слуги в неговия миниатюрен двор са му казали, че конят на Томас Грей е изчезнал от конюшните, а леглото му е непокътнато, и е осъзнал, че ние сме минали на другата страна и подкрепяме Ричард. Хенри и Джаспър изпратиха преследвачи след Томас Грей и го заловиха. Задържаха го в плен, за да не изгубят благоволението на майка ми — боейки се, че нищо не може да гарантира благоволението ѝ, и все още го държат във Франция, като почетен гост с обещание да се върне, но все още за него няма кон, с който да се прибере у дома.

Вуйчо ми Едуард играеше по-дълга игра, по-дълбока игра. Той остана с Хенри и участва в неговото нашествие, беше с него при Бозуърт, и се би редом с него. Все още му служи. Хенри никога не забравя приятелите си, не забравя и онези, които са променили решението си по време на изгнанието му. Мисля, че никога повече няма да се довери на брат ми Томас, но обича вуйчо ми Едуард и го нарича свой приятел.

— Изпраща ме на дипломатическа мисия — казва вуйчо ми.

— При краля на Португалия? Нали Лисабон не е по пътя към Гранада?

Той разперва длан и ми се усмихва, сякаш мога да споделя с него някаква шега или тайна.

— Не пряко при краля на Португалия. Изпраща ме да видя нещо, което се е случило, нещо, което се е появило в португалския кралски двор.

— Какво нещо?

Той застава на едно коляно и ми целува ръка:

— Нещо тайно, нещо ценно — казва весело, после се изправя и си тръгва. Оглеждам се за майка ми и я виждам да му се усмихва, докато той си проправя път през смеещите се, танцуващи, празнуващи придворни. Тя проследява бързия му поклон пред Хенри и дискретното кимване на краля, а после вуйчо ми се измъква през големите врати на залата, тихо като шпионин.

Тази нощ Хенри идва в леглото ми. Ще идва всяка нощ, само с изключение на седмицата на месечния ми цикъл, на нощите по време на пости и на големи религиозни празници. Трябва да зачена отново, трябва да имаме още един син. Един не е достатъчен да подсигури династията. Един не е достатъчен, за да се чувства един нов крал сигурен на престола. Един син не е достатъчно силно доказателство, че Бог е дал благословията си на тази нова династия.

За мен това с акт, лишен от желание, от който не получавам удоволствие, част от работата ми като съпруга на краля. Приемам го с нещо като примирена умора. Той внимава да не ми причинява болка, пази се да не отпуска тежестта си върху мен, не ме целува или милва, което би ми било омразно; възможно най-бърз и внимателен е. Внимава да не събуди отвращението ми, и се измива, преди да дойде при мен, носи чисто бельо. Не искам нищо повече.

Но аз откривам, че се наслаждавам на компанията му, на тихото, спокойно време насаме с него в края на деня, който винаги е изпълнен с тълпи от хора. Двамата седим пред огъня и разговаряме за бебето, как се е нахранило днес, как започва да се усмихва, когато ме види. Сигурна съм, че ме различава от всички други, че познава и Хенри, и че това доказва забележителната му интелигентност и будност. С никой друг не мога да говоря така за нашето бебе. Кой освен баща му, би говорил с часове точно колко широка е малката му беззъба усмивка, или колко сини са очите му, или колко сладък е онзи мъничък кичур златистокафява коса на челото му? Кой освен баща му би обсъждал с мен дали той ще бъде принц-учен, или принц-воин, или принц като баща ми, който обичаше учението, но беше и ненадминат военачалник?

Слугите ни поднасят греяно вино с подправки, хляб и сирене, ядки и захаросани плодове, и ние вечеряме, уютно увити в нощните си халати, един до друг на столовете си, аз — подвила крака под себе си, за да ги стопля, той — протегнал босите си крака към пламтящия огън. Приличаме на щастлива двойка, която непринудено се наслаждава на близостта си. Понякога се забравям и си мисля, че наистина сме такива.

— Сбогува ли се с вуйчо си?

— Да, сбогувах се — казвам предпазливо. — Той каза, че заминава на кръстоносен поход, и за да ти служи.

— Майка ти каза ли ти какво ще прави той за мен?

Поклащам глава.

— Вие сте дискретно семейство — Хенри се усмихва. — Всеки би си помислил, че сте възпитавани за шпиони.

Веднага поклащам глава.

— Знаеш, че не е така. Бяхме възпитани като кралски особи.

— Знам. Но сега, когато съм крал, понякога ми се струва, че то е едно и също. До мен стигна слух, че в Португалия имало някакъв паж, който претендирал, че е незаконороден син на баща ти, и твърдял, че трябвало да бъде признат за херцог от кралската фамилия на Англия.

Наблюдавам пламъците, седнала с лице към огъня, и съвсем бавно се обръщам към съпруга си. Срещам напрегнатия поглед на кафявите му очи. Той ме наблюдава внимателно, и аз изпитвам чувството, че съм подложена на неочакван разпит, усещам нещо напрегнато и недружелюбно във вечерната топлина стаята. Давам си сметка за изражението си, за това, че лицето ми е напълно безизразно. Внезапно започвам да си давам сметка за всичко.

— О, наистина ли? Кой е той?

— Разбира се, баща ти е имал повече копелета, отколкото някой би могъл да преброи — казва той небрежно. — Предполагам, би трябвало да очакваме да се появяват по едно-две всяка година.

— Да, имаше — казвам. — И се надявам Господ да му прости, защото майка ми така и не го стори.

Той се засмива на думите ми, но те отвличат вниманието му само за миг.

— Нима? Как е посмял да ѝ изневери?

Разсмивам се на свой ред.

— Смееше ѝ се, целуваше я и ѝ купуваше обици. А и освен това, тя почти винаги чакаше дете, а той беше крал. Коя жена би могла да му откаже?

— Неудобно е. Това оставя куп незаконородени полубратя и полусестри — изтъква Хенри. — Повече представители на фамилията Йорк, отколкото биха били нужни някому.

— Особено ако този някой не е Йорк — отбелязвам. — Но ние познаваме повечето от тях. Грейс, която е на служба при майка ми, е една от незаконните дъщери на баща ми. Едва ли би могла да обича майка ми повече, ако ѝ беше родна дъщеря, а ние се отнасяме с нея като с природена сестра. Тя ти е безусловно предана.

— Е, това момче претендира за кралско потекло като нея, но не смятам да го довеждам в двора. Казах си, че вуйчо ти може да отиде и да го види. Да говори с господаря му, да каже, че не желаем неудобството от присъствието на една незаконородена издънка, изтъкваща се твърде много, на още един малък ластар от лозата на Плантагенетите. Да му каже, че не ни трябва нов херцог с кралска кръв, че си имаме достатъчно представители на Йоркската династия. Кротко да му напомни кой е крал в Англия сега. Да посочи, че връзките с предишния крал не са предимство, нито за пажа, нито за господаря му.

— Кой е господарят му? Някой португалец?

— О, не знам — казва той уклончиво, но погледът му, прикован в лицето ми, изобщо не трепва. — Не мога да си спомня. Дали не беше някой си Едуард Брамптън? Познаваш ли го? Чувала ли си някога за него?

Намръщвам се, сякаш се опитвам да си спомня, макар че името му отеква така силно в ума ми, та си казвам, че Хенри сигурно го чува като биене на камбана. Бавно поклащам шава. Преглъщам, но гърлото ми е пресъхнало и отпивам глътка вино.

— Едуард Брамптън ли? — питам. — Името ми е познато. Мисля, че е служил под командването на баща ми? Не съм сигурна. Англичанин ли е?

— Евреин — казва Хенри презрително. — Евреин, който е бил в Англия, покръстил се, за да служи на баща ти, всъщност баща ти се явил като негов застъпник пред Църквата. Значи трябва да си чувала за него, макар да си го забравила. Трябва да се е явявал в двора. Не е бил в Англия, откакто се възкачих на престола, и сега живее навсякъде и никъде, така че вероятно все още е евреин-еретик, завърнал се към своята ерес. Това момче е поверено на грижите му, предявява претенции, създава неприятности без повод. Не се съмнявам, че вуйчо ти ще говори с него. Вуйчо ти ще го принуди да затвори устата на момчето. Твоят вуйчо Едуард гори от желание да ми служи.

— Наистина — съгласявам се. — Всички искаме да знаеш, че сме ти предани.

Той се усмихва.

— Е, ето един малък претендент, чиято преданост не желая. Вуйчо ти несъмнено ще го накара да замълчи по един или друг начин.

Кимвам, сякаш това не ме интересува особено.

— Не искаш ли да видиш момчето? — пита той небрежно, сякаш ми предлага някакво удоволствие. — Този самозванец? Ами ако е някое от незаконните деца на баща ти? Твой полубрат? Не искаш ли да го видиш? Да кажа ли на Едуард да доведе момчето в двора? Можеш да го приемеш в домакинството си? Или да наредя да му затворят устата там, където си е, отвъд морето, далече оттук?

Поклащам глава. Представям си, че животът на момчето зависи от онова, което ще кажа. Мога да се обзаложа, че Хенри ме наблюдава напрегнато, в очакване да поискам момчето да бъде доведено у дома. Помислям си, че един живот може да зависи от моята проява на безразличие.

— Той не представлява интерес за мен — казвам, като свивам рамене. — Пък и това би подразнило майка ми. Но направи каквото смяташ за най-добре.

Настъпва кратко мълчание, в което отпивам от виното си. Предлагам да му налея нова чаша. Звънтенето от допира на сребърна кана до сребърна чаша издава звук като от броене на монети, на трийсет сребърника.

Момчето може и да не представлява интерес за мен, но изглежда, че е интересно за други. В Лондон се вихрят най-необуздани слухове, че и двамата ми братя, Едуард и Ричард, са избягали от пленничество в Тауър преди години, почти веднага щом чичо ни Ричард бил коронясан, и сега са потеглили към дома от укритието си, за да предявят правата си над престола. Синовете на Йорк ще влязат отново в градината на Англия, тази сковаващо студена зима ще се обърне в пролет с тяхното идване, белите рози ще разцъфнат, и всички ще бъдат щастливи.

Някой е забол балада на седлото ми, и аз я откривам, когато се готвя да изляза на езда. Хвърлям бърз поглед на редовете: тя предрича как слънцето на Йорк отново ще заблести над Англия и всички ще бъдат щастливи. Начаса я дръпвам от лъка на седлото и я занасям на краля, като оставям коня си да чака в двора на конюшнята.

— Помислих си, че е редно да видиш това. Какво означава? — питам Хенри.

— Означава, че има хора, които са готови да отпечатат такива неща, както и да разправят лъжи — казва той мрачно. Рязко дръпва листа от ръката ми. — Означава, че има хора, които си губят времето да съчиняват музика към предателството.

— Какво ще правиш с това?

— Ще открия човека, който го е отпечатал, и ще му отрежа ушите — казва той мрачно. — Ще му изтръгна езика. Ти какво смяташ да правиш?

Свивам рамене, сякаш поетът, възпял династията Йорк, или печатарят, публикувал поемата му, са ми напълно безразлични.

— Да изляза ли на езда? — питам го.

— Не те ли с грижа за тази… — той посочва баладата в ръката си — тази мръсотия?

Поклащам глава, с широко отворени очи.

— Не. Защо да ме е грижа? Има ли изобщо някакво значение?

Той се усмихва.

— Явно не и за теб.

Извръщам се.

— Хората винаги ще говорят глупости — казвам с безразличие.

Той улавя ръката ми и я целува.

— Права беше да ми го донесеш — казва. — Винаги ми съобщавай всички глупости, които чуваш, колкото и маловажни да ти се струват.

— Разбира се — казвам.

Той ме придружава до двора на конюшнята.

— Това поне ми вдъхва увереност в теб.

После собствената ми прислужница ми прошепва, че на пазара за месо в Смитфийлд настъпило голямо вълнение, когато някой казал, че Едуард, малкият ми братовчед Теди, е избягал от Тауър и издига знамето си над замъка Уорик, а династията Йорк се вдига да подкрепи каузата му.

— Чираците на половината месари казваха, че трябва да грабнат сатърите си и да потеглят да му служат — казва тя. — Останалите говореха, че трябва да нападнат Тауър и да го освободят.

Не се осмелявам дори да попитам Хенри за това, толкова мрачно е лицето му. Всички сме хванати като в капан в двореца от ледените ветрове и от суграшицата и снега, които валят всеки ден. Хенри потегля по замръзнали пътища, обзет от тиха ярост, докато майка му прекарва цялото си време на колене върху студения каменен под на параклиса. Всеки ден донася нови и нови истории за звезди, видени да танцуват в студените небеса, предвещавайки появата на бялата роза. Някой вижда бяла роза, образувана от скрежа по тревата при Бозуърт призори. На вратата на Уестминстърското абатство са забодени поеми. Група лодкари пеят коледни песни под прозорците на Тауър, Едуард Уорик разтваря широко прозореца си, маха им, и се провиква: „Весела Коледа!“ Кралят и майка му ходят вдървено, сякаш са замръзнали от ужас.

— Е, наистина са замръзнали от ужас — потвърждава весело майка ми. — Големият им страх е, че битката при Бозуърт ще се окаже не краят на войната, а просто още една битка, само едно от многобройните сражения. Те са толкова много, че хората забравят имената им. Огромният им страх е, че Войната на братовчедите ще продължи, само че сега родът Боуфорт ще се изправи срещу Йорк, вместо Ланкастър срещу Йорк.

— Но кой би се сражавал за Йорк?

— Хиляди — казва майка ми кратко. — Десетки хиляди. Никой не знае колко. Съпругът ти не си е спечелил много обич в страната, макар Бог да е свидетел, че се опита. Онези хора, които служиха под негово командване и си получиха наградите, искат повече, отколкото той може да се застави да даде. Онези, които помилва, сега научават, че трябва да му плащат глоби, за да докажат добрите си намерения, а после още — за сигурността си. Това кралско помилване е по-скоро като доживотно наказание, отколкото истинска прошка. Хората мразят това. Онези, които бяха против него, не са видели причина да променят мнението си. Той не е крал от династията Йорк като баща ти. Не е обичан. Не умее да печели хората.

— Той трябва да утвърди управлението си — възразявам. — Прекарва половината си време, озъртайки се да види дали съюзниците му все още са с него.

Тя ми отправя странна, крива усмивка.

— Нима го защитаваш? — изрича невярващо. — Пред мен?

— Не го виня, задето изпитва безпокойство — казвам. — Не го виня, задето не е олицетворение на сговорчивостта и добротата. Не го виня, задето не е накичен с бяла роза от сняг и над него не блестят три слънца в небето. Той не може да промени това.

Лицето ѝ изведнъж омеква.

— Наистина, крал като Едуард се явява навярно веднъж на столетие — казва тя. — Всички го обичаха.

Стисвам зъби.

— Обаянието не е това, по което се преценяват кралете — казвам раздразнено. — Не може да се решава дали някой е подходящ за крал въз основа на това дали е обаятелен или не.

— Така е — казва тя. — А мастър Тюдор със сигурност не е такъв.

— Как го нарекохте?

Тя се плясва с ръка през устата и сивите ѝ очи заиграват.

— Малкият мастър Тюдор, и майка му, Маргарет, Мадоната на неспирното самоизтъкване.

Не успявам да сдържа смеха си, но после махвам с ръка, за да я накарам да замълчи.

— Не, не говорете така. Той не може да промени природата си — казвам. — Израсъл е в укритие, възпитан е като претендент за трона. Хората могат да бъдат обаятелни само когато са уверени в себе си. Той не може да бъде уверен в себе си.

— Именно — казва тя. — Затова никой няма доверие в него.

— Но кой ще води бунтовниците? — питам. — Няма никой, който да е достатъчно възрастен, няма пълководци за Йорк. Нямаме наследник — тя мълчи, но аз настоявам: — Нямаме наследник. Нали?

Погледът ѝ се плъзва встрани, за да избегне въпроса ми.

— Едуард Уорик е наследникът, разбира се, а ако търсиш друг наследник на династията Йорк, налице е братовчед ти Джон дьо ла Поул. Също и по-младият му брат Едмънд. И двамата са племенници на Едуард — също както и Едуард Уорик.

— Те са синове на моята леля Елизабет — изтъквам. — Потомци по женска линия. Не синове на херцог от кралското семейство, а синове на херцогиня. При това Джон е дал клетва за вярност и участва в Тайния съвет. Едмънд също. А Едуард, бедният Теди, също се закле във вярност, а е в Тауър. Всички обещахме, че той няма да се обърне против Хенри, и всички го учехме да бъде верен. Всъщност, няма синове на Йорк, които биха повели бунт срещу Хенри Тюдор — нали?

Тя свива рамене.

— Сигурно е само, че не знам нищо. Хората говорят за герой, подобен на привидение или на светец, за претендент. Такива приказки почти биха накарали човек да повярва, че някъде сред хълмовете има скрит наследник на Йорк, крал, който чака призив за битка, спящ като истинския Артур Английски, готов да се надигне. Хората обичат да мечтаят, така че как би могъл някой да им противоречи?

Хващам ръцете ѝ.

— Майко, моля ви, нека поне веднъж си кажем истината. Не съм забравила онази отдавнашна нощ, когато изпратихме в Тауър един паж вместо брат ми Ричард.

Тя ме поглежда, сякаш бълнувам като хората, които се надяват крал Артур да се пробуди отново; но аз имам съвсем ясен спомен за бедното момче от улиците на Сити, чиито родители ни го продадоха, убедени, че ни е нужен само за една инсценировка, че ще го изпратим благополучно обратно при тях. Със собствените си ръце сложих шапката на главицата му, придърпах шала около лицето му и го предупредих да не казва нищо. Казахме на мъжете, които дойдоха за брат ми Ричард, че малкото момче е самият принц, казахме, че страда от болно гърло и не може да говори. Никой не можеше да си представи, че бихме дръзнали да извършим такава подмяна. Разбира се, искаха да ни вярват, и сам старият епископ, Томас Баучър, го отведе и каза на всички, че принц Ричард е в Тауър с брат си.

Тя не поглежда нито надясно, нито наляво; знае, че наблизо няма никого. Но дори насаме с мен, говорейки шепнешком, тя не го потвърждава, нито го отрича.

— Изпратихте в Тауър един паж, а малкия ми брат отпратихте — прошепвам. — Наредихте ми да не казвам нищо за това. Да не ви питам, да не говоря с никого, да не казвам дори на сестрите си, и аз никога не го сторих. Само веднъж ми казахте, че той е в безопасност. Веднъж ми казахте, че сър Едуард Брамптън ви го е довел. Никога не съм искала да знам нещо повече.

— Мълчанието е неговото убежище — е единственият ѝ отговор.

— Жив ли е още? — питам настойчиво. — Жив ли е и ще се върне ли в Англия за трона си?

— Мълчанието е неговата безопасност.

— Той ли е момчето в Португалия? — настоявам. — Момчето, което вуйчо Едуард отиде да види? Пажът на сър Едуард Брамптън?

Тя ме поглежда така, сякаш би ми казала истината, ако можеше.

— Откъде да зная? — пита. — Откъде да зная кой се представя за принц на Йорк? В Лисабон, толкова далече? Ще го позная, когато го видя: в това мога да те уверя. Ще ти кажа, когато го видя: обещавам ти. Но навярно няма да го видя никога.